Автор: Ивайло Борисов
Но всичко тук ни свързва — теб и мен,
тъй както цигуларят вдъхновен,
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е, кажи?
О, сладка песен.
Р. М. Рилке [1]
В началото на тази година се навършиха 180 години от рождението на един бележит българин, чиито трудове стоят в основата на многогласното хорово пеене у нас — тревненеца Янко Мустаков. Именно той е човекът, основал преди повече от 150 години първия многласен църковен хор у нас в гр. Свищов. [2]
Многогласното пеене, както ни подсказва и името му, е разписано на отделни партии (например първи тенор, втори тенор, баритон и бас). Идеята за многогласно пеене, както казва музикологът проф. Стефан Хърков, е изцяло рационална. В тази музика и нейните акорди, на преден план излиза инструменталното звучене — то дава „тласък“ на многогласа. Дори бихме допуснали, че в зараждането му има нотка съпротива срещу звученето на „бездушните“ инструменти. Или най-малкото — човешки еквивалент на въздействащото инструментално звучене, породен от застрашаващото влияние на последното.
Многогласното пеене е вертикално, то се развива по вертикалата (за разлика от монодийното). Хубаво е обаче, когато тази вертикала — чрез осъзнатата скромност на певците — се превръща в „стълба към небето“, а не в горда вавилонска кула.
Многогласието бива три вида — хомофония, хетерофония и полифония. [3]
В Русия многогласното пеене е познато като партесно — от вокални партии. И като казахме Русия, нека споменем, че най-вече оттам, главно след Освобождението, то е пренесено у нас. Едни от първите „певци“ в България, практикуващи това пеене, са руските войници, застанали на нашите храмови певници.
Наскоро един от големите ни църковни певци ми каза, че ние нямаме кой знае каква традиция в създаването на многогласни църковни творби — разбира се, с няколко изключения, – а се опираме на руските постижения.
Първият наш хор обаче, както споменахме, води началото си още отпреди Освобождението — в далечната 1868 г.
Говорейки за времеви разстояния, няма как да не споменем, че многогласното пеене е по-малкият брат на едногласното — както у нас, така и по принцип (винаги може да научим нещо от по-възрастните). Защото първоначалната форма на пеене е именно едногласието (монодия).
Нещо малко встрани — считаме, че твърдението на някои музиколози, че едногласното пеене е само и единствено преходно звено към многогласието, са неточни. И доказателството за това е фактът, че днес също се творят православни едногласни творби (т.е. те са живи) — със своя характерна мелодическа (в много случаи колкото красива, толкова и сложна за изпълнение) линия.
„Защото животът не се връща назад и не е спрял при вчерашния ден“, пише ливанският поет Халил Джубран. Разбира се, това, че многогласието е по-нов вид църковно пеене, не го прави лошо. Макар че, както знаем, то е било осъдено през 1551 г. на състоялия се в Москва Стоглав събор.
Да, едногласното пеене е по-старото пеене, но не бива да излизаме от потока на живота — а миналото, драги, има точно това свойство — да ни внушава, че неговите благочестие и човещина са били на по-високо ниво. А човекът си е човек. Сещам се за онези думи на Бродски, че от 2000 години насам може да говорим само за история на костюма.
Замисляме ли се например дали пеенето на ангелите е едногласно или многогласно? Доста труден въпрос, нали?
Вдъхновението посещава и творците на едногласна, и тези на многогласна музика. Мисля, че това трябва да е отправната ни точка на размисъл относно феномена църковна музика. Интерес представляват думите на един от големите ни композитори Добри Христов (†1941) — представител на т.нар. „първо поколение“ композитори [4], — които той споделил пред големия ни духовник Макариополски епископ д-р Николай [5]: „Повярвай ми, когато сега слушам моето „Славословие“, казвам си: Добри, ти не си неговият автор! Ти си бил само послушно перо на Светия Дух — записал си онова, което в своите духовни съзерцания си доловил от небесната музика на ангелите.“ [6] Наскоро един музиколог ми сподели думи, казани му от един наш съвременен композитор, създал голям брой сакрални хорови творби: „Аз не съм авторът на тези песнопения, така ми се дава да ги напиша.“
Има един интересен момент, който трябва да споменем, когато говорим за многогласното пеене — освен, че развива музикалния слух, то подпомага създаването на екип, на общност. Да, защото в многогласието всеки певец (или група от певци), изпълняващ дадена партия, трябва да се вслушва и в това, което пеят другите, да бъде в синхрон с тях, да не „стърчи“ над тях, да не „пъчи певчески гърди“ пред другите, т.е. тази музика преподава и един позабравен в съвремието урок — този за смирението.
И до днес се сещам с усмивка за една история, разказана ми от мой близък, дългогодишен църковен певец. Веднъж в храма, в който пеел, дошла негова позната с детето си. След края на службата детето казало на църковния певец: „Познах ти гласа по време на пеенето.“ Моят близък отвърнал: „Това, че си ми разпознал гласа сред другите, не е никак добре.“ Защото многогласното пеене се опира на равноправието на всички хористи, като, разбира се, всеки хорист запазва характеристиките на гласа си. (Нека си припомним девиза на Евросъюза: Единство в многообразието). И звуководенето трябва да е монолитно и неделимо. В противен случай диригентът ще има доста работа по отношение стиковката на състава.
Едно кратко лирично и романтично отклонение — участието в многогласа може да ни открие и нещо много важно по отношение на живота с другия, с ближния, с брачния партньор. Всяко заглушаване на единия от гласовете може да наруши хармоничния принцип, така необходим за всяко общо дело. Не мислете, че отидохме твърде далеч — все пак, ако любовта би могла да прозвучи, то тя би се отляла в красиви звуци (мисля, че тук с Вас стигнахме до същността на музикалните шедьоври).
А пеенето в многласния хор може, освен всичко друго, да ни учи и на християнство. Древна латинска поговорка гласи: Unus christianus — nullus christianus, т.е. един християнин не е християнин.
Като говорим за християнство, нека споменем и нещо друго, свързано с практиката на многогласната църковна музика у нас; да отбележим един феномен, който не е музикантски. Заради универсалността на петолинейното писмо (за разлика от невменото [7]) в църковните хорове влизат и изпълнители, които познават нотацията, но не познават кой знае колко веровите истини на християнството. А знаем, че църковната музика е и звучащо богословие — за да бъде по-силно посланието на изпятото песнопение, то трябва да бъде и осъзнато като богословска мисъл. Съгласете, че една картина, представяща проповедник, който не знае смисъла на казаното от него, е доста нерадостна. От друга страна, на това пък може да се погледне и като на шанс сензитивни хора, каквито са музикантите, да се завърнат в родината на това свое качество — Небето.
На едно място шведският кинорежисьор Бергман казва, че да се опитваш да превърнеш кинематографията в думи е почти безнадеждно. Така е и с музиката. Тя сама говори за себе си по най-добрия начин. Затова ви предлагам да се насладим на една от най-въздействащите сакрални многогласни хорови творби — „Тебе поем“ с автор Добри Христов.
С благодарност към Иван Русев, студент по Хорово дирижиране в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“, Пловдив.
Бележки:
[1] Из стихотворението на австрийския поет Райнер Мария Рилке „Любовна песен“ (превод: Петър Велчев)
[2] Този хор продължава съществуването си до днес, като носи името на своя създател. Диригент на хора е Елизабет Людмилова.
[3] Хомофонията се състои от един водещ глас, изпълняващ мелодията, басов глас, подчертаващ силното метрично време и смяната на хармонията, и средни гласове, които допълват акордовите вертикали. Хетерофонията се състои от един интонационно най-богат и развит глас, като останалите възпроизвеждат неговите интонации. Полифонията (най-сложният вид многогласие) се състои от относително самостоятелни и индивидуализирани мелодични гласове, които са равноправни. Колкото по-полифонизирана е фактурата (начин на изложение на звуковата тъкан в музикалните произведения), толкова тя е по-трудна за изпълнение. Срв. Василев, А. Музикални форми. П., 2022; Стоянов, П. Музикален анализ. С., 1973; Стоянова, Е. Музикална литература. С., 1984.
[4]Тези композитори са свързани с приобщаването на българите към западноевропейската музикална култура след Освобождението. Между тях са имената на Ангел Букорещлиев, Панайот Пипков, Добри Христов, маестро Георги Атанасов и др.
[5] За него вж. Цацов, Б. Архиереите на Българската Православна Църква. С., 2003, с. 329; Борисов, И. 35 години от блажените кончина на Макариополския епископ Николай, www. pravoslavie.bg, 19.07.2016 г.
[6]Доростолски и Червенски митрополит Неофит. Добри Христов и музиката в православния храм. — Църковен вестник. С., 16/31 март, 2001, с. 2.
[7]Невменото нотно писмо е класическият вариант за фиксиране на православната едногласна музика.
