Духовният живот не може да се „купи” дори и с подвиг

2263 0
pop

 

 

 

Източник: www.pravmir.ru.

Превод: Татяна Филева

Фрагменти от традиционната ежегодна беседа на ректора на Православния Свято-Тихоновски Хуманитарен Университет протойерей Владимир Воробьов със студенти-първокурсници.

 

  • Какво е духовен живот?
  • Как да разберем има ли Дух Свети в човека, или няма? През 1978 г., в края на януари посетих забележителния старец архимандрит Таврион Батозски. Той беше тежко болен от рак и аз не знаех дали ще го видя, или не.

От автобусната спирка трябваше да се върви през гората. Беше съвсем тъмно, снегът блестеше, горяха звезди. Когато влязох в скита, изглеждаше, че всички спят. Но в храма вече имаше много поклонници. Тези, които идваха в скита, се причастяваха всеки ден. Много хора осъждаха отец Таврион за това.

Влизам в храма и чувам, че четат нещо и след известно време разбирам, че това са омилиите на Симеон Нови Богослов. Четяха онова място, на което преподобният Симеон обяснява: ако някой казва, че в него е Дух Свети, макар и незабележимо, това не е истина. Защото присъствието на Дух Свети в сърцето не може да се сбърка с нищо. Това е като благоуханието за ноздрите или светлината за очите.

Изведнъж от олтара излезе отец Таврион и каза: „Вие знаете, че аз благославях всички да се причастявате често. Когато застана на Страшния съд, Бог ще ме пита: „Как можеше да причастяваш всички всеки ден, откъде имаше това дръзновение?” А аз ще Му отговоря: „Аз ги предупреждавах”. Думите на преподобния Симеон са предупреждение към вас.

Това значи: не се лъжете – ако не чувствате присъствието на благодатта на Светия Дух, това значи, че я няма във вас. И в този случай не бива да се причастявате често – вие още не сте готови да водите благодатен, духовен живот.

Малко по-различно говори за това апостол Павел: „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов” (Рим. 8:9). Духовният живот – това не са широки интелектуални интереси, не е литература, театър, консерватория, това е живот с Дух Свети в сърцето.

Присъствието на Дух Свети се познава по признаците, които посочва апостол Павел, а след това Серафим Саровски. Това е сърдечният мир. Това е радостта в Господа, това е любовта към Бога и към хората, това е благочестие, целомъдрие, чистота.

Когато сърцето на човека е свободно от страстите, когато то принадлежи на Бога, тогава на душата е леко, защото с Бога нищо не е страшно, с Бога винаги е радостно. Когато човек е с Бога, няма желание за нищо скверно и низко: пиянството, наркотиците, блудът и нечистотата предизвикват отвращение. Той не може да страда от униние и депресия.

Пленът на греха е тежък, а с Бога няма плен, дори ако човек се намира в затвора, защото, където е Бог, там има свобода. Така казвали изповедниците на ХХ век: „С Бога винаги и навсякъде е хубаво”.

  • Как да достигнем до духовния живот?
  • Не може да се даде еднозначен отговор. Духовният живот не може да се „купи” дори и с цената на някакъв подвиг. „Духът диша, където иска”. „Бог не с мярка дава Духа” (Йоан. 3:34). Бог иска да даде на всеки човек благодатта на Светия Дух. И я дава винаги, когато човек може да я вмести в сърцето си.

Когато човек се стреми към това да се удостои с Божията благодат и я иска от Бога, то дори да не е светия, но ако има чисто сърце и обича Бога, Бог му дава своята благодат.

За да стане животът с Бога устойчиво, трайно състояние, е необходим подвиг, или, както казват древните – аскеза. Това не означава, че е задължително непременно да отидеш в пустинята. Това значи, че човек не угажда на своите страсти, ограничава себе си в земното, за да даде място на Дух Свети. Бог няма да дойде „на второ място” в сърцето на човека, на Него трябва да отдадем „първото място”.

  • Срещали ли сте се и с други старци?
  • Неведнъж. Обикновено отиваш при стареца със своите въпроси, които имат нужда от отговор. Пристигаш, например, при отец Йоан (Крестянкин), трябва да почакаш (при него винаги имаше опашка), накрая влизаш в неговата келийка и… всички въпроси мигновено изчезват. Всичко, което те е тревожело, в миг става толкова незначително, и сърцето се изпълва с благодат.

Всички свети старци са различни. Един старец те изслушва и мълчи, молейки се за теб на Бога. Отец Йоан напротив, на тези, които идваха при него, често не даваше да кажат нито една дума, самият той им говореше бързо като къртечница, дори леко се задъхваше: говореше, поставяйки те да седнеш на диванчето, а сам сядаше на пейката, като в същото време нещо правеше.

Слушаш го и изведнъж разбираш, че той отговаря на всички твои въпроси – и на тези, които си искал да зададеш, и дори на онези, за които не си и мислел да питаш – говори за твоите мисли, като че вижда през душата ти.

В края на 1980-те г. съветската власт рухна, какво предстои по-нататък – е неизвестно, свещеноначалието изчаква, а църковният народ започва да действа. Започнаха да се създават братства, и ние също решихме да създадем свое братство. Тази мисъл ни дойде на 29 август[1] 1990 г., в деня на Неръкотворния образ на Спасителя, затова решихме да създадем Братство, посветено на Всемилостивия Спасител. Трябваше да поискаме благословение.

Отидох при отец Йоан (Крестянкин), изчаках своя ред, влизам при него в келията и той, не давайки ми да кажа нито една дума, каза: „Танечка (неговата килийница – Татяна Сергеевна), донеси ето тази иконка”. Аз не разбирам нищо, а Татяна Сергеевна донася Неръкотворния образ на Спасителя, подава иконката на отец Йоан и той ме благославя с нея.

  • Трябва ли да се стремим към дълбоко покаяние на всяка изповед? Дори ако често се изповядваме?
  • Думата „покаяние” произлиза от името Каин – първия грешник, убил своя брат Авел. Да „окайваш” себе си значи да обвиняваш себе си.

Гръцката дума „метаноя” (гр. μετάνοια – „промяна на ума”, „преосмисляне”) има друг смисъл. Както помните, Йоан Кръстител излязъл на проповед, която в славянския превод започва с думите „Покайте се…”. На гръцки това звучи малко по-различно – μετανοετε (Мат. 3:2), което буквално означава „изменете ума си”, „променете начина си на мислене”, „изменете се”.

Когато човек истински се кае, това значи, че той е взел решение да се измени, „да измени своя ум”, тоест „да започне нов живот”. Ако грешникът идва с такова сериозно, искрено покаяние, свещеникът чувства как благодатта преминава през него.

Но възможно ли е да се каем така всеки месец? Ако човек всеки месец се кае така, това би означавало, че той всеки път отпада от Бога и отново „започва нов живот”. Възможно ли е това? Не, разбира се! В Древната Църква се смятало, че такова покаяние е възможно само веднъж в живота. След това признали, че човек може да се кае не само веднъж: в случай, че е паднал в смъртен грях, той още веднъж може да бъде допуснат до тайнството покаяние. Но трябва да се измени необратимо, веднъж завинаги.

Изповедта бива различна. При вас по предмета „Въведение в литургичното предание” ще има тема за тайнството покаяние. Когато тайнството покаяние се извършва за пръв път, ако човекът е бил кръстен, но не е ходил на Църква, а после отново е намерил вярата и за пръв път идва на изповед, то такава изповед понякога се нарича „генерална”. Най-добрият образец за такава изповед се дава в Требника: „второ кръщение”. Генералната изповед се извършва тогава, когато е ясно, че човек действително започва нов живот.

А за какво можем да говорим на изповед всяка седмица или дори всеки ден? Древните монаси отивали в пустинята и в началото, в древността, живеели в уединение. Имало келии или пещери. Ако сте ходили в Израел, Турция или Египет, днес също могат да се видят такива пещерни манастири.

Всеки монах имал свой авва – духовен старец. В древността той не е имал свещен сан, смятало се, че монашеството е несъвместимо със свещенството, вярващите предполагали, че свещеникът служи на хората и се движи сред тях, а монахът бяга от света.

Монахът се учел на духовен живот от своя авва. Той всеки ден му откривал своите помисли: „Авва, днес бесът вложи в ума ми такива и такива помисли. Аз осъдих, гневът влезе в душата ми”.

Това не е радикално изменение на неговия живот, това е неговата борба с изкушенията, със своите страсти, а откриването на помислите и отговорите на стареца – школа за духовно израстване.

Такава изповед е много полезна, но тя не била тайнство покаяние. Дори ако не живеем в пустинята, то всяка вечер, когато се молим на Бога, можем да си спомняме своите съгрешения и да искаме прошка пред иконата. Така можем да се изповядваме всяка седмица пред свещеника.

По силата на различни исторически причини тези два подхода към изповедта се съчетали в едно. Тайнството покаяние никога не се извършвало често. В първите векове преди Евхаристия се четяла покайна молитва, но това не се смятало за тайнство. В Русия никога не е имало достатъчно храмове. Отначало те били само в градовете. Хората се причастявали много рядко, обикновено веднъж в годината. Преди причастие се изисквала истинска изповед.

Сега, когато накрая настъпило така нареченото „евхаристийно възраждане” и хората в градовете започнали да се причастяват често, възниква въпросът: какво да правим с изповедта преди всяко причастяване? В други страни, например в Гърция, можеш да се причастяваш често и без изповед, а трябва да се изповядваш пред своя духовен отец, когато има нужда от това.

Ние не можем да въведем такъв ред, тъй като, ако отменим задължителната изповед преди причастие, то не е ясно какви хора ще причастяваме.

Но постоянните енориаши, които познаваме, тези, които са научени на църковен живот и сами разбират, че не бива да се причастяват с неизповядани тежки грехове, по благословение на свещеноначалието могат да се задоволят с просто благословение за причастие. Или, в случай на някакъв неголям грях – със съвсем кратка изповед, която не представлява и не е задължително да представлява „начало на нов живот”.

  • Колко често трябва да се причастяваме?
  • Преподобният Серафим казвал: „Колкото често се причастяваме, толкова по-добре”. Разбира се, това се отнася за онези християни, които действително се стараят да живеят по християнски. Има две правила, които регламентират евхаристийния живот.

Първото правилно гласи, че ако някой е дошъл в събранието (тоест на Евхаристия) и не се е причастил със Светите Тайни, да бъде отлъчен от Църквата (Апостолски правила, 9: „Всички верни, които влизат в църквата и слушат Писанията, но не остават докрай на молитва и свето Причастие, подобава да бъдат отлъчвани от църковно общение, като произвеждащи безчиние в църквата”).

Защото по време на литургия Христос ни казва: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло”, и за Чашата – „Пийте от нея всички – това е Моята Кръв”. Ако човекът не се е причастил, значи това не му е нужно.

Второто правило казва, че ако човек повече от три недели подред не е бил на евхаристийно събрание без особена причина, да се смята за отпаднал от Църквата (например, правилото на Сардикийския събор: „Ако мирянин, пребивавайки в града, в три неделни дни в продължение на три седмици не дойде на събрание, да бъде отлъчен от църковно общение”). Тоест, ако той смята за възможно да живее без литургия, без Евхаристия, то какъв християнин е тогава?

Християнинът не може да живее без Христос. Затова на въпроса колко често да се причастяваме, можем да отговорим: не по-рядко от веднъж на три седмици. Тази норма е била изгубена от руския народ, отчасти и по исторически причини.

Огромното мнозинство от руския народ не са и чули нищо за такива правила. Например през ХІХ век в градовете било прието да се ходи на църква, за да „послушаш литургията”. „Да послушаш”! Не да се причастиш, а да „послушаш”.

Помня как веднъж като млад излизах от Николо-Кузнецкия храм след служба. Тогава в храма се беше сменил диригентът. Към мен се приближи един много мил, интелигентен възрастен човек и попита: „Кажете, моля, новият диригент ще може ли да изпълнява Чайковски, Рахманинов? Така обичам да ходя в тази църква, за да послушам Чайковски”.

Този пример е много характерен. Защо да се причастяваме? Можем да „послушаме Рахманинов”. Древните християни са мислели иначе. За тях на първо място бил Христос.

  • Има ли принципно значение изборът на духовник?
  • Да, има, и това значение е толкова голямо, че в Гръцката църква и до ден-днешен се пази древната норма, според която духовник може да бъде само възрастен, опитен свещеник, който има специална хиротесия, поставен е за духовник от архиерея и притежава съответната грамота.

В повечето случаи в Гърция духовниците са възрастни монаси. Това е станало, защото още по времената на иконоборството в Гърция, монашеството е запазило особен авторитет. По онова време имало страшно гонение срещу иконопочитателите и на практика всички представители на бялото духовенство се подчинили на иконоборците, защото им било трудно да противостоят на волята на императора.

Ако свещеникът не се съгласявал с изискването да отхвърли иконите, бил изпращан на заточение и преследван. И заради семействата си свещениците проявявали отстъпчивост. Нещо подобно се случило и в Русия в периода на обновленчеството по време на съветската власт.

Монасите, отрекли се от света и от всичко, което е в света, проявявали по-голяма твърдост. Именно монашестващите запазили иконопочитанието. Тогава възникнала и традицията, че за изповед е по-добре да се отиде в манастир.

Да се изповядваме също било възможно не при всеки монах, а при опитен, над когото била извършена специална хиротесия. В случай на смъртна опасност, разбира се, можел да изповядва всеки свещеник. Но младият свещеник в никакъв случай не можел да има духовни чеда, да осъществява духовно ръководство.

За съжаление, съществува печалният опит на съвременното „духовничество”. Нерядко идват хора и казват: „Този и този ми наложи епитимия”. Често е очевидно, че човекът не може да понесе тази епитимия, а йеромонахът или свещеникът, който я е наложил, просто формално е изпълнил указанията на Требника, но без никакво разбиране. Той дори не знае, че няма право да дава епитимия по такъв начин.

Например лекарят няма право да каже: „Пий това лекарство и повече не идвай”. Лекарят трябва да каже: „Вземи това лекарство и ела след седмица, аз трябва да те видя, да назнача изследвания и да разбера как действа лекарството”. Да предпишеш силнодействащо лекарство просто така – това е безотговорност. Така и духовникът няма право да налага епитимия, ако не види човека отново и не проследи дава ли добър плод тази епитимия, или човекът просто е престанал да ходи на църква? Епитимии можеш да налагаш на своите духовни чеда, които познаваш и виждаш често.

Младият свещеник е по-добре да не бърза да става духовник. И каещите се е по-добре да ходят при опитен свещеник, ако има възможност. Младият свещеник е по-добре да започне с децата. Младите свещеници обикновено имат свои деца, те по-добре разбират как да общуват с децата, с тях има по-малка вероятност да сбъркат.

  • Как да изберем духовен отец?
  • Към това трябва да се подхожда внимателно. Апостол Павел казва следното: „Ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа” (1 Кор. 4:15). Това значи: „Родих ви за живота в Дух Свети, за живота в Църквата”.

Човек, който е бил кръстен в детството, но не е бил възпитан във вярата, не е бил научен на църковен, духовен живот, често преживява своето идване в църквата като духовно раждане и разбира, че именно този свещеник го е привел към вярата. Ако с бащата по плът ни свързва кръвно родство, то с духовния отец отношенията са духовни. Преди всичко духовният отец трябва „да се обича заради Христос”.

Дарът на свещенството – това е дар да показваш, да носиш образа на Христос. Има много добри икони, както и много посредствени, несполучливи, но ние все едно се молим пред тях, поставяме ги в молитвения кът. Така и свещеникът: той може да не се отличава с нищо особено, но в него трябва да виждаме и да обичаме Христовия служител.

Второ – духовният отец трябва да се слуша. Нали всички деца винаги трябва да слушат своите родители: „Послушанието е повече от поста и молитвата”. Без послушание няма духовен живот. По същество духовният живот е обет за послушание. Еко искаш да бъдеш духовно чедо, то обещай да слушаш.

Трето, от духовния отец трябва да се учим на смирение. Неотдавна излезе книгата „Моят живот със стареца Йосиф”, написана от забележителния старец архимандрит Ефрем. Имах възможността да го видя няколко пъти. Неговият духовен живот започва с послушание към стареца Йосиф Исихаст – велик светия на ХХ век.

С името на стареца Йосиф Исихаст е свързано възраждането на духовния живот на Атон, който към началото на ХХ век бил в голям упадък. Ефрем още като момче дошъл на Атон при стареца Йосиф. Той го приел и казал, че ще му се наложи да слуша. И той през целия му живот свято го слушал, въпреки че старецът цял живот го ругаел. Ефрем само отговарял: „Да бъде благословено, отче”. Той знаел, че това е пътят на духовния живот.

Изглеждало, че старецът не го жалел. Но резултатът е налице: той станал игумен на един от най-добрите манастири на Атон, а след това основал много нови манастири в Гърция и в Америка.

Не бива да се обиждаме на духовния отец. Трябва да му вярваме. Трябва да се молите за духовния отец Господ да устрои чрез него вашия духовен живот. Ако такива отношения няма, не са се получили, то вие не сте духовно чедо, колкото и да се изповядвате при мнимия духовен отец.

  • Как да се научим на смирение?
  • Това е най-същественият въпрос. Гордостта се нарича майка на всички пороци, а смирението – майка на всички добродетели. За смирението е казано това, което не е казано за нито една друга добродетел: „Без смирение е невъзможно да се спасим”. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6).

Ако човек се смирява, Бог му дава благодат. Гордостта е най-голямата нечистота, това е дяволски грях, сърцевина на сатанинското въздействие върху човека. А смирението… Оказва се, че у светите отци няма точно определение за смирение. У тях много пъти се споменава за смирението, но аз съм намерил само едно определение, свети Исаак Сирин казва: „Смирението е дреха на Божеството”. Както виждате, много образно и тайнствено определение.

Има прост начин да разберем има ли в човека смирение. Трябва да попитаме: „Има ли гордост в теб?” Ако той каже, че няма, това значи, че е далеч от смирението. А ако искрено каже: „Да, аз съм много горд, не мога да се справя с тази беда”, това значи, че вече са се проявили проблясъци на смирение.

В какво се проявява гордостта? Първият признак е обидата. Ако човек се обижда, или обижда някого, това значи, че е горд. Случва се, че вие обиждате някого или се обиждате? Научете се да не се обиждате. Постарайте се да не осъждате хората – не само най-любимите и близките, но изобщо никого.

„С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Мат. 7:2). Тези думи на Христос се изпълняват буквално. Тоест, не само ще ви съдят също така строго, както вие съдите, но ще ви съдят за същото, за което вие осъждате. Ако сте осъдили някого, то много вероятно е сами да паднете в същия грях. Това знаят всички опитни в духовния живот хора.

От друга страна, Господ е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени”. Ако никого не осъждате, то Господ обещава да не съди и вас. Това е най-лесният начин да се спасите. Защо е необходимо да съдите? Това е просто лош навик. Поставете си за цел никого да не осъждате, и ще се спасите.

 

[1] На 16 август по нов стил. – Бел. прев.