ДУШЕВНИЯТ МИР — НАЙ-СЪКРОВЕНИЯТ ДАР НА ХРИСТОС

851 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Синът Божи дойде в този свят не само да освети пътя за спасение за всяка душа, но и да осмисли битието на всички, които са повярвали в Него и са готови да Го последват. Той не говори единствено за царството Божие като изход  от ужасите на връхлитащото ежедневие, но и за намирането на нов духовен смисъл в рамките на живота, още тук, долу на земята. Неговото послание е не само залог за живот вечен, но и извор на вдъхновение за нас, изгонените от рая. Незабравимите Му слова напояват с живителни струи тази вечно изсъхнала и напоена с пот и кръв неблагодарна почва.

Християнинът трябва да направи всичко възможно,  за да разчупи оковите на старата си природа и чрез своята лична  „метаноя” да изобрази новата твар, новия човек в Христа. В стихията на нестихващата духовна бран да се превърне в икона Божия, в истински апостол и съработник на Спасителя. Със скромния си, но осветен пример да понесе своя кръст, да проповядва Новия Завет на неповярвалите и да предаде божествения Христов мир на хората, залутани в своите криволичещи пътеки.

В едно от четирите Евангелия, Той казва така: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава” (Иоан. 14:27). Не Своя мир въобще като нещо абстрактно и необяснимо, а като вътрешно състояние, постижение надличностно и едновременно с това дълбоко личностно, достъпно и изпълнимо. Като плод на Своето човеколюбие да вдъхне низхождаща благодат от Своята пълнота на онези, които са повярвали в Него и искат да я носят като достояние  за едно ново духовно преосъществяване. Неговият мир е не само дар свише, но и противоотрова срещу всичко, което може да предложи светът. Той изцяло „лежи в злото”и е неизлечимо белязан с диагнозата на своята обреченост. Животът в него е бездуховен, а погледът към Небето  е отстъпление и пропадане, едно непрестанно принасяне на жертви  пред фалшивите идоли и техните олтари. Всяка личност се сблъсква с разлагащия дух на Царството на Кесаря и понася своя печат от този неизбежен конфликт — печален спомен от опита си да живее и да се осъществи в него. Христовият мир е рецептата срещу обсебващото му действие, мотив да продължиш напред въпреки пронизващата болка и почти непрестанно страдание.

Спасителят дава и облагодатява, а светът дава и изчерпва. Богочовекът  утешава и успокоява, а светът потиска и омаломощава. Синът Божи преподава Своята пълнота на всеки човек, а светът заблуждава душата с непълноценността си. Светът не може да нахрани душата на търсещия, а Бог му праща „небесна мана”.

Душевният мир е не само светилник по пътя към вечността, но и лекарство, изцеляващо болестите на падналата човешка природа. Той е балсам за раните, нанесени от света, чаша чиста вода за ожаднелите в пустинята на живота. Христос е Цар на Любовта и Неговото учение  в същността си е завет на всепроникващата Божия любов към хората, изпълнена с жертвата и първомъченичеството на Богочовека. Интересно е, че Словата Му са насочени не към нея — царицата любов, която изпълва вселената, а към мира. Той щедро отдава от Своя вътрешен, съкровен, неизследим мир  като крехък подарък от Бога и награда за истински търсещата душа. Предава на повярвалите в Него най-скъпоценното, най-неизличимото и най-важно за тях постижение — да се борят да въведат Неговия мир в драмата на своята душевност. Чрез него и в него да намерят тихо пристанище сред връхлитащите стихии на света, успокояване на пулсиращия ритъм на опустошаващото битие.

Когато изпратил своите апостоли, за да благовестят царството Божие, Той се обърнал към тях така: „И в която къща влезете, първом казвайте: мир на тая къща!”(Лук. 10:5). Независимо от вероизповеданието на обитателите, от техния бит, култура, различия, именно мирът трябва да бъде поздравът към тях, една протегната ръка към техния малък измъчен свят. Мирът трябва да ги докосне, да ги обземе като състояние на духа и да разпръсне като благоухание обещанието за добро преживяване.

Светата Литургия е пронизана от възгласи за придобиване на небесния Божи мир. Първият възглас на свещенослужителят след „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух” е ясен, точен и отправен към всички в храма: „С мир на Господа да се помолим!”. В хода на самото последование той многократно се обръща  към народа с призива:  „Мир всем!”.

Светите отци на Православието препоръчват всичко, което се извършва в противоречевия ход на духовния живот, да бъде изпълнено с мир и душевно спокойствие. И обратно, нищо да не се извършва без тях. Те също посочват вътрешния мир като тънък, но отличен критерий за различаване на помислите, които атакуват ума. И изискват от подвизаващия се да разбере дали те са „мирни” или „неспокойни” и в зависимост от това да определи дали идват от Бога или от врага на човешкото спасение. В едно от своите безсмъртни поучение св. Исаак Сирин казва така:  „За нищо на света не губи душевния си мир. Примири се със себе си и ще се примириш с небето и земята!”. Постигнатият и запазен вътрешен мир  е рецептата за всичко и навсякъде, постижение на духа, което за нищо на света не бива да бъде загубено. Безценен дар,  скъпоценен бисер, крехко достижение, което трябва да бъде задържано по всякакъв начин. Нещо повече — по думите на този забележителен източен мистик,  именно той носи духовния баланс в отношението ни към себе си, и към другите. Ако някой не го притежава не само не може да задържи трайно доброто състояние на духа си, но и не може да изпита обикновената житейска радост, независимо от богатството си или от своето светско положение в обществото. Без неговата тиха сладост човек остава неспокоен, объркан, разпилян. Извън него са ужасите на реалността — сплав от страхове, терзания и връхлитащи демони.

Християнинът води война на два фронта — вътрешен и външен, но без вътрешен мир не може да постигне никакъв успех във всички свои попълзновения. Без неговото деликатно присъствие той няма да успее да доведе начинанията си в правилната и спасителна посока. Той е свързващият елемент,  който държи оръжията му в пълна бойна готовност. Затова и дяволът всячески се опитва да му нанесе поражение първо в достижението на мира и оттам да разстрои целия му живот. Всяко неразположение, страх, отстъпление е опасно и душегубително.

Светите отци обичат да повтарят, че врагът на нашето спасение може да даде на човека всичко, за да го спечели на своя страна и да го заблуди в стихията на „невидимата бран” — фокуси, лъжечудеса, лъжепророчества и личби, но не може да преподаде това, което няма, а именно душевния мир. Затова всички Божии угодници притежават този висш белег за присъствието на Духа Светаго в тях —божествения, неизследим, вътрешен мир.

В житието на един от великите подвижници на светото Православие през 18 в., св. Серафим Саровски,  има един покъртителен случай. Когато той беседва с руския аристократ и негов личен приятел Мотовилов, последният, усещайки дръзновението да проповядва на неповярвалите, иска благословение да отиде и да го стори и тогава чува кроткото обръщение на батюшката:  „Придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят!”.

Не чрез красиви думи и неотразими слова или чрез блестящи примери на красноречие  могат да се обърнат другите към вярата, а поради простия факт, че този,  който проповядва, трябва да го прави с мир. И да благовести по един особен начин — като първо преподаде от своята атмосфера, от късчето небе в своята душа и сърце. Това е най-доброто свидетелство и потвърждение за правотата на действието. Именно в мира се коренят любовта и кротостта, благодатта и тайната на личния религиозен мистицизъм. Подвизаващият се освещава другите с него, има помазание  „свише”да докосва и превежда душите на хората към Бога.

Вътрешният мир е ключът за успеха на всяко истинско проповедничество и благовествие в Христа. Мнозина говорят за Бога, но малцина успяват да убедят околните. И това са онези, които просят с мир и действена любов, без  външна агресия или насилие над личната свободна воля на слушателите. Простите думи, изречени с искрена вяра и душевен мир, са много по-въздействащи от неотразимите фрази и всякаква необуздана реторика. Христос говори тихо на душите, защото е Бог  съкровен, дълбоко личностен, неизследим по начина на проникване във всяка душа. Той се стреми не да я стресне, а да я убеди. Да проникне в нея като лек  полъх, а не да връхлети като буря. Амин.