Автор: протопр. Михаил Кардамакис
Превод: Константин Константинов
Предлагаме откъс от последната част от приложението към книгата “Опит за евхаристийна антропология” на Протопр. Михаил Кардамакис.
Евхаристията е изцяло есхатологично събитие, дар от небето, чието познаване постигаме само чрез вярата. Следователно, нормално е тези, които не вярват в Господ Иисус Христос, да обвиняват християните, пристъпващи към приемането на Евхаристията, едва ли не в плътоядци и човекоядци. Вярата на Църквата е дала своя отговор на тях.
Очевидно е, че в Христовите думи за Евхаристията не се крие някаква заповед, някакъв закон, чието спазване изисква робско отношение между човека и Бога. Там се разкрива страшното събитие на вечния живот като присъствие и общение със Самия Христос, с Неговото тяло и кръв; именно като Евхаристия, като Тайнство, което се разпростира между хората и над хората в Църквата. Това вече е Евангелието на живота не като някакво обещание, а като осъществяване. Евхаристията свидетелства, че Иисус Христос е „истински Бог и живот вечен. . . Бог ни е дарувал живот вечен; и тоя живот е в Неговия Син. Който има Сина Божий, има тоя живот; който няма Сина Божий, няма тоя живот.” (1 Йоан 5:11-12). Евхаристията прави Христос есхатологично присъстващ, а неговата Църква – пълнота на есхатологичния живот на света. Без Евхаристията като Тайнство на Христовата Църква, човекът по трагичен начин щеше да остане във вечно търсене на търсенето на Бога: Тук „намерихме Месия (което значи Христос). . . намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет” (Йоан 1:42-46).
+++
Скриването или отсъствието на исторически въплътилия се Христос в живота на хората никога не идва от Самия Него или пък е Негова инициатива. Затвореното сърце на хората, на християните – остава втвърдено и затворено, като продължава да бъде глухо за гласа на своя Господ, да устройва своя ад, когато на мястото на мълчаливото присъствие на страдащия Бог се въздига сатанинския протест на страдащия човек. Ключът на вратата на рая или на ада е отвътре и Христос е Този, който няма да насили тази врата, уважавайки свободата на човека повече от самото състояние на човека. Той е Христос на Евхаристията. „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20).
Това е есхатологичната вечеря, изворът на живота или животът на дара в центъра на обновения и оцърковен свят. Тържество на вечната любов, на сърцето на живота, който хората са призвани впоследствие да преживеят; защото техният глад и жажда всъщност са любовта, красотата на новия живот. Както пише о. Димитру Станилоае „всеки човек се радва на нещо в мярката, в която го приема като израз на любовта на другия. Насъщната храна за съществуването на всеки човек е любовта на някой друг; съществуване без любов не е само по себе си извор на радост”. Евхаристията осъществява това, което описва евангелист Йоан:
„Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго. Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас. . . Който изповяда, че Иисус е Син Божий, в него пребъдва Бог, и той – в Бога. И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него.”(1 Йоан 4:11-16).
Новият рай е Църквата и новият райски живот е Евхаристията; там, където хлябът и виното стават дарове на любовта и на радостта.
+++
В крайна сметка, какъв е истинският християнин? Той е този, който преобразява глада и жаждата на плътта в глад и жажда за Христос. С една дума, това е евхаристийният човек в единството на църковното тяло. Защото всяко разделение или отделяне, схизма или ерес в единното тяло на Христос унищожава единството, и оттук и спасението на вярващите, което е дар на общението с единия Господ и с всеки един от братята му. Говорим за тази опасност или ако искате изкушение, защото индивидуализмът на благочестието и на спасението унищожава вярата, която дава сила на християните да имат „едно сърце и една душа” (Деян. 4:32), унищожава именно даровете и плодовете на Божествената Евхаристия.
Съвременната практика показва съществуването на проблема, свързан с единството на вярата като предпоставка на евхаристийната Литургия. И този факт реално формира картината на хладност и безразличие, на отделяне и изолиране на участващите в литургичното събрание. Свети апостол Павел дава още една още по-жестоко картина на това състояние:
„Защото, първо, чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви, което донейде и вярвам. Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас. Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря; защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива. Нямате ли къщи, за да ядете и пиете? Или презирате църквата Божия и засрамете ония, които са немотни? Какво да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Не похвалявам.”(1Кор. 11:18-22).
Евхаристията, корен на единното предание на Църквата, е основният критерий за вярата на християнина, който възвестява на дело животворящата и възкресна сила на смъртта на Христос до Неговото Второ Пришествие. Тя е нашето християнско преображение, от което започва съзнателното ни участие в евхаристийното Тайнство, мястото, където се осъществяват вярата и любовта, тъй като това, което вършим за Христос, го вършим и за човека, или това, което правим за човека, го правим и за Христос. Като се приобщаваме с Христос, се приобщаваме и с нашия ближен, и приобщавайки се с ближния, се приобщаваме с Христос. т.е. с Този, Който съществува във всичко и заради всичко. Свети апостол Павел заключава:
„Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света. Затова, братя мои, кога се събирате на вечеря, чакайте се един други” (1 Кор. 11:23-33).
Главното дело на Църквата сега и всякога е запазването на нейното евхаристийно самосъзнание, а основният призив към християнина е осъществяването на евхаристийния човек. И двете са постоянни дела, дела на преобразяване на любовта към мнозината в любов към Единия; в непоносима и ненаситна любов, истинска храна и питие на живота сред нищетата и глада на този свят и евхаристийно предвкусване и достъп в безкрайния век на Царството.
Текстът се публикува със съкращения.
