Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Във всяка епархия или по-голям град има православни християни, чиито имена са нарицателни. Те са от категорията личности, които не само няма как да не бъдат забелязани, но и в своята неповторима индивидуалност натоварват околните и цялата обстановка около себе си.
Това са знакови фигури, чиито имена дори когато биват споменавани, носят изключително напрежение и предизвикват въздишки. Те не са просто харизматици, а „мрачни хариматици“, които създават съблазни и носят проблеми с поведението си навсякъде.
Не просто трудни характери, а силно белязани и натоварени духове, които са способни не само да запалят, но и да изгорят душите на онези, които ги допуснат до себе си. Многопластови фигури, които няма как да бъдат изчерпани само с няколко общи думи и повърхностни определения. Дълбоко някъде в себе си те носят някакъв разлом, тежък проблем от детството или интимния си свят, и с участието си в енорийския живот го предават на околните с цялата тежест на необикновените си натури.
За тях може да се говори много, но е по-добре да се мълчи, защото всяко споменаване носи както негативни асоциации, така и осъждане и обиди по техен адрес. Това са ревностно вярващи мъже и особено жени (разведени или вдовици), които са разгорели огъня на вярата у много невярващи и са показали Неговата светлина на много слепци за нейните тайни, за които напълно се отнасят думите на св. ап. Павел: „Горко ми, ако не благовествувам!“ (1 Кор. 9:16). Те имат харизма да наставляват, насочват и водят другите до учението на Майката Църква и тайната на светото Православие и не един или двама дължат присъствието си в храма или енорията на техните усилия.
Въпреки това те носят с присъствието си една особена непоносимост и хората, които са се увлекли по тях, от един момент нататък не могат да ги търпят. Те са като облаци, които носят бури и след себе си оставят разрушения. Обикновено страдат от тежки характеропатии или мощни фиксации и биха били интересен обект на психологическо или психиатрическо обследване. Всеки от тях се мисли за „специален“, докоснат или белязан от Бога и е повече от убеден, ако не външно, то със сигурност вътрешно, че има своя лична мисия сред околните.
Някъде в тях живее убеждението, че към тях има лично послание и те трябва да го изпълнят на всяка цена и пред всеки, когото срещнат по пътя си. Живеят активно и дори свръхдинамично, прегърнали тази мисия, независимо от професията или занятието си, от което произлизат. Това се е превърнало в гръбнака на живота им и всичко друго е на заден план. Действат със замах…
Да, те превеждат заблудените към кораба на спасението, но изгарят всички, които се доближат до тях и самото им присъствие се превръща в травма. От желани се превръщат в нежелани. Уви, те нямат нужното спокойствие и хармония, за да продължат напред и убедят другите в своята добронамереност. Изречено на езика на света, те просто „не се усещат“, не умеят да се наблюдават отстрани и нямат никаква самокритичност и като християни, и като хора въобще. За всичко обвиняват околните — роднини, близки, миряни, свещеници, владиката, обичаите в църковната действителност. Те обикновено винаги са прави и за нищо на света не променят убежденията си, като с цената на всичко ги отстояват докрай. Винаги са неразбрани и това е причината да сменят духовните си изповедници и трескаво да търсят харизматични старци по манастири или култови места в светото Православие. Това са най-големите разносвачи на клюки и вестители на слухове, клевети, интриги и всякакви вируси в църковната действителност. Обикалят енориите, внимателно наблюдават миряните и духовниците, влизат във всякакви спорове с тях и под най-благовидни предлози ги обиждат и осъждат. Те обясняват авторитетно, наставляват, държат тон на клисари и продавачи по храмовете, като се опитват да се разпореждат, и с всичко това могат да бъдат особено опасни.
Не дай Боже да се вторачат в някой мирянин или духовник — в непримиримостта си не само го злепоставят пред околните миряни и невярващи, но и пред владици и висшестоящи. Ах, ако някой нарани тяхното себеусещане — тежко му! Горко на жертвите им! Помнят, отмъщават и намират винаги оправдание да вредят на своята жертва. Раздават етикети кой е достоен и кой не, квалифицират хора и измислят прякори и въобще се превръщат в самозвани съдници. Поведението им е в пълен протововес на изреченото от св. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят!“.
Нямат никакво душевно спокойствие и вътрешен баланс и са под въздействието на поднебесните духове на злобата, които опустошават душите им от съмнения, страхове и тревоги. Те дават своите плодове и израстват гняв, омраза и изблици на злоба и агресия. Така те са малко или много в плен на врага на нашето спасение и пръскат съблазни навсякъде, където отидат.
Когато другите християни ги видят да се задават отнякъде, бягат отдалеч и ако няма как да ги избегнат навреме по пътя си, бързат да ги поздравят и намират оправдание да продължат хода си, изричайки извинение като: „Бързам, нямам време!“, „Сега имам ангажимент!“или „Извинявай, чакат ме!“.
Те могат да отровят настроението на всеки срещнат и не само силно да го смутят, но и да го доведат до депресия. Тези хора са изпитание за всички! Но е факт, че са между нас… И пред всички ни стои този парещ въпрос: „Как да се отнасяме към тях?“.
Ние сме Тялото Христово, корабът на спасението, всеобщата Витезда, всеизцерителната лечебница и не само че нямаме право да ги прогоним, но и трябва да ги приемем като наши братя и сестри. Защото всички сме болни и страдаме от различни болести. Те може би са повече поразени и затова са по-опасни, но са също грешници като всеки от нас. Нека ги знаем кои са, но да не ги осъждаме, защото нямаме право. Знаем, че само Един има право на това и щом са между нас, Бог иска да ни подскаже нещо или да ни научи на смирение и търпение.
Нека ги държим на почтителна дистанция, като се пазим „да не бъдем изкушени“. Да поемем дълга си да се молим за тях искрено и със „сърдечна болка“ (както казва св. Паисий Светогорец) и да им простим всички неразбории, малки или големи безобразия, които носят с разломените си души. Това е изпитание и кръст за нас и ние сме длъжни да го носим докрай с търпение и любов, за да заслужим да бъдем истински Христови спътници и приятели. Той, нашият Спасител, е най-добрият пример за това, защото е търпял всички макар и със сълзи на очи, защото всички са призовани и призвани към спасение. Всеки трябва да бъде обгърнат от плаща на Божията любов и търпеливо понесен като индивидуалност и поведение, колкото и труден и непоносим за околните да е всъщност. Всеки заслужава да бъде обичан и не бива да бъде прогонван от трапезата Господня с обвинението, че е чак толкова непоносим и всеобщо признат за недостоен. Той, Вседържителят Христос, винаги може да го промени и по незнаен начин да го приведе към Своето царство! Всяка болна душа има свой криволичещ път и по дълбоко личен начин изживява своята „метаноя“, борейки се със старата си природа и скритите демони по пътя към вечността.
Затова нека държим настрани такива личности, но да се молим и да ги обичаме духовно, въпреки болките, които са ни причинили, като в това самопревъзмогване израстваме като християни и личности за Негова слава и наше спасение.
За първи път този текст е публикуван сп. „Aмвон”, издание на храм „Св. Атанасий”, гр. Варна, бр. 1, 2024 г.