Интервю[1] с Архиепископа на Тирана и цяла Албания Анастасий Янулатос
Източник: документален филм от архива на ЕТ
Преводач: Мартин Ганев
Днес ще ви представим един религиозен водач, който притежава силата да направи своите мечти реалност; мечти за една отворена и мисионерска Православна църква. Той е преди всичко човек, един вярващ човек, който застава на страната на бедните и забравените на тази планета, без значение от техния произход и религия. Уважаеми читатели, днес срещата ни ще бъде с изключителния Архиепископ на Албания Анастасиос Янулатос [2].
– Ваше Блаженство, разкажете ни нещо повече за Вашата мисионерска дейност и като цяло за делото Ви в Албания.
– Тук в Албания цели 23 години, всякакъв израз на религиозност, свещичка, яйце или изобщо някакъв белег на вяра, е бил достатъчен, за да бъде даден човек и неговото семейство заточени в затвора.
– Тоест не само християните?
– Изобщо всички. Гонението, което се е случило в Албания, е специфичната разлика спрямо нашата църква (в Гърция). Тук е имало едно цялостно гонение, което е продължило не само 5 или 10 години. Следователно, ако искаме да го опишем, бихме дали следната картина. Това е една лоза, която е изкоренена, и освен че не били оставени новите издънки да избият, мястото било залято с бетон; т.е., за да бъде премахната и паметта. Това, което първо беше необходимо да сторим тук, бе да разбием цимента, а след това и да потърсим малко почва, за да садим в нея.
– Вие отрано сте избрали пътя на християнското дело – катехезата, човеколюбието, различните видове дейности и преди всичко мисионерството, първо в Африка, а сега вече 13 години и в Албания.
– Аз бях уверен, че трябва да се посветя на някаква мисия. Когато се отдаваме на мисионерство, ние не сме сигурни, че ще сполучим. Отиваме, за да сме последователни в това, което вярвате, и което се опитваме да бъдем през целия си живот. Дали ще бъде плодордна или не тази мисия, това е в Божиите ръце.
И така, това беше моята базисна и изначална отправна мисъл; затова и се чувствах свободен. Въпросът не се състоеше в това дали ще успея или не. Въпросът е да бъдеш верен, да бъдеш истински и последователен в това, което цял живот си вярвал.
Беше юли 1991. Слизайки от самолета, вече ме чакаха много хора. Свещениците измежду тях не си личаха, тъй като носеха цивилни дрехи. След техния топъл прием ние отидохме в храма, който по това време беше гимнастически салон. От неудобното положение, в което се намирах, тъй като не знаех и езика, все някак трябваше да общувам. Попитах един човек, който беше с гръцки произход, как е “Христос Воскресе” на албански. Той отговори “Krishti u ngjall!”. Тогава аз запалих една свещичка, вдигнах я нависоко с ръката си и казах в средата на лятото “Krishti u ngjall”. Всички, които присъстваха не можеха да отговорят, защото плачеха. Ето така започнахме.
Аз дойдох тук само с виза, с едномесечна виза в паспорта. Този един месец трае вече 13 години.
– И така Вие сте дошли в Албания, една страна чужда за повечето от нас в Гърция…?
– Албания беше чужда и за мен. Никога не съм се занимавал с Албания. Именно това бе любопитното, че когато раговаряхме в нашите църковни и богословски кръгове за онова слово на Христа “и ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя”, тогава си мислехме, че този край на земята се намира действително по краищата на земята, т.е. Африка, Азия и т.н., без изобщо да подозираме, че той би могъл да се намира толкова близо, т.е. на нашата граница.
Когато дойдох тук, първото нещо, което се опитах да направя, бе да разбера, да чета и да науча. Знаете ли, когато човек е работил много години като изследовател той “знае, че не знае”, и отивайки на някакво ново място, трябва да бъде като ученик. И така аз седнах да чета историята, внимавайки и учейки.
– Как Ви възприеха албанците, когато дойдохте тук?
– Те предпочитаха да гледат на мен като на университетски преподавател, който идва от Атина, отколкото като на някакъв клирик. Аз ги провокирах, а те бързаха да ми отговарят “аз съм атеист”. Но аз продължавах своите въпроси: “Какъв атеист – атеист мюсюлманин или православен”? Съществуваха обаче и определени кръгове от жени в Корча и другаде, където ми казваха: “Години наред ние се молихме да дойде човек, който действително ще ни обикне и ще ни помогне”.
Албания влезе в една свободна траектория през деветдесетте, оформяйки се като такава, каквато е днес. Ако не разберем това, то ние бихме били несправедливи. Защото много често се отправят критики, без да се знае, че дълги години тези хора са били лишени от едно свободно общество, в което биха могли да се развият.
– Имахте ли обаче врагове?
– Разбира се, твърде много. И в Албания и извън нея. Сякаш се движех по едно опънато въже, което бива клатено от едната и другата страна. Отдолу минава поток, но няма мрежа, в случай че паднеш. Тук имаше хора, които казваха: “Този просто обслужва други национални интереси”. Други пък в Гърция говореха – “че не ги обслужвам правилно”. Това бяха хора, които искаха да върша това, което те си представяха според тяхната логика и фантазия. Докато за мен беше важно, и действително е, доброто за това място и хората, които наистина бяха лишени от толкова много неща.
– Чувствали ли сте отчаяние, страх, губили ли сте Вашата надежда понякога и как сте се справяли с това?
– Вижте, след толкова много години определено е имало моменти, които са били много трудни. Които навярно в началото са ти казвали: “oтивай си, тук не може да стане нищо”. Когато се появи въпросът дали да остана тук, приемайки да стана Архиепископ, съществуваха мнозина добронамерни към мен хора, които ми казваха: “Не, би било грешка, тук не може да стане нищо. Това е една скалиста земя, в която не можете да посадите нищо”.
Съществуваха трудни моменти. Вижте, имам си и едно малко свое кътче. В онази мансарда, която видяхте там, има една малка църквичка. Когато се чувствам изморен, отивам там, за да разпусна.
– А как разпускате?
– Чрез стиховете, които всички знаем: “Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога”. А понякога казвам също “Боже мой, Ти знаеш защо дойдох. Това лозе е Твоето, моля Те, помогни ми. Не мога повече”. Нека не живеем с илюзията, че всичко се случва по мед и масло. Съществуват трудни моменти и часове, но Бог никога не ме е оставял. Малко след това аз чувствам още по-силно Неговото присъствие и благодат, и тогава човек си казва: “Стига ми това, че съм близо до Теб”, т.е. трябва да ни бъде достатъчен единствено Бог. Мисля, че това е един друг опит, който не се преживява, докато четеш книги, но когато се намираш в гранични ситуации.
– А съвременното албанско общество…?
– То се намира във ферментация. Това общество се намира в една много бурна ферментация, защото от илюзията за рая на комунизма, то навлезе в една друга илюзия за рая – тази на капитализма. И така то се намира в нова фаза на търсене, впрочем в много трудни условия, затова мисля, че е много важно в този труден час за албанското общество, да застанат хора, които действително уважават и обичат това място, давайки най-доброто, което са придобили в своя живот. Впрочем това, което извършваме тук, не го назовавайте дело, дейности или чудеса, но просто го наречете: “споделяне на това, което Бог ни е дал”. По такъв начин това, което сме направили тук – водопроводи, пътища, погрижили сме се за тока, за да построим детски градини, училища, пансиони – всичко това не беше само защото трябваше да изпълним някакъв каталог с определен брой дейности като цяло, но защото трябва да изразим нашата грижа и обич към хората. Това и направихме.
Аз вярвам в силата на християнската вяра. Вярвам в истината на християнската вяра не като някаква официална обредност, но като начин на живот. Много често трудностите не са големите проблеми, които можеш да видиш, но това, което не си личи – тези вътрешни отчаяния, вътрешната завист, конфликтите, неблагодарността на хората, които са близо до теб – докато внезапно си казваш: “Какъв смисъл има цялата история?”. Много важни обаче са изначалните мисли и нагласи, върху които се основаваш. Има смисъл в това да правиш, каквото можеш, като знаеш, че не очакваш одобрение.
В този мой преход същeствуваха изумителни обрати. Мисля, че те могат да бъда описани чрез онзи опит на апостол Павел: “знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда и глад да търпя”.
Аз вярвам, че ние хората губим онова, което пазим за себе си, т.е. това е една странна диалектика и логика – за да намерим себе си, ние трябва да се отдадем. За да намерим себе си, ние трябва да се пожертваме, като така започваме да откриваме себе си по един различен начин. Ако се затворим в себе си, всъщност ние се задушаваме и загубваме.
– Предполагам това важи и за Гръцката православна църква, т.е. че тя не трябва да се затваря в себе си?
– Това важи за всички нас. Важи за Църквата, за различните организации, за индивидите, това важи за всички. Тоест човек разкрива себе си, когато се принася, тогава, когато си споделяме Божиите дарове. Дали ще е вяра, любов, надежда, знание, опит или технически познания, всичко това не трябва да бъде пазено за нас самите.
Приносът си е принос. Ние споделяме това, което имаме, а оттам насетне всеки ще реши какво ще прави в своя живот по отношение на своя личен избор. Голям смисъл има в това да уважаваме свободата на другия, като не злоупотребяваме с този толкова скъпоценен елемент, който съставя човека като свободен.
– Втората световна война е белязала Вашата душата. Какво разбрахте през онези страшни години?
– Имам чувството, че онзи период на окупация е запечатал нашето поколение. Това беше един много труден период, в който преживяхме бомбардировките на немските самолети, и аз прехарах едно много трудно юношество, в което бях изгубил вярата си. Спомням си, че веднъж бях на терасата у дома в Кипсели, когато казах: “Христе мой, ако Ти съществуваш, прояви Твоето присъствие”. Бях едно обикновено дете, което викаше в нощта.
– А Бог появи ли се?
– Вижте, Бог не се явява, както ние си Го представяме, във видения или други неща. Той притежава Свой Собствен начин, по който се проявява при всеки човек или душа. Но оттогава нататък аз бях абсолютно уверен в Неговото присъствие, което беше последствано от едно постоянно отношение към Църквата. От малки ние бяхме преживяли много болка, враждебност, отчаяние, смъртта на много любими наши хора, и основният въпрос за нас беше “Какво си струва да постигне човек в живот си”. Отговорът на този въпрос беше дали човек може да работи и служи в областите, който се наричат свобода, правосъдие, любов. Това бе изначалният въпрос, който в нашите юношески години беше много подчертан и занимаваша мнозина от нас. Някои поеха друг път, надявайки се вероятно, че в мечтата на комунизма, която по това време беше много жива, съществува някакво решение. Някои от нас избраха трети път. В крайна сметка ние вярвахме, че за да работиш и служиш на свободата и любовта, правилният път за вдъхновение е християнският. От момента, в който поехме по този път, всичко останало последва само.
Когато завърших университета, имах предложения от определени преподаватели да продължа своето учение, но тогава аз отвърнах, че искам да се посветя на младите, да работя за тях.
– По какъв начин?
– Тогава беше епохата на християнските ученически групи, когато катехизическите училища бяха в своя разцвет. Впрочем бих казал, че срещам много хора от онази епоха, които днес имат отличителни постове, и често ми споменават за онзи период, когато бяхме заедно във Висшето катехизическо училище “Свети Константин”. Тогава бяхме млади, аз тъкмо бях завършил армията, и всичкни ние бяхма една млада компания, която мислеше, търсеше и се бореше с проблемите от онази епоха.
– Какво Ви накара да оставите удобната академична кариера и да изберете трудния път на мисионерството?
– За мен винаги е съществувало някакво единство между теорията и практиката. Не можех да си представя някаква теория, която се основава само на книгите. Това, което откривах за теоретично вярно, аз исках да изпитам на практика. А от практиката произлизаше някакъв нов опит и нов източник на теория.
Тогава казах “не” на университета и бях готов да пристъпя към въпроса за мисионерството в Африка. Бях ръкоположен, заминах за Африка, извърших първата си литургия в Кампала, но все още бях неориентиран. Тичайки от северна Уганда до южна Танзания, аз проявих невнимание в ентусиазма си. Опасността там не се крие в лъвовете и змиите…
– А в кое?
– Там са опасни комарите. И в живота ни също, проблемите не са в големите неща, т.е. действително големи по размер, но в дребните, които донасят един куп други елементи, защото именно те в действителност ни подхлъзват.
И така накрая ми казаха да “забравя” за Африка, защото лекарствата, които трябваше да вземам против малария, разрушаваха очите ми. Бях принуден да се примиря със свръхусилия и вече не можех да продължа в Африка.
– Как приехте това?
– Знаете ли, бях се научил да приемам своите граници и да си казвам, че каквото съм можел да сторя дотук, съм го направил. Но любовта ми към Африка не престана.
– Къде се роди тази любов към Арика, как се зароди тя?
– Тя се зароди след войната от въпроса кои бяха най-онеправданите хора, кои бяха най-страдащите и нуждаещи се от някаква помощ. По онова време бях уверен, че африканците са най-лишените и най-онеправданите. Вижте, нещата, които ние смятаме за дадени от само себе си – например водата, ние не мислим за нея, нали така, докато те трябва да извървят километри, за да я намерят; не мислим също и за лекарствата, които имаме срещу малария, докато те наблюдават как умират техните деца, защото нямат и малкото лекарства, които ние притежаваме.
И така някой трябваше да изяви присъствие. А как Православната църква би могла да извършви отново някакво отваряне, тъй като по онова време беше малко затворена в себе си, така че тя не само да казва какво другите не правят, но и да направи нещо положително, макар да е малко и символично?
Аз вярвам, че Православната църква действително е едно скъпоценно съкровище за цялата вселена. Православието не е просто за някои народи, които са имали привилегията да я преживявят исторично. От момента, в който се намираме в една такава световна общност, Православната църква трябва да се отвори към света, не като се прави на учител, но за да сподели съкровището на красотата, вярата и истината, които притежаваме. Защото, връщам се към това, което Ви казах преди малко, ние ще изгубим онова, което съхраняваме затворено за нас.
– Какво бихте казали на онези, които смятат, че от една страна мисионерите дават храна и подслон, но от друга крадат душите на хората за сметка на някакъв наш Бог например?
– Да, чувал съм тази теория. Мисля, че е много опростена и малко абстрактна – “Оставете хора такива, каквито са”. Питайте обаче самите африканци дали биха искали точно това. Ние бихме могли да кажем – оставете хората голи, защото така са свикнали и са по-здрави. Оставете хората да умират, оставете хората без образование, оставете хората на нивото, на което се намират. Но това справедливо ли е?
– Не.
– Самите африканци казват: “не, и ние имаме право в развитието на човечеството”. Разбира се, ако приемем, както много пъти ни се е представяло, че мисионерите са или са станали обекти на експлоатация, но истина е, че всичко може да бъде превърнато в обект на експлоатация – ето, работниците не са ли обект на експлоатация…
– По какъв начин, имате предвид?
– По хиляди начини. Просто те биват използвани от политиката, държавите и т.н., въпреки това обаче аз не вярвам, че хората, които са отишли там, за да пожертват своя живот, са отишли за да експлоатират хората. Това са вторични феномени. Те действително са съществували много пъти, когато държавата или политиката са експлоатирали ревността и откровеността на тези хора. Да, тяхната откровеност е била експлоатирана много. Но не мисля, че е неправилно да бъдеш близо до болящите и страдащи хора, като им помагаш.
Аз чувствах, че не беше достатъчно да се затворя в някоя библиотека, като впоследствие напиша няколко статии. Когато станах преподавател в университета, исках да пътувам. Така отново видях различните вероизповедания, които знаех от книгите, като една жива действителност – Будизма, китайския Таоизъм, Конфуцианството и др. Аз действително ги видях, защото вероизповеданията на се някакви теоретични конструкции, но са една жива реалност, която се свързва с живота на хората.
И така в Германия аз се завърнах към един период на мълчание, където изучавах действително История на религиите, Религиознание, но също Африканология и Антропология. Моята докторска дисертация беше за африканските изповедания. Това беше една доста трудна тема, защото когато липсва точната библиография, ти трябва да направиш изследването на място. Така аз отново отидох в Африка със стипендия на Alexander von Humboldt, която ми даде възможност да направя това изследване. Това, което главно ме интересуваше, бе да покажа, че Африка не е първобитна, но просто е първична, и че първото, което трябва да сторим спрямо африканците, е да ги уважаваме, да уважим тяхната традиция и това, което до момента са преживяли, защото е много лесно да поставим хората, които не познаваме, в категорията на изостанали и т.н. Мен ме интересуваше как тези хора са преживявали техния копнеж и търсене на трансцендентното.
След това бях избран за преподавател в университета и когато започнах да преподавам, аз осъзнах, че не се интересуват от моите проучвания, и че те не отговарят на необходимостите на студентите, защото основната тема беше за Исляма. Така аз посветих една голяма част от живота, в рамките на 5 години, за едно систематично изследване.
– На Исляма?
– Да, на Исляма. И така през 1976 година тази книга за Исляма вече бе в употреба, а също и задължителна за студентите. Скандал!
– Скандал в какъв смисъл?
– Съществуваха мнозина, които казваха, че имат само един преподавател, който е епископ, и вместо да им преподава Догматика, Литургика и т.н., той преподава за другите религии и Исляма. Сега обаче виждат, че това, което се случи през 1976 година, не бих го нарекъл пророческо, но днес има толкова голямо значение.
– Голямо…
– Студентите от онази епоха знаят много добре, че това знание е скъпоцено. Във цялото това търсене има една последователност, която не подозираш. Когато хвърляш семена, ти не знаеш как те израстват и се развиват.
– Аз се питам, виждайки целият този преход, всичко това, което сте извършили във Вашето дело, за учудване е откъде черпите сили, за да постигнете всичко това?
– Вижте, човек е не просто отреден да прави нещо, но той върши, за да отговори на някаква мисия. Следователно, когато обучавах студентите в университета, аз трябваше да съм добре информиран, като съм колкото се може повече и съществено информиран. Затова и Ви разказах за изследователските си пътувания.
– Беше задължение ли?
– Беше мой дълг да дам най-доброто, което можех да дам. Затова когато ходих в университета, трябваше да покажа на студентите всичкия онзи материал, който имах и бях открил, личните преживявания и т.н. Когато след това поемах някаква църковна мисия, следователно и тя трябваше да бъде извършена с цялата последователност, ако говорим за Африка. Аз вярвам също, че моето поколение, и ние родените в Европа или Гърция, сме взели много неща, и за да бъдем справедливи, те трябва да бъдат споделени с другите. Първото нещо, което аз бях взел за себе си, беше тази вяра, може би малка и бедна, но една вяра в един жив Бог.
Най-същественото не е какво сме направили, но какво в крайна сметка сме. Спомням си онова слово на апостолските отци: “По-добре е да сме безмълвни и да бъдем, отколкото говорейки да не бъдем”.
Не съществува вяра, която е индивидуална, но такава която е лична. А тази лична вяра се развива и усилва в Тялото на Църквата. Клетките са живи, но сами по себе си те не са самостойни, те съществуват само в тялото. Така тази вяра не е просто нещо индивидуално, като някаква индивидуална гимнастика, но е точно това, което се развива в едно Тяло. Знаете ли, всички тези въпроси са толкова, не бих казал мистични, но лични. Това не са теми за обсъждане, оставете читателите да ги предусещат, защото когато говориш много за тях, те биват увредени. Още повече че силата на любовта не е в нещо, което постоянно описваш, търсейки определния, но тя е нещо, което преживаваш, а отношението ти с другите хора е по-силно в мълчанието.
– За да бъде една любов истинска и действителна, тя изисква ли непременно жертва?
– Много често когато извършваме тайнството на брака, аз мисля за младите, които започват един много труден път, защото никак не е лесно да живееш с някого друг. Когато започват този преход на любовта чрез това велико решение да победим самотата, дори и смъртта, много често им напомням, че за да се утвърди и издържи тази любов, ние трябва да знаем, че саможертвата е необходима. Защото без саможертвата лесно биваме поведени към някаква илюзия – ние не обичаме другия такъв, какъвто е, но някакъв идол на другия, такъв, какъвто сме го създали в себе си. Тогава във всекидневните ни отношения ние разкриваме, че реалността не отговаря на идола, който сме си създали, и че съществува опасност по-скоро да рухне реалността, отколкото идолът, като така се разпадат и отношенията между хората. Любов, която не се основава на едно всекидневно трансцендиране на нашето “аз” в срещата ни с другия, е много слаба и не може да издържи. Затова една такава любов не се захранва отникъде. Аз вярвам, че този източник на храна е винаги насъщен в отношението ни с Бога.
– Вие сте избрали пътя на монашеството. Чувствали ли сте понякога самота?
– Съществуват такива моменти, но бих казал, че съм ги усещал като изключителни чувства на общение. Навсякъде. Дори когато съм оставал сам, аз знам, че не съм сам, че съществува едно голямо множество, което ме обича и което обичам. Освен това е и личното ми отношение с Бога, Който е любов.
[1] Интервю взето през 2004 за Гръцката Национална Телевизия ЕТ.
[2] До избирането му като архепископ на цяла Албания през 1992, Анастасий Янулатос е два пъти в Африка – в периода от 1960-1964, когато се разболява от малария и е принуден да напусне. В Африка се връща отново през 1981 – 1991 като викарий на Митрополията на Иринополеос, която се намира в Източна Африка и включва областите Кения, Уганда и Танзания. Там той развива грандиозна мисионерска дейност. Днес той бива смятан за един от пионерите на съвременното възраждане на Външната мисионерска дейност на Православната църква в Гърция. Бел. прев.
