Духовните корени на отлагането

Православна терапия
5631 0

Автор: отец Джордж Морели
Източник: www.orthodoxytoday.org
Превод: Елена Попова

“Отлагането е крадец на време” – пише един английски поет, преди около триста години. Отлагането мъчи почти всеки човек, макар че някои се борят с него повече отколкото други. Съвременната клинична психология е натрупала полезни изследвания относно това твърде често срещано страдание и тези изследвания хвърлят важна светлина върху естеството и причините за това и дават и полезни съвети за преодоляването му. В същото време обаче, това, което съвременните учени психолози са открили, всъщност не е никак ново. Човек може да каже, че тези клинични специалисти са преоткрили това, за което много от отците на Църквата са говорили преди векове. Както бе обсъдено в предишни есета previous essays (Morelli, 2006 cd), откритията на научната психология могат да се използват, за да ни помогнат да практикуваме ученията на Христос, така както са били разбирани от отците.

Защо смятаме, че откритията на научната психология и написаното от отците трябва да се разглежда заедно? Отговорът се крие в сходството между данните, които са събрани от научните клинични специалисти и знанието, което са притежавали отците. Казано с други думи, заключенията, до които са достигнали клиничните специалисти относно човешкото поведение често пъти са същите като това, което са учили отците на Църквата. И ако те са прави за това, което виждаме, значи трябва да разгледаме и онова, което те казват за нещата, които не виждаме.

Отците по-лесно навлизат в областите на човешкия опит, в който научните методи не могат да проникнат (съдържанието и значението на духовния живот, благодатта на Бога, която ни оживотворява, и т.н.). Въпреки освободени от психологически и културни зависимости, практикувани от тези, които възприемат моралния релативизъм, ненаучната психология (психоанализата и психодинамиката) и политическата коректност (феминизъм, гей бракове и т.н.), отците не са действали във вакуум. Тяхната отправна точка са били ученията на Христос, които Той е предал на апостолите, които са канонизирани от Църквата като Светото Писание, както и молитвата, богослужението и ежедневните практики на Църквата.

Тяхна отправна точка е изговореното учение на Христос на Неговите апостоли и ученици. Христовото учение първоначално е предадено на Църквата „… било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:13-15) и последвалите писани учения, които са били избрани и канонизирано като Свещеното Писание, признато днес от Църквата (Pelikan, 2005). Писаното канонизирано учение никога не е било предназначено да бъде отделено от устното учение, което се е преподавало и предавало по линия на апостолските приемници, както е засвидетелствано в молитвата, богослужението, архитектурата, иконите и ежедневните практики на Църквата. Към тях са се придържали здраво поколения от епископи, свещеници и свети отци (1 Коринтяни 11:2; 2:19, 30).

В това есе първо ще разгледам приносът на психологическата наука към разбирането на определението и процеса на отлагането. След това ще направя преглед на приноса на православните църковни отци върху същата тема. Ще разберем, че когато съвременните психологически прозрения са включени в ученията на отците, естеството на отлагането става по-ясно и се намират работни интервенции, които могат да бъдат по-ефективно приложени за преодоляването на това страдание.

Реалистичното и нереалистичното отлагане

Още от самото начало трябва да се направи разграничение между двата вида отлагане: реалистичното и нереалистичното. Съвременните психологически изследвания на учените и клиничните проучвания са помогнали за по-точното разбиране на това разграничение.

Реалистичното отлагане се появява, когато човек няма физическата или психическата възможност да изпълни задачата, която има или е възпрепятстван от даден авторитет. В строгия смисъл на това, такива ситуации не могат да бъдат окачествени като отлагане. Някои хора не оценяват точно своите възможности или липса на контрол и по този начин погрешно окачествяват себе си като отлагащи. Например, човек, който не е способен да различава цветовете, може да се забави с предекорирането на стаята, тъй като не вижда ясно всички цветове. Подходяща намеса в случая би била такъв човек да получи помощ, за да може правилно и реалистично да прецени своите възможности и контрол.

От друга страна, нереалистичното отлагане води началото си от безпокойство или депресия, за които няма реално основание. Отлагането обаче не е психиатрична диагноза, затова поведенческите елементи на отлагането (когато човек отлага да направи някои неща, бави се, пропуска крайни срокове, и т.н.) се категоризират като други диагнози, подобни на органични и веществени нарушения, психотични нарушения, нарушения в настроението, безпокойство и личностни разстройства (American Psychiatric Association, Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders, Fourth Edition, Text Revision [DSM-IV-TR], 2000 – Американска психиатрична асоциация, Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства, четвърто ревизирано издание[DSM-IV-TR], 2000)

Независимо от официално диагностицираните нарушения, хората съобщават за проблеми с инициирането и изпълнението на задачи. Последствията от такова нереалистично отлагане са социална и професионална дисфункция. Например, когато човек отлага да върне обаждане по телефона на приятели и познати, това вреди на неговия социален живот. Такива хора не успяват да инициират важни задачи или бавят изпълнението на дадена работа, като по този начин подкопават професионалната си стабилност. В подобни случаи, психологическата интервенции, насочени към отлагането, могат да се използват, независимо от психиатричната диагноза или да се включат в лечебните процедури за диагностициране на нарушенията, изброени по-горе.

Психологически модел на отлагането

Повечето хора са объркани относно точното значение на отлагането. Често те обясняват забавянето на една задача с това, че са заети с други. Това не е отлагане според психологическото определение на термина, но въпреки всичко, объркването създава проблеми. Вместо да се фокусира на дадена задача, която трябва да изпълни, човек окачествява себе си (или другите) като мързелив/и. Това е термин, който е изпълнен с излишен психологически смисъл и в много случаи е предназначен за описание на неговата същност, което изключва смислен план за преодоляване на закъснението. Така могат да бъдат прикрити и други съществени проблеми.

В помощ на изработването на функциониращо определение за отлагането (Бек, 1995; Бърнс, 1989; Кнаус, 1979, Морели, 2006 c), е бил разработен един психологически модел, извлечен от научните клинични изследвания. Той разкрива някои когнитивни елементи, които задействат емоционалните фактори, допринасящи за отлагането. Тези елементи включват:

  • Емоционално разсъждаване: Човек си казва следното: „Мога да направя нещо, само ако ми харесва или ако съм в настроение.“ Или: „Задачите трябва да бъдат лесни.“
  • Преувеличение: Човек погрешно си мисли, че задачата му е по-трудна и сложна, отколкото всъщност е.
  • Перфекционизъм: Човек си поставя цели, които са нереалистично високи и иска да ги постигне.
  • Четене на мисли: Човек си мисли, че другите ще го окачествят като „провалил се“, ако не изпълни задачата според определени стандарти, които често са нереалистични. Такъв човек може и сам да се определя като „провалил се“. Ако дадена задача се забави или не се изпълни, етикетът „провалил се“ няма да се приложи.
  • Удобен дискомфорт: Човек може да е нещастен от това, че задачата не е изпълнена, но дискомфортът, който изпитва е по-удобен от страха и опасенията да предприеме нещо ново.
  • Обезценяване или минимизиране: Човек минимизира важността на задачата, която смята да започне и по този начин се демотивира от това да предприеме първата стъпка.
  • Заявлението: „Трябва!“ – Човек си казва, че „трябва“ да изпълни задачата и откликва с вина, когато наблюдава своето бездействие. (Вж: Морели, 2006 a).
  • Реакция на принудата: Човек не иска другите да му казват какво трябва да прави и се чувства засегнат, когато те го правят. Дори в ситуации, при които иска същия резултат, ще реагира по обратния начин, за да поддържа чувството, че той е този, който контролира живота си.
  • Възприемане с отвращение: Човек просто не харесва да изпълнява определени задачи. Вероятно ги приема като безвкусица и затова ги преживява като наказание.

Намеса при психологическо отлагане

Психологическата намеса при отлагането включва един трикратен подход. Първо трябва да се предизвикат дисфункционалните идеи, които поддържат забавянето и бездействието. (Бек, 1995; Бърнс, 1989); Елис, 1962; Кнаус, 1979; Морели, 2006 c). Второ, да се предприеме „Общо решаване на проблема“ (което всъщност е т.нар. GPS техника на действие (General Problem Solver – Общо решаване на проблема), (Нюел и Саймън, 1972). И трето, да се приложат техниките за управление на поведението (Мартин и Пеар, 1992; Морели, 2006 b, Скинър, 1938).

Терапевтична обосновка

Преди пациентът да започне лечение, той трябва да разбере защо е избрано дадено лечение и какво трябва да изпълни той, за да го приложи. Това насърчава мотивацията му да се посвети на програмата и да сътрудничи при процедурите. Този начин на подход е доказан като ефективен в насърчаване на съгласието на пациента предвид медицинската (Пери и Ричардс, 1977) и психологическата среда (Бек, 2001, Маркинко, 2003).

Джудит Бет (1995) обсъжда проблема и нуждата от това да се предоставя терапевтична обосновка на пациентите. „Проблемите винаги възникват (в терапевтична обстановка)… (и) една често срещана трудност … е пациентът да се социализира адекватно… Затова, терапевтът трябва често и многократно описва обосновани… предписания и задания, … с които пациентите е по-вероятно да се съобразят, ако разбират причината, поради която трябва да ги изпълняват.“

Голяма част от успеха на научните психотерапевтични процедури зависи от работата на пациента, която той трябва да свърши извън сесиите за консултация. Бек пише, че когато се даде една добра терапевтична обосновка, се увеличава шансът пациентът да изпълни това, което трябва извън сесиите за консултация. „По-малко вероятно е обаче пациентите да направят своето домашно, когато терапевтът не успее да им даде добра обосновка.“

Разбира се, има и други фактори като например трудността на задачата, пренебрегване на предишни усилия или липсата на точни указания. Въпреки всичко това, когато целта на задачите е ясна и са дадени доказателства, че тези техники наистина действат, обикновено се появяват по-бързи резултати. Освен това, други техники на когнитивната терапия като библиотерапията например (четене на книги и статии, които подпомагат промяна в когнитивното поведение) е по-вероятно да бъдат изпълнени, когато пациентите получават смислена обосновка. (Бърнс, 1980; Елис, 1962; Кнаус, 1979).

Откликване на дисфункционалните и проблемни познания в отлагането

В предишни статии Морели (2006 c) очертава предизвикателните въпроси за справяне с проблемните познания:

  • Има ли друг начин, по който може да се разгледа това? („Има ли алтернативни обяснения?“)
  • Дали е толкова зле, колкото изглежда? („Какво е най-лошото и какво е най-доброто, което може да се случи?“ „Бих ли могъл да живея с резултатите?“ „Какъв е реалистичният резултат от моите усилия?“)
  • Какъв е ефектът от това да се придържам към моето изкривено мислене? („Какво би се случило, ако променя мисленето си?“)

Тези въпроси могат да се приложат към проблемните когнитивни елементи, споменати по-горе по следните начини:

  • Емоционално разсъждаване: Пациентът може да попита: „Къде са доказателствата, че трябва да съм в настроение, преди да направя нещо? Има ли и други начини, по които мога да гледам на моето нежелание да изпълня дадена задача? Да. Реагиращите при спешни случаи и военният персонал никога не биха откликнали на повикване, ако чакаха докато почувстват, че имат желание да го направят. Често страхът и безпокойството (и други емоции) вървят заедно със самото действие.“
  • Преувеличение: „Задачата изглежда твърде голяма, но мога да направя избор да гледам на нея по различен начин. Да предположим, че гледам само първата стъпка. Първата стъпка е много по-лесно управляема, отколкото цялата задача.“
  • Перфекционизъм: „Поставил съм сам този стандарт, който трябва да постигна съвършено от първия път. Всъщност повечето постижения стават на малки стъпки, след доста грешки. По-добре сега да направя най-доброто, което мога, а по-късно, ако е нужно, ще го поправя.“
  • Четене на мисли: „Къде е доказателството, че ще се проваля? А дори и да се проваля, каква е гаранцията, че другите ще гледат на мен като на провалил се? Даже може и да ме похвалят за това, че съм опитал.“
  • Удобер дискомфорт: „Никога преди не съм изпълнявал подобна задача, пред която съм изправен сега. Може би, ако подходя към нея стъпка по стъпка, сигурно няма да е толкова трудно, нито толкова лошо, колкото си го представям.“
  • Обезценяване или минимизиране: „Сигурно има някаква стойност или важност да се изпълни тази задача. Може би трябва да преосмисля дали да го направя. Може би ще бъде зачетено.“
  • Заявлението: „Трябва!“: „Няма нищо, което „трябва“ да правя, но вероятно това е задача, която ще ми бъде от полза, ако я свърша. Решението е мое. По-добре да видя дали има някакви предимства.“
  • Реакция на принудата: „Защо да си отрежа носа, вместо ушите? Само защо някой иска да направя нещо, не означава, че трябва да го правя. В крайна сметка, решението си е мое. Аз контролирам живота си, а не другите. Ако нещо е добро за мен, аз съм свободен да го направя, без значение какво казват другите.“
  • Възприемане с отвращение: „Ако дадена задача не ми харесва и няма полза от това да я правя, мога да реша да не я правя.“ (Тази когнитивна дисфункция е свързана с реалистично отлагане. Ако няма причина човек да изпълни дадена задача, тогава сам си налага ненужни правила.)

Вземане на решение и поведение: Общо решаване на проблема

Технихаката GPS – „Общото решаване на проблема“ е създадена от Нюел и Саймън през 1972 г. То стартира като компютърна програма, написана за стимулиране на техники за решаване на човешки проблеми (Ериксън и Саймън, 1984). Нюел и Саймън определят проблема като непознаване на непосредствените стъпки, които трябва да бъдат предприети за постигане на дадена цел. Общото решаване на проблема действа добре при проблеми с отлагането, там, където целите са точни и добре определени и не включват правене на избори, които са в противоречие един на друг.

Решаването на проблема (в този случай преодоляване на отлагането) започва с поставяне на целта и определяне на последователността на действията, които са необходими за постигането й (Ашкрафт, 1994). Казано с клинични термини – тук са включени два важни процеса. Първият е приложение на анализ на средствата и резултатите. Това включва преценка на различията между етапа, в който човек понастоящем е зает и изпълнената задача. Вторият процес се нарича стратегия на подцелите. Човек предприема действие или работа за запълване на пространството между мястото, на което се намира в момента и завършване на целта.

Например, да кажем, че дадено лице отлага започването на написване на срочна писмена работа на тема „Американската колониална история“. Анализът „средства – резултат“ може да включва списък от инструменти като молив, хартия и компютър заедно с източници като книги или списания, необходими за завършване на задачата. (От клинична гледна точка е полезно да се каже на пациента, че дори и тези подготвителни стъпки го придвижват напред към изпълнение на задачата.) Това бива последвано от стъпки на действие, с които задачата е раздробена на постижими подцели. Първата подцел е възможно да е съвсем проста, като набавяне на моливи и хартия за писане и поставянето им на масата. Втората подцел може да бъде намиране на източници, например книги за американската история и т.н.

Човекът, който отлага, трябва да бъде активно включен в този процес. Методът на Сократ, който изисква от индивида да избере конкретните действия, е от полза за насърчаване спазването на изискванията. За да илюстрираме това, можем да дадем следният примерен диалог между клиничен специалист и пациент:

Клиничен специалист: “Добре, каква ще е първата стъпка?”
Пациент: “Да намеря книги по темата.”
Клиничен специалист: “Чудесно! Къде ще ги търсиш?”
Пациент: “В библиотеката.”
Клиничен специалист: “Кога ще отидеш там?”
Пациент: “Утре, през междучасието.”

Постигане на целта и самооценка

При приложението на модела на Общото решаване на проблема (техниката GPS), клиничният специалист наблюдава и нефункционалните познания и емоционалните реакции по отношение на действията за постигане на подцелите. Той може да зададе следните въпроси: „Как се чувстваш, когато правиш това?“ и „Доколко си сигурен, че задачата може да бъде изпълнена?“ Колкото по-проста е задачата и колкото по-голяма е увереността, че тя може да бъде свършена, толкова по-вероятно е да бъде предприето действие за изпълнението й. Обикновено пациентите преувеличават трудността на задачата и достигат до нереалистичното заключение, че тя е емоционално непоносима. След като постигнат дадена подцел обаче, те могат по-реалистично да преценят трудността на бъдещите задачи и така да улеснят действието и да преодолеят отлагането (Бандура, 1986, Морели, 2006 d).

Бандура нарича този процес самостоятелна ефективност и го определя като „способност да се разработи програма или план за действие за достигане на целта“ (Бандура, 1986). Обикновено хората с по-голяма самостоятелна ефективност са по-способни да постигат цели. Психологическите интервенции, чрез които се прилага самостоятелната ефективност са включени в лечението на отлагането. Основните променливи, постигащи самостоятелна ефективност, са:

  • Майсторски опит: Практикуване на подходящи, конкретни и постепенни действия, които водят към окончателната цел. Това може да се разглежда и като овладяване на серия подцели, които водят до крайната цел.
  • Чужд опит: Наблюдаване на модела при връстник, който се бори със същия проблем, с подобаващо поведение като отклик при извършването на подцелите.
  • Подтикване: Използване на ключ или фрази като знаци за подходящо действие, последвано от вербално одобрение с цел подсилване (Морели, 2005). Например, пациентът дава устен израз на тези действия и ги назовава. Например: „Да си намеря книга като източник, да проверя индекса,…“ и т.н. След като веднъж вече е изпълнил дадена подцел, пациентът си казва на глас: „Добра работа свърших!“
  • Възприемане с възбуда: Наблюдаване на емоционалните реакции, които пациентът преживява. Дали изпитва неудобство, както е смятал предварително?

Премахване на разсейващите стимуиращи знаци в отлагането

През 1938 г. психологът Б.Ф. Скинър, изследовател на поведението, прави проучване на силния ефект, който се получава в резултат от извличането на стимул и контрол на поведението, (което също е забелязано от църковните отци още преди векове). Скинър прави заключението, че специфичните отговори се появяват автоматично (заучени са от повторението и биват последвани от награда), когато са задействани от специфичен стимул или знак. Казано по друг начин, Скинър установява, че тези знаци действат, защото те са сигнали за награда, която следва като резултат от отклика в поведението.

Ето една илюстрация: телефонът звъни (стимулен знак) и автоматично човек го вдига и казва: „Ало.“ Вдигането на телефона и произнасянето на думата: „Ало…“ няма да се случат, ако стимулният знак не е улеснил тези действия. Хората, които се борят с проблема отлагане, обикновено са заобиколени от стимулни знаци. Тези знаци са свързани с награди, които са по-големи от непосредствената задача. Те служат за разсейване и ангажират човек в действия, свързани с тях. Вместо да търси необходимите източници за изпълнение на задачата, човек се ангажира с конкурентно поведение. Едно поведенческо решение е да елиминира тези „знаци“ доколкото е възможно. Например, когато човек пише отчет, може да реши да работи в някой кът в библиотеката, вместо в офиса, където е пълно с разсейващи знаци (Морели, 2006 d).

Лечението на отлагането изисква програма с използване на стимулен контрол. Съвременните психолози изследователи препоръчват смяна на стимулните знаци, чрез използване на отделни сигнали като локация, размер, цвят и сензорна модалност (Мартин и Пеар, 1992). Затова справянето с отлагането включва елиминиране на знаците, които предизвикват твърде желаното възнаграждаващо поведение.

Управление на реакциите

Хората съобщават за отлагане, когато редовно започват или завършват серии от задачи, като първо свършват лесната задача и отлагат по-трудните задачи за по-късно. Тази стратегия всъщност нарушава принципите на подсилване или награда, което е така добре очертано от психолозите, занимаващи се с човешкото поведение (Мартен и Пеан, 1992 и Морели, 2006 b). Един начин за разрешаване на този проблем е да се използва принципът на наградите за свършеното и подготовката им при увеличение на трудността на задачите.

Например, когато един ученик, който е склонен да отлага, избере с кое домашно задание да се заеме, обикновено започва с предмета, който му е любим. Ако обича историята, той счита, че смятането е нещо обременяващо и затова историята е първият предмет, с който се захваща. За жалост обаче умората се натрупва даже и при изпълнението на любими занимания, а това прави смятането да изглежда още по-обременяващо, отколкото всъщност е. По-добрата стратегия е ученикът да се заеме с малка част от задача, която смята за обременяваща, след това да премине към изпълнението на част от домашното по история, което всъщност се явява като награда за изпълнение на по-трудната задача. При засилване на дейността, задачата, която не се харесва, бива възнаградена чрез задачата, която се харесва.

Духовно отлагане: изцеление чрез духовна и когнитивна синергия

Църковните отци определят отлагането с по-различни термини от тези на клиничните специалисти, но един по-близък поглед показва, че нещата стоят на подобна основа. Св. Йоан Касиан например, в дискусията си за осемте порока, посвещава цяла част върху равнодушието, състояние, което ние днес определяме като отлагане. Той го счита за тежка и ужасна болест, защото човек, който страда от нея е потънал в застой и е изпълнен със страхове. Той ненавижда заобикалящата го среда, хората около него и всякаква работа („… даже и четенето на Светото Писание“). Това описание прилича на онова, което учените и изследователите откриват хилядолетие и половина по-късно. Св. Йоан ни казва, че умът на човек, който страда от равнодушие, страда от „празно разсейване… (и) е тежко обхванат от него.“ (Добротолюбие, т.1)

Духовна обосновка

Църковните отци подхождат към равнодушието (което също така наричат леност и мързел) като дават духовна обосновка за него. Те гледат на равнодушието като вътрешен конфликт, който е свързан с личностната ориентация на човека към Бога. За тяхна отправна точка служи човешкото усещане за Божието присъствие и най-вече начинът, по който то се свързва с помненето на спасението. Има примери в Светото Писание и трудовете на отците, които изясняват това. Например, Св. Матей пише за необходимостта от това човек да държи сърцето си (вътрешната си ориентация) насочено към Бога:

„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона…, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.“ (Матей 6:24, 21).

Духовната обосновка на Св. Диадох Фотикийски е насочена към размишление и съзерцаване върху надеждата в Бога и Неговата любов към нас:

Всяко духовно размишление и съзерцание трябва да бъде управлявано от вярата, надеждата и любовта, но най-вече от любовта. Първите две ни учат да се откъсваме от видимите наслади, но любовта обединява душата с Божието превъзходство, търсейки невидимото чрез интелектуалните възприятия (Добротолюбие, т.1).

Църковните отци подчертават и мотивационните фактори като обоснова в духовния живот. Св. Марк Подвижник в своето писмо до инок Николай пише:

„И така, когато сме смирени и съкрушени и помним Христовото смирение, какъв гняв, ярост или горчивина биха могли да ни завладеят? Но когато забравяме тези животворящи истини, тази забравливост бива придружена от пороците на мързела и невежеството, а после тези три страсти потискат душата и дълбоко се вкореняват в нея, но е трудно да бъдат открити и изтръгнати, защото се наслояват и замъгляват съзнанието ни с ужасна безполезност.“ Това определение за равнодушието, леността и мързелът е дори повече развито от православния богослов Дмитру Станилой (2003), който пише:

„Някои страсти са на душата, а други – на духа. Но тясната връзка между тялото и душата правят така, че телесните страсти да бъдат вплетени в тези на душата или да имат вътрешно влияние. Следователно, би могло да се каже, че има една верига, която започва от лакомията и води към всички страсти, включително и тези на душата, и още една верига, която започва от гордостта и води към почти всички страсти, включително и някои страсти на тялото. Лакомията и гордостта представляват една и съща егоцентрична човешка жажда, в двойния аспект на човешкото психо-физическо естество. Има тясна взаимовръзка между биологическото и духовното. Една сфера влияе на другите две в упадъка и във възстановяването на човека.

Хаучър (цитиран от Станилой 2003) отбелязва:

„Демонът на равнодушието е най-труден за понасяне. Той излива капка по капка своята горчивина във всички наши мотиви да живеем по свръхестествен начин. Няма никаква любов около теб…, струва ти се, че на Самия Бог даже вече не му пука за теб… – ето това прави демонът на равнодушието – унищожава всяка надежда.“

И дали знаете това, или не, ако тази мисъл продължава, даже и в молитвата, то тя замъглява светата светлина на душата. Човек вече не смее да търси Божията милост в молитвите си; чувства тъга, плаче му се, но тази ужасна мисъл потиска сълзите му: те изобщо не му помагат. По този начин човек изпада в дълбините на егоизма.

А този, който е егоист, притежава всички страсти (Св. Максим Изповедник, Добротолюбие, т. 1). Егоизмът е откъсване от Бога… егоизмът е гравитация към света, затова е и плодородна земя за растеж на семената на отлагане и леност.

Св. Григорий Синаит (Philokalia, IV – Добротолюбие, т.5) предлага своето прозрение за това как стимулите се намесват в действията и по този начин допринасят за отлагането. Той пише:

  1. „Причината за страстите са греховните дела, за помислите страстите, за мечтанията – помислите, за мненията – паметта (станала разнообразна), за паметта – забравянето (на истинното и необходимото). Забравянето е родител на неведението, неведението – на леността, леността се ражда от похотното желание, на желанието майка е превратното движение, на движението действието на делото; такова дело е плод на неразумната склонност към зло и прилепването към чувственото и към чувствата.“ (Добротолюбие, т. 5, стр. 208, – цитатът е от българското издание на „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2000).

Църковните отци със сигурност биха приели съвременните психологически интервенции, които се прилагат при проблема с отлагането, тъй като и те се занимават с равнодушието, което е свързано с него. Човек, който отлага и има проблем с това, може да се запита за причините, които се крият под това негово страдание, което подтиква към вътрешен диспут, за който е нужно психологическо и духовно напътствие, за да бъде разрешен. Пациентът бива подканен да се вгледа по-надълбоко, за да намери причината за някои свои мисли, за да се научи как трябва да борави с тях, та да получи изцеление.

Духовна борба с равнодушието и леността

За посветения християнин, равнодушието и леността представляват нереалистично отлагане. Всъщност, равнодушието е най-нереалистичното отлагане, тъй като то отлага Божията благодат, която е отправена към нас. Казано по друг начин, равнодушието се появява, когато вътрешната ориентация на човека не откликва на живота, който се излива от Бог за нас. Това състояние създава мъчение и отчаяние. Въпреки всичко, Божията благодат е дадена на всички, включително и на този, който отлага. Св. Йоан пише:

„Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее;
а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“ (Иоан 4:13-14).

Бл. Августин, който цитира от Катехизис на Католическата църква, казва:

„Всъщност и ние работим, но ние само сътрудничим на Бог, който работи, тъй като Неговата милост върви пред нас. Тя върви пред нас, за да бъдем изцелени, но върви и след нас, за да можем, след като вече сме били изцелени, да получим живот. Тя върви пред нас, за да бъдем призовани, но върви и след нас, за да бъдем прославени. Върви преди нас, за да живеем благочестиво, но върви и след нас, за да живеем винаги с Бога, защото без Него не можем да направим нищо.“

Както пише и св. ап. Павел:

„… но Той ми рече: Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова!“ (2 Коринтяни 12:9) „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.“ (Филипяни 4:13).

Една история от древните пустинни отци, преведена от архимандрит Христостом (1980) обяснява това:

Един начинаещ монах, който отишъл при някой старец да се изповяда, между другите въпроси, задал и следния: „Отче, защо толкова често изпадам в леност?“ „Липсва ти вярата, която да те прави способен да виждаш Бога навсякъде и заради това си невнимателен и мързелив относно твоето спасение.“ – обяснил мъдро проницателният старец.

Духовно познание

Въпреки, че не използват съвременният научен психологически термин познание, църковните отци имат предвид нещо съвсем подобно, когато говорят за интелигентност. Едно практично определение за интелигентност може да е следното: „правилно мислене при справяне с равнодушието и леността (или това, което ние наричаме духовно отлагане). Св. Максим Изповедник пише:

Въпреки че страстите като забравянето и невежеството оказват влияние на стимула, на желанието и на интелигентността, като аспекти на душата, само равнодушието е това, което прекъсва контрола върху всички сили на душата и възбужда почти всички страсти заедно. Ето защо тази страст е по-сериозна от всички други. Затова нашият Господ ни дава отлично лекарство против това, като казва: „… с търпението си спасявайте душите си.“ (Лука 21:19). (Philokalia II – Добротолюбие, т.2).

Отците свързват леността или мързела с неговата противоположност – с жара и ревността. Св. Марк Аскет отговаря по следния начин на запитване към него:

Паметта и разумът работят взаимосвързано, за да възпроизведат пламенност и ревност. Мързелът спомага на злото да се вкорени в душата, защото човек не се изпълва с духовно знание и по този начин остава помрачен и невеж… Така че, чрез силата на Светия Дух, с всяка молитва и настойчива молба… чрез Божията внимателност, човек винаги ще размишлява върху „… това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете.“ (Филипяни 4:8). По този начин ще прогони от себе си пагубното зло на забравянето и чрез светлината на духовното познание ще изгони разрушителния мрак на невежеството (Philоkalia I – Добротолюбие, т.1)

Увеличаването на пламенната любов към Бога и ревността към Него се превръщат в когнитивно реструктуриране на безнадеждния компонент на духовното отлагане и по този начин стават част от изцелителния процес. Св. Марк продължава: „Чрез твоята истинска пламенност към всяко добро, ще прогониш неблагочестивия мързел, който помага на злото да се вкорени в душата.“

Това трябва да бъде придружено от внимателна молитва:

Когато чрез дълбоко внимание и молитва придобиеш тези добродетели, не само по свой собствен избор, но и чрез Божията сила и с помощта на Светия Дух… комбинацията на тези трите изхвърля от душата и заличава всяка следа от забравата, невежеството и мързела. След това благодатта започва да царува вътре чрез Христос Иисус, нашия Господ. На Него да бъде слава довека. Амин.

В Православното християнство, молитвата е част от действието на ума. Разбира се молитвата е много повече от един когнитивен акт. В своята най-чиста форма, тя е пребъдване на Бога в разума, в центъра на сърцето и способност за духовно просветление. Помазански (1997) нарича това „молитва на ума в сърцето“. Доколкото е въвлечен умът обаче, молитвата е подобна на когнитивните действия, които се определят от психологическите модели на отлагането. Вивиан (2004) пише, че църковните отци, Исаак, Касиан и Евагрий „приемат чистата молитва в такава степен, че умът „се оттегля от съзерцаване на земните и на материалните неща, че неговото състояние на чистота позволява да има прогрес и прави, така че човек да види Иисус чрез вътрешния взор на душата си…“

Духовното четене (нещо като аналог на библиотерапевтичните техники, които се използват от клиничните специалисти) е основна практика в духовния живот. Добротолюбие (набор от събрани поучения, които често цитирам в моите статии) е сборник на духовността на Източната църква, който е препоръчва най-много от духовните директори и духовенството.

Гръцката дума philokalia (филокалия) означава „любов към прекрасното, превъзвишеното и доброто“. Във въведението към руското издание на Добротолюбие, в написаното за молитвата от сърцето, Кадлубовски и Пламър 19521 казват, че този сборник:

 

„… съдържа тълкуване на духовния живот в нашия Господ Иисус Христос. Духовният живот на нашия Господ Иисус Христос, който е наистина християнски живот, започва, развива се и се въздига до съвършенство (за всеки според собствената му мярка), чрез добрата воля на Бог Отец, чрез делото на благодатта на Светия Дух, който присъства във всички християни и чрез ръководството на Самия наш Господ Иисус Христос, който е обещал да пребъдва с нас през всички времена.“

За да увеличи ревностната любов към Бога и да преодолее отлагането, човек трябва да потопи ума си в Писанието и в съветите на отците. Написаното от светите отци Варсануфий и Иоан е добро място, от което може да се започне:

Отдавайте благодарност на Бога за всичко, като слушате думите на апостола: „…за всичко благодарете.“ (1 Солуняни 5:18). Никой човек, който иска да стигне до града, не ляга на земята и никой човек, който иска да работи, не се отдава на мързел, когато вижда, че слънцето изгрява… така даже обикновените неща могат да ни напомнят за Бога: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта.“ (Псалм 18:1). „Който има уши да слуша, нека слуша!“ (Матей 11:15). (Кадлубовски и Палмър, 1951).

Мислите пораждат чувства, които ни разсейват

Когато съвременните психолози изследователи говорят за когнитивно-емоционалната връзка в отлагането, те отразяват това, което казва и Иисус: „Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:22-23). Отците също отбелязват, че мислите пораждат чувства и са показател за това как трябва да се борим с когнитивните подтици (стимули). Св. Максим Изповедник съветва: „Не осквернявай ума си със задържането на гневни и похотливи помисли, за да не би, отпадайки от чистата молитва, да попаднеш в духа на унинието.“ (Philokalia II – Добротолюбие, т.3, стр. 166, изд. на манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2000)

Св. Таласий също пише: „90. Ако умът остава дълго в утеха или в печал, то много скоро ще падне в страстта на унинието…“ (стр. 289);… 51. Леността е от небрежност на душата. Небрежна е душата, която боледува от сластолюбие. 52. Който обича Христа, се предава на подвижнически трудове. Постоянството в тези трудове прогонва леността. 53. Душата крепне от подвижнически трудове и като прави всичко в мярка, прогонва леността.“ (Добротолюбие, т.3, стр. 300, изд. на манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2000) (Philokalia II). Неговият съвет съответства на метода стъпка по стъпка, който се препоръчва от съвременните клинични специалисти, които се обосновават с науката.

Авва Филимон разширява рамките на този съвет по подобен начин с разпределяне на подцелите, – нещо, което се прилага от съвременните клинични специалисти. Обърнете внимание на това как авва Филимон дава инструкции на един млад монах, страдащ от проблем с отлагането като му помага да започне с поставянето на по-малки и достижими цели. Братът попитал мъдрия монах: „Какво да правя, отче? В моето нощно служение сънят ме отегчава и не ми дава да се моля трезвено и да стоя по-дълго на бдение; и аз искам да имам някаква работа, докато пея.“ На това старецът отговорил: „Когато можеш да се молиш трезвено, не прибягвай до ръкоделието; когато те обземе дрямка, се противи срещу помисъла и като му забраниш, се заеми с ръкоделието.“ (Авва Филимон, Добротолюбие т.3, стр 363 – Philokalia II).

При избирането на цели в модела GPS – Общото решаване на проблема или включването на майсторски опит в развиването на самостоятелната ефективност, авва Филимон мъдро препоръчва предприемането на отделни стъпки, които може да овладее начинаещият в молитвата.

Същото сходство намираме и при отците, и при съвременните клинични специалисти. То е показано в концепцията за контрола на стимулите. Въпреки че не се използва точно този термин „контрол на стимулите“, Св. Иоан Дамаскин наблюдава следното:

Корените на основните причини за всички тези страсти са любовта към чувствените удоволствия, любовта към похвалите и любовта към материалното богатство. Коренът на всяко зло е именно в тези три неща. Както казва Марк, най-мъдрият от подвижниците: човек не може да извърши един грях, ако тези три силни гиганта, забравянето, мързелът и невежеството не го победят преди това. А тези гиганти са потомството на чувствените удоволствия, лукса, любовта към човешката оценка и разсейването. Основна причина и тяхна зла майка е любовта към себе си, която е безчувствена любов на човека към собственото му тяло и е приятно привързана към него (Philokalia II).

За побеждаване на духовната леност, в изцелителния процес ние трябва да се съсредоточим върху Бог. Колкото повече се фокусираме върху нещата около нас, толкова повече се разсейваме и още повече отлагаме това, което е необходимо да свършим. Но ако върнем погледа си и насочим сърцето си към Бога, само тогава можем да победим отлагането.

Предупреждението на Иисус

Предпоследният пример за отлагане ни е даден от Иисус в притчата за десетте девици:

„Тогава царството небесно ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца; пет от тях бяха мъдри, а петте неразумни. Неразумните, като взеха светилниците си, не взеха със себе си масло; а мъдрите, заедно със светилниците си, взеха и масло в съдовете си; и понеже младоженецът се бавеше, всички задрямаха и заспаха. А посред нощ се чу вик: ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете. Тогава всички тия девици станаха и приготвиха светилниците си; а неразумните рекоха на мъдрите: дайте ни от вашето масло, защото светилниците ни гаснат. Мъдрите пък отговориха и казаха: да не би някак да не стигне и нам, и вам, по-добре идете у продавачите и си купете. А когато те отиваха да купят, пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвориха. После дохождат и другите девици и викат: господине, господине, отвори ни! А той им отговори и рече: истина ви казвам, не ви познавам. И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий.“ (Матей 25: 1-13).

Предупреждението на Господа трябва да ни разтърси от дрямката на леността и да ни накара да се събудим, да станем внимателни и трезвени. Той ни казва, че ако отлагането не бъде победено, може да ни остави извън Неговото Царство.

Нека да се учим от нашите духовни отци. Психически-духовното изцеление и победата над демона на мързела изисква увеличаване на духовния „елей“ на ревност, пламенност и любов към Бога от дълбините на нашите сърца. Упованието в Бога, истинското покаяние, приемането на Светите Тайнства и молитвата позволяват на Неговата благодат да се излива в сърцата ни. Научните когнитивно-поведенчески техники, които са се оказали ефективни в преодоляване на отлагането могат също да ни помогнат.