Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Неуспехите в живота ни са неизбежност. При някого те са повече, при друг по-малко, при един са по-големи, при друг по-малки. Всички ние без съмнение се проваляме в нещо. На контролното в училище, на работа ни, в някоя връзка. Важното е обаче да не застиваме пред мащабите на своя провал, а да го приемем и преодолеем, да приемем своята непълноценност. Това не е нещо лошо. Не е лошо да си несъвършен и да си го признаваш. Лошото е когато си такъв, а си мислиш, че не си, или когато осъзнавайки своята непълноценност, изпаднеш в отчаяние, злочестие, безделие, безнадеждност.
В духовния живот всяко нещо има своята роля. Дори и онова, което смятаме, че ни е навредило, със сигурност ни е принесло някаква полза; а принеслото ни полза, което смятаме за свое лично постижение, всъщност може да ни е навредило.
Така стигаме до големия въпрос за духовния живот и индивидуализма. За индивидуалистичния подход към духовния живот. Това е проказа, която веднъж заразила ни, не иска бързо да си отиде. Затова и мнозина не умеят да понесат дори едно свое падение, защото гледат на духовния живот през призмата на своя непогрешим индивидуален опит, а не в перспективата на себеотдаването и общението между личностите, на опрощаването и взаимността.
Съществува подмяна на православната духовност с индивидуалистична религиозност. Черкуването се смята за индивидуален дълг на християните; причастяването с Тялото и Кръвта Христови — за индивидуален довод за нашите трудове, пост, въздържание; молитвата — за индивидуално събитие, добродетелите — за индивидуални постижения; спасението ни — за индивидуална придобивка за вечността.
Вярваме, че ще победим греха, отчаяно залавяйки се за стремежа си към себедостатъчност и индивидуална сигурност, нравствено признание и социално утвърждаване. И постигаме успех единствено в това да спазваме правилата последователно и неотклонно, с което навлизаме в границите на абсурдното.
Водим битки, за да придобием добродетели, а не Христос. Водим битки, за да докажем на другите, че не сме случайни хора, че сме добри и благонравни, но същевременно спорим с онзи, който посмее да ни направи забележка, или да ни постави под съмнение.
За нас другите не са спътници по пътя на спасението, а предмети, разкрасяващи индивидуалистичния ни живот. Смятаме, че се открояваме сред останалите; че сме по-различни; че не сме като «другите човеци»; че в крайна сметка не ние имаме нужда от тях, а те — от нас.
Другите обаче са ключът към нашето спасение. Няма духовен живот без връзка с другите, без връзка с Бога. Защото, ако се отнасяме с хората като с предмети за лична употреба, осигуряващи нашия индивидуален комфорт, същото правим и по отношение на Бога, Който третираме като безлична чудотворяща сила.
Виждаме, че в Църквата се проявява една тайнствена взаимосвързаност между личностите. Това е начинът на съществуване на Бога и Неговата Църква. Отец, Син и Дух Свети съ-съществуват в онтологична любяща взаимност. Затова и в Църквата всички влизаме в отношения един с друг. В Църквата послушанието е доказателство за взаимозависимост и взаимопроникване, основаващи се върху смирения и жертвен дух. Връзката ни с другите се осъществява не по волята на някаква външна принуда, а в духа на кръстната свобода по примера на Христос.
Духовният живот не се измерва с това колко сме съгрешили като отделни личности, а с това доколко обикнахме другите, доколко се жертвахме за тях, доколко се покаяхме, доколко Христос е нашият Жених, доколко ближният ни е наш брат. Духовният живот не се измерва с това колко пъти отидохме на църква, колко свещи запалихме, дали сме девствени, дали полата ни е до коляното или до глезена. Духовният живот не се състои в лозунги за нравствено усъвършенстване, осакатяващи личността върху жертвеника на «обективния благочестив живот».
Много пъти зад благочестивите маски се крие омраза към грешниците, жажда за неосъществени желания и страсти, пораждащи комплекси и душевен дисбаланс. По този начин «чистата съвест» на християните се превръща в тяхно екзистенциално крушение.
В духовния живот свободата се изразява като любов и любовта като свобода. И всичко това предполага отношения, а не индивидуални постижения; един съвместен път на личности от тленното към вечното, от земното към небесното, от човешкото към богочовешкото.
Няма значение дали сме извършили някой грях, дали ни обграждат изкушения, стига да не сме останали сами. Когато си сам, ще оправдаеш греха си, ще се поддадеш на изкушението, ще се опиташ сам да намериш изход. И много често това ще те доведе до погрешен път или до безизходица.
Да потърсиш помощ съвсем не е неправилно, а дори напротив — богоугодно е. Затова и Църквата казва: «Горко на самия»; Горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне (Екл. 4:10), т.е. горко на онзи, който остава самичък, затворен в себе си, не търсещ съвети от никого. Но понеже другите са ни наранили, ние си мислим, че е по-добре да сме сами, напълно сами. Това обаче е рушително за нас, защото ни обезличава, изкривява богообразността ни и унищожава всяка надежда за богоподобието.
Личност означава човек в общение, човек встъпил в отношения. Пространството за тези отношения е Църквата и там се осъществява свързването между личностите — между живи и починали, грешни и свети, земни и небесни, малки и големи, известни и неизвестни, съединяващи се в Тялото Христово. И всички светотайнствено стават една общност, едно тяло, един дух, една душа. Всички стават Христос. Никой не погива, никой не е отхвърлен, никой не се отделя от другите. Всички са облечени в едно и също братолюбие, всички се упражняват вечно и непрестанно в любовта. «Да бъдат всички едно», докато всички станем едно. Един Човек. Един многолик Христос съгласно светотроичния начин на съществуване.
