Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Вярата е връзка и тази връзка се проявява в богослужението чрез тайнствата на Църквата. Тази висша връзка сме призвани да открием повторно, за да поставим нови основи за полза на душата си чрез плодовете на духовната борба.
Наистина коя е връзката, която имаме с Царя на славата и Спасителя Христос?
Всяка връзка, която хората развиват косвено или пряко, получава някакво определение. Връзката с Христос, за съжаление, придобива характер на сделка и фарисейство, докато би трябвало да е връзка на себепринасяне и безусловно отдаване, на любов към Самия Творец. Времето за молитва става време за сделка: какво да направя, за да ми дадеш това, и ако вземеш нещо от мене, ще Те отхвърля. Накратко, в този час ставаме идолослужители, не говорим на Христос, а на някакво невидимо творение на нашата фантазия, което просто оформяме според своите мерки, за да не смутим егоизма си.
Този бог отхвърлят атеистите и добре правят, защото такъв бог просто не съществува. Един Бог, Който не угажда на егоизма ми, спира да съществува за мен, следователно се обръщам към безбожие. Атеистите не познават Бога такъв, какъвто реално е, те отхвърлят бога на своя ум. Ако познаваха реално Христос, нещата щяха да бъдат различни. „Не искам Христос в наши дни” означава „Не Го познавам“. Живеем реално в предхристиянските времена и уроците по катехизис са по-необходимо от всякога. В избора на атеизма като последица от себелюбието се открива върхът на най-голямата лична заблуда и егоистичните мерки и теглилки. Със същата логика отхвърлям и баща ми, който ме е родил, защото не прави това, което искам.
Ние обаче контролираме живота само в рамката на свободата на избора, а не в рамката на по-дълбокото духовно познание с цел да извлечем духовна полза. Бог знае какво е полезно за нас. Дали ще Го изберем, зависи от свободата на избор, която ни е дал като дар. Тоест да бъда готов да взема решение.
Истинската връзка с Христос е величие. Една лична и аналогична връзка по пътя към промяната и обожението и в този път човек решава заедно с Бога хода на маршрута, но неговата цел винаги е една и съща. Служиш на Бога не заради спасението си, а защото е Баща, Творец, Светлина, истина и ти дава живот. Защото дори и диханието ти минава през Него. „Всякое дихание да хвалит Господа“.
Нека си припомним думите на свети Паисий, който като малък се молил и казвал: „Дори и Човек да си, Христе мой, си заслужава да Те обикна и да посветя живота си на Теб“. Това изречение прелива от любов и себеотрицание да се отдадеш на нещо напълно, без съглашения и предразсъдъци. Бог те е довел в света като плод на любов и творчество. Христос не те спасява с това, което прави, а с това, което е. Връзката с Него и каналът за комуникация минава първо през смирението и покаянието, за да започне тази връзка да се усеща навсякъде.
Първата стъпка е да се оставим на връзката, за да можем да съзрем Неговите откровения в живота си и да ги използваме за духовна полза. Връзката с Христос е лична и откриването за Него става заедно с Него: „Господи, ако искаш, можеш ме очисти“. Втората стъпка може да има и неприятни последици, но те са в рамките на спасението и на нашата полза, за да доближим стадия на очистването и просветлението и да преживеем обожението като евхаристийно и онтологично състояние, а не като завоевание и печалба.
Пътят не е постлан с рози, но със сигурност розите и славата те очакват в края на пътя, когато като истински борец се справиш с всички трудности. Тогава Господ ще те увенчае със Своята слава. Пътят на човека към обожението не може да заобиколи Кръста. Без кръст няма възкресение.
Отваряме сърцето си, за да влезе Христос в нас и ние в Него и тогава връзката израства и придобива полезни черти. Това става в тайнството Евхаристия. Приемаме Христос в себе си, за да ни просветли и да освети борбата ни. Призвани сме да участваме в св. Причастие и да станем съобщници на Божията благодат. Да влезем в една връзка означава да оставим нещо зад себе си и това, което ще оставим, е нашето старо аз, страстите, които ни оскверняват и ни препречват пътя.
Тук идва и тайнството Изповед. Оставяме и изхвърляме нашето старо аз, за да може връзката ни с Христос да става все по-откровена. Нека се оставим на тази висша, лична, преобразяваща и спасителна връзка. Смъртта може да е близо и ако дойде внезапно, горко ни, защото няма да имаме време за покаяние. Когато един монах веднъж видял в свое послесмъртно преживяване през какво ще мине душата на човека след смъртта, се затворил в килията си и плакал 12 години. Сигурно е дошъл часът да отворим душата си за тази висша връзка. Отговорността за поканата, както и за връзката, е лична. Успешна борба!
