ДУХОВНИЯТ СМИСЪЛ НА ПРАЗНИКА СРЕТЕНИЕ

475 0

Автор: архим. Йов Гумеров

Източник: „Духовная жизнь современного христианина в вопросах и ответах”

Превод: Пламена Вълчева

Събитието, което е поставило началото на този дванадесети празник, е многоизмерно в духовно отношение. Руската дума „среща” не може да предаде основния смисъл на църковнославянското понятие „сретение”. Срещата обикновено се извършва между равни. „А тук — отбеляза митрополит Вениамин (Федченков) — славянската дума „сретение” е по-подходяща, защото тя говори за възхождането на по-малкия към по-големия, за срещата на човечеството с Бога”.*

Събитието в Йерусалимския храм има особено значение. Самият Божествен Законодател, Който е роден преди всяка твар (Кол. 1:15) и е станал първороден Син на Дева (Мат. 1:25), бива принесен в дар на Бога. Този символичен акт поставя началото на онова служение, което  ще завърши на земята с едно велико събитие: въплътеният Син Божи принася всецяло Себе Си на Отца за изкуплението на човешкия род, с  който Той се е срещнал по-рано в лицето на праведния Симеон. Защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля (Лук. 2:30-32). Тази благодарствена песен по смисъл и по форма препраща към някои стихове от книгата на пророк Исаия: И в оня ден към Иесеевия корен, който ще стане като знаме на народите, ще се обърнат езичниците, — и покоят му ще бъде слава (Ис. 11:10). Иесей е бащата на цар Давид. Следователно коренът Иесеев е очакваният Месия-Христос, Синът Давидов (вж. Мат.1:1), Който, според свидетелството на две хиляди годишната история, е станал предмет на противоречия, разделящ хората на вярващи и невярващи, на обичащи светлината и избиращи тъмнината.

„Какъв е този предмет на противоречия? — Знамението на кръста, което Църквата изповядва като спасително за вселената” (св. Йоан Златоуст). Срещата между Бога и човека, извършила се за първи път в Йерусалимския храм, трябва да се превърне в лично събитие за всеки човек. Пътят на спасението за всеки човек трябва да започне със срещата с Иисус Христос като негов личен Спасител. Докато не се извърши тази среща, човекът ще седи в тъмнина… и в сянка смъртна (вж. Мат. 4:16).

На четиридесетия ден след рождението на Младенеца се състояла още една среща — между старозаветната и новозаветната Църква. Цялото евангелско повествование е пронизано от мотива за стриктното изпълнение на Моисеевия закон: четиридесетдневният период на очистване, предписан в книга Левит (Вж. 12:2-4), посвещаването на първородния син на Бога (Вж. Числ. 3: 13), символичният му откуп (Изх. 13:13). Въпреки това е лесно да се види, че духовният център на описаното събитие е изцяло пренесен в новозаветната история. Ныне (Вж. Лук. 2:29) означава, че е настъпило очакваното от много поколения време, когато Месията ще дойде. Праведният Симеон говори за своето отхождане от този свят (глаголът отпущаеши е в сегашно време в гръцките и славянските текстове). Вдъхновената реч на стареца Симеон е изпълнена с възхвала и благодарение към Бога за това, че е настъпило времето за обещаното. Според светоотеческото предание свети пророк Захария, баща на свети Йоан Кръстител, поставил Пречистата Дева, дошла според Закона за изпълнението на този обичай, не на мястото на жените, идващи за очистване, а на мястото на девиците (на жените, които имали мъже, не се позволявало да стоят там). И когато книжниците и фарисеите изразили своето негодувание, Захария възвестил, че тази Майка е чиста Дева и след рождението: „Затова не отстраних тази Майка от мястото, предназначено за девиците, защото Тя стои по-високо от всички деви.”

Третата среща има изцяло личен характер. За стареца Симеон настъпил денят, който той чакал необикновено дълго време. Било му обещано, че ще види Спасителя на света, роден от Приснодева Мария. Праведният Симеон се отличавал с изключителна образованост и като човек мъдър и добре познаващ Божественото Писание се трудил над превода на книгите на Стария Завет от еврейски на гръцки заедно с 72 преводачи на остров Фарос в Александрия през 80-те години на III век преди Христа. Когато превеждал книгата на пророк Исаия, той стигнал до думите: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син” (Ис. 7:14). Четейки тези думи, той се усъмнил и си казал, че е невъзможно жена, нямаща мъж, да роди. Вече бил взел нож, за да заличи думите от свитъка и да замени думата „девица” с „жена”. Но в този момент му се явил ангел Господен и като го хванал за ръка, казал: „Имай вяра в написаните думи и сам ще видиш изпълнението им, защото няма да вкусиш смърт, докато не видиш Христос Господ, който трябва да се роди от чиста Дева.” Като приел с вяра ангелските слова, старецът Симеон с нетърпение очаквал идването на Христос в света и водел праведен и непорочен живот. Според преданието той се сподобил с блажена кончина в 360-та година от живота си. Светите му мощи били пренесени в Константинопол по времето на император Юстин Младши (565-578) и положени в Халкопратийския храм в олтара на свети апостол Иаков.

Молитвата на свети Симеон Богоприемец (Ныне отпущаеши раба Твоего, Владыко) се пее (в празничните дни) или се чете (по време на всекидневното богослужение) на вечернята, за да може отминаващият ден да напомня на всеки вярващ за вечерта на неговия живот, който ще завърши с отхождането му от този временен свят. Необходимо е да живеем в мир с Бога и да изпълняваме евангелските заповеди, за да можем като стареца Симеон с радост да посрещнем несвършващия светъл ден в Царството Небесно .

 

* Митрополит Вениамин Федченков, Письма о двунадесятых праздниках. М., 2004. с. 170-171