Един общ устрем ни сплотява

189 0
sploteni

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Доскоро непознати помежду си хора следват един общ живот, един общ път. Хора, съединени с молитвата, послушанието, поста, девството, въздържанието и мълчанието. Хора, чието сърце се бори с видими и невидими, явни и тайни, логични и свръхлогични, естествени и свръхестествени неща. Хора, обгърнати от светлина и мрак, белязани с трофеи и рани. Монаси. Без да са свръхземни и неземни. Хора от този свят, но и не съвсем.

В общежитийния манастир всичко излиза наяве. Всичко онова, което в светския живот се скрива, замаскира и ни мами, в манастира става явно. Защото тук всяко нещо получава своя реален смисъл и значение. Маските се свалят и животът се открива в своята автентичност чрез отношенията ни с другите и с Бога. Всички се движат в общ ритъм — молят се, плачат, радват се, работят и почиват, без това да заличава индивидуалността им.

Всеки дава своя принос на мястото, където са го поставили и благословили. Всеки се жертва свободно, с послушание, принуждайки волята си да се сработи с тази на Бога и на стареца. Не съществува натиск, а свобода. Всичко става доброволно, защото в противен случай няма да има духовни плодове.

В този общ живот всеки има своята роля. Всеки носи отговорност като член на едно общо тяло. Когато един член се разболее, цялото тяло страда. Всеки монах носи отговорност не само за своето лично духовно преуспяване, но и за това на цялото монашеско братство. В този смисъл, той или ще подтикне братята си към възвишени духовни състояния, или ще ги тласне към земни и незначителни неща.

Манастирът е едно семейство. По същия начин и семейството представлява една малка обител. Ако членовете на семейството има една обща цел, дори и да съществуват различия помежду им — а  естествено такива съществуват, след като всеки има своята индивидуалност — техният съвместен живот няма да се разпадне, въпреки споровете и проблемите, които възникват. Разногласията във всекидневието не са проблем. Проблем е, когато не съществува обща цел, а хората се автономизират и държат на своя собствен живот, като се стремят към своя лична цел, която може да е в пряко противоречие с целта на ближния им.

Когато даваме приоритет на своя начин на мислене, на индивидуалните ни амбиции и права, тогава семейството, манастирът и въобще всяка междуличностна връзка започва да проявява симптомите на разпад. Причината за тези симптоми или безизходици е егоцентричното ни поведение и начин на живот.

Чрез послушанието, смирението и общия живот (общо облекло, обща храна, общо богослужение) в манастирите се полагат усилия да се изцели именно егоцентризма. Тук не съществува мое и твое, а наше. Не съществува противник, а съюзник, не съществува конкуренция, а съподвизаване, а индивидуалните цели са подчинени на една обща цел. И тази цел е Христос. Христос — каквото и да ни струва това!

Не е погрешно да се стремим и към други неща, да преследваме и други цели. Важното е по-малките цели да не подкопават голямата цел, която е Христос. Например, не е лошо да запишеш магистратура, стига това да не стане причина да се отдалечиш от другия човек и от Христос; не е лошо да си вземеш домашен любимец, стига това твое желание да не те отдалечи от членовете на семейството ти и да не стане причина да се занимаваш повече с едно безсловесно, отколкото с Христос.

От малките неща проличава дали човек се вълнува за спасението си, дали целта на живота му е Христос. Защото след малките идват големите неща, а дребните ежедневни действия показват дали се грижим за другите. Как е възможно да казваме, че се грижим за другия и го обичаме, когато, например, виждаме, че някой събрат в манастира мие сам чиниите, а ние не отиваме да му помогнем? Как е възможно да виждаме, че майка ни простира прането, а да не отидем да я отменим? Това са обикновени прояви на любовта, които в повечето случаи отнемат няколко минути, но ни принасят голяма духовна полза дори и да не го осъзнаваме. И ние извличаме полза, но и утешаваме брата си, майка си, баща си, детето си, приятелите си, приятелката си.

Духовният живот не се ограничава до това колко съгреших, а доколко се покаях, доколко обикнах, доколко помогнах, доколко ми пукаше за другия, доколко оставих приоритетите си в ъгъла, доколко се лиших от своето удобство заради другия.

Много пъти се молим часове наред, простираме ръце към небето и отправяме различни прошения. По-ценни обаче са ръцете, които помагат на ближния, отколкото онези, които остават вдигнати в часа на нашата лична молитва. Повече заслужава целувка устата, която мълчи в часа на разногласието, отколкото устата, която празнослови в часа на молитвата; повече заслужават целувка очите, които виждат нуждата на ближния като възможност за аскеза на любовта, отколкото очите, които четат богословски текстове; повече заслужават целувка ушите, които се вслушват в болката на нашия брат, отколкото ушите, които слушат византийски химни.

Манастирите не са единственото място за аскеза. Навсякъде — в своя дом, в завода, в училището, в магазина, в офиса — ние можем да открием Христос в лицето на другия, да намерим другия чрез Христос.