Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Както не съществува едно и също лекарство за всички болести, така и количеството цяр не може да бъде еднакво. Всяко заболяване се нуждае от съответния начин на лечение, като трябва да се подхожда комплексно и да се имат предвид предишните болести. Изцелението зависи от много неща, но най-главното и първостепенно в случая е болният да иска да се излекува. Ако той не иска, никой не може да му помогне.
Важно за нашето духовно лечение (терапия) е да разберем, че сме болни, че имаме нужда от помощ. И тази помощ можем да я получим в духовната болница – Църквата. Тук всеки болен участва в някаква обща програма на лечение, но в същото време има и персонална програма, която се определя от неговия личен духовен лекар.
Послушанието на болния е важно при изпълнението на различните процедури. Всяко нещо трябва да става свободно, тоест отговорно, защото не е възможно да говорим за духовно изцеление и да изключим нашата свободна воля. Насила нищо не става. Въпросът е първо да разберем, че имаме нужда от изцеление, както и че не можем да се самоизлекуваме. Имаме нужда от помощ, която да дойде от някъде другаде. И това другаде е Църквата.
Ако в една обикновена болница е отредено място за мъртвите, където никой вече не може да им помогне, то в Църквата на духовно мъртвите може да се помогне; те могат да възкръснат, могат да придобият отново дихание, нов живот. Защото в Църквата не съществуват граници, не съществува безвъзвратно (обречено) състояние, стига човек да иска (дори да е мъртъв) да живее „с Христос в Бога“.
В Църквата надеждата никога не гасне, изцелението никога не спира. Дори когато по различни причини прекратим нашето лечение и болестите отново се появят, не съществува отхвърляне, не съществува „изписване“ поради непослушание. В Църквата винаги съществува снизхождение и прошка. Църквата никога не „изписва“ някой болен поради неподчинение. Ако някой си тръгне, ще го направи сам. Само в един случай Църквата ще се отдалечи от някого – когато даден човек се опитва да предаде на други хора своите „медицински“ теории, които влизат в сблъсък с лечебната практика на Църквата.
Църквата е пространството, в което някой идва във вида, в който е. Със своите болести. Но не идва, за да остане същият, а за да се изцели. В противен случай идването му няма смисъл. Няма смисъл да дойде и да остане такъв, какъвто си е, упорит и егоист. Както няма смисъл някой болен да отиде в болницата и след това да откаже назначеното му лечение. По-добре да не ходи в болницата, защото в подобен случай присъствието му там се обезсмисля.
Всички сме болни и имаме нужда от изцеление – изцеление, което е както различно при всеки един от нас поради спецификата на заболяването му, така и еднотипно, защото всеки от нас се нуждае от някои универсални неща, които са нашето произволение да станем Христови, ако ще да изпитаме болка, ако ще да вземем горчив сироп, ако ще да се подложим на операция. Това е този наш копнеж да ядем и да пием с Бога, с Христос, чрез Светия Дух, не понеже сме се излекували, а за да се затворят раните ни, за да заздравеят белезите на греха, за който сме се покаяли, за да приемем в нас сила, просветление, лекарство за вечен живот.
Затова и в Църквата – тази особена духовна болница, не мирише на йод, спирт, гнили рани и смърт (както в традиционните), а преди всичко се излъчва благоуханието на Живота.
