Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Някъде там дълбоко в теб потърси и намери истината за живота си, за изборите си и си направи себекритика без оправдания. Надявам се да видиш твоите недостатъци и грешки, защото само така ще започнеш покаянието, поправянето, изцелението. Ако си искрен със себе си, няма да ти е трудно и ти да кажеш „Боже, бъди милостив към мене, грешния“. Застани смирено пред Всещедрия Бог и търси милост със съкрушено сърце и надежда.
Голяма добродетел е човек да признава, че е несъвършен. Голяма добродетел е да оставя „егото“ си, „достойнството“ си и да „смачква“ себе си в тайнството Изповед. Защото така показва, че не го интересува „доброто име“, „витрината“, а да стане Христов. И Христов е всеки, който въпреки греховете и грешките си приема своя мрак, болести, капризи и така се изпълва със светлина и радост от Източника на Светлината и Радостта.
Паденията може да продължат, но това не означава, че не може да продължи покаянието и търсенето на Божията милост. Каквото и да си направил, както и да си живял, не се разочаровай. Митарят ти показва пътя на покаянието и смирението. И ако той съумя чрез съкрушеното си сърце да се оправдае пред Господ, със сигурност можеш и ти.
***
Много пъти търсим слово на надежда и утеха. И обикновено, слушайки думи, които ни зоват да изобличим не другите, а себе си, навярно негодуваме… струват ни се сурови слова.
Научили сме се всички да ни дундуркат. Искаме постоянно да слушаме това, което ще ни утеши, а не това, което ще ни събуди. Затова и лесно приемаме словата, които амнистират нашите грехове и страсти, отколкото думите на истината, на реалната любов. Защото реалната любов не се намира в утешителните и успокоителни думи, а най-вече в думите, които ще ни събудят, за да дойдем „в себе си“.
Помнете, че словото на надеждата е в крайна сметка словото на покаянието. Защото надеждата се ражда в нас, когато влезем в процеса на покаянието. Покайваме се и затова се надяваме… и се надяваме, затова и се покайваме.
