Автор: Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел
Превод: Константин Константинов
След няколко дни е Възкресение Христово и в пасхалната нощ ще се поздравим с „Христос воскресе!”. Но има някои от нас, които веднага щом чуят „Христос воскресе!”, ще си тръгнат и ще си идат у дома. Те какво разбраха и какво видяха? Нищо не разбраха и нищо не видяха. За тях магирицата* е по-важна от възкресната литургия, на която човек се съединява чрез св. Причастие с Възкръсналия Христос. Ако аз съм християнин, кой тогава е антихрист? Да, както го чухте — антихрист. „Не сте ли много строг, владико?”, ще ми кажете. И аз ще ви кажа — я си припомнете какво пеем след „Христос воскресе!”. „Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му”. Нима човек не заема сам това място? „Нека бягат от лицето Му всички, които Го ненавиждат”. Кой смята сериозно, че в него има и следа от християнска идентичност, ако си тръгва от Възкресението? Нямаме оправдание за това. Дори и да се касае за умиращ — защото умиращият трябва да се причасти, за да си замине от този свят. Но ние правим това съзнателно. Затова се развалихме като човеци. Затова казах тия дни — и не се ужасявайте, — че мюсюлманите ни смятат за неверници и са прави. И ако някой ден решат да ни заколят, ще ни заколят, защото сме два пъти неверници. Неверници за тяхната религия, но още повече за нашата. И ще ни кажат: „Непотребни сте, каквито и да сте!”. И за съжаление, ще са прави.
Нямаме духовно зрение и затова ни липсват и всички останали неща, затова нямаме добродетели. Ала тръни имаме в излишество. Затова не се разбираме помежду си и нямаме смирение. Може да кълнем папата, но всеки от нас да е станал папа или папеса, които да настояват на своята воля. Но иначе се пишем православни.
Наближава Страстната седмица. За щастие, Христос ни казва, че приема и работника от единадесетия час. Затова нека се покаем, нека се променим.
И още нещо — идвате да се изповядате, но ако идвате без покаяние, изповедта ви е безполезна. Ще кажете на Бога онова, което сте направили. Бог това го знае. Той друго очаква от вас и от мен — да види, че сме се покаяли и ще го види, ако променим живота си.
Миналата година по това време тук беше един благословен Божи човек, игумен, когото срещнах в даден момент и видях, че е радостен. И му казах:
— Геронда, гледам, че си радостен.
— Да, владико, днес съм радостен.
— Защо?
— Виж, миналата година дойде да се изповяда един човек. Имаше много грехове. Посочих му ги и му казах: „Детето ми, направи това и това”. Сега той отново дойде и го попитах: „Детето ми, какво имаш да ми кажеш?”. „Геронда, миналата година ти ми посочи някои неща, които да отсека и други, с които да се заема. Направих и едното, и другото и дойдох да ти го кажа.”
И игуменът се радваше, защото виждаше един истински изповядал се, т.е. покаял се човек. Ако на изповед кажа: „Вкъщи се караме”, а когато се прибера, се скараме отново, и то още същия ден, значи не съм се покаял и изповедта ми е безполезна. Всичко започва от покаянието. Изповед без покаяние ни води директно в ада, защото изповед означава да изповядам промяната, да изповядам, че се промених. Затова се ужасявам, когато видя хора, които вече са големи — и мъже, и жени, — и изобщо не са се променили. Както бяха чепати на младини, такива са и на старини, както бяха жлъчни на младини, такива са и на старини. Народът казва: душата излиза, навикът — не. Това ме ужасява. И тук чувствам нашата отговорност да не ви галим и осмиваме. Защото един ден Бог първо от нас ще потърси отговорност — от вашия духовник и от нас, епископите, и ще ни каже: „Вие какво направихте? Галихте ги. Казвахте им „Браво. Добре направихте!”. Попречихте им тогава, когато трябваше да се причастят, а когато не трябваше, не ги възпряхте”. Затова е нужно да внимаваме. Имаме погрешни ценности, нашите ценности и добродетели се коренят в егоизма, а не в смирението, затова лесно влизаме в конфликт и правим забележки на другите, бидейки изпълнени с ропот.
Простете ми, че ще го кажа, но не мога да слушам думи от рода на „Ама не ме уважават.” Уважението никой не ни го подарява, а го печелим с нашето отношение и живот.
Един ден на изповед дойде една 17-годишна девойка. Попитах я:
— Детето ми, ходиш ли на църква?
— Не, отче, много рядко.
— Защо, детето ми?
— Защото, отче, ако дойдете с мен и успеете да издържите една минута цялото това клюкарстване наоколо, Ви обещавам никога повече да не отсъствам от църква.
И ви питам — кой пропъди тази девойка от църквата? Всички благочестиви жени, които не отсъстваха нито една неделя.
Виждате ли колко погрешно гледаме на нещата? И по-лошото — не се покайваме.
Затова нека се възползваме от единадесетия час, да помислим какво сме направили досега, имаме още време да се покаем, а не просто да се изповядваме. Не осмивайте себе си с изповядването на грехове, за които не сте се покаяли и когато не възнамерявате да се промените, понеже не се доверявате на Христос, на Неговата воля. Тогава няма да се причастите нито със страх Божий, нито с вяра, нито с любов. И затова трябва да се събудим, да видим какво правим сега, къде отиваме и като разбойника да кажем: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!”. И ако го кажем с покаяло се сърце, в онзи момент ще чуем думите: „Влез в радостта на Господаря си.” Но нека имаме страх Божий, а не цял живот да си мислим, че сме добри, и когато се озовем пред Бога и Му кажем: „Господи, в Твое име правихме това и онова”, да чуем: „Махнете се от Мене, проклети, в огън вечний, защото никога не Ме разбрахте, никога не Ме обикнахте и в никого не Ме разпознахте. “
Съществува една опасност — да привикнем формално към това, че сме християни. Затова трябва да имаме благо безпокойство, както казва свети Паисий, и да бъдем угодни на Бога, а не на хората.
С тази перспектива ви желая да прекарате Страстната седмица в покаяние и умиление и когато забият възкресните камбани в пасхалната нощ, да забие и камбаната на нашето лично възкресение и всички да влезем в храма, за да се зарадваме на Възкръсналия Христос, Който да живее и пребъдва чрез св. Причастие в нашите сърца.
* Традиционна гръцка агнешка супа, която се яде в пасхалната нощ — бел. прев.