Един свещеник в психиатричната клиника – част 2

3694 0

Автор: отец Евангелос Папаниколау
Източник: сп. “Църквата на Пирея”
Превод: Мартин Ганев

ВИЖ ПЪРВА ЧАСТ

– Отче, искате ли да Ви донеса нещо и на следващата ни среща?

– Да, искам нещо. Тъй като имам четери деца в родината си и вече ми е мъчно за тях, моля те, доведи ми едно малко дете и ме извикай да се покажа от прозореца на парапетите, за да видя очичките му и да се утеша.

Аз намерих малкия си кръщелник Сотириос, понесох го в прегръдките си, минахме през главната порта и застанахме под железата.

– Отче Николае, отче Николае, дойдохме. Фигурата му се показа иззад железата. Той разпростря ръцете си отвисоко, гледаше ни, усмихваше се, говореше оттам. Благослови ни и се оттегли. “Кой е богат, Локсандра моя? Този, който е доволен в малкото, радост моя…?”[1]

– Отче, Америка е известна със своите центрове за детоксикация. Защо дойдохте в тези условия?

– Евангеле, преди много месеци бе обявено място в Атински университет, в катедрата за Паламически изследвания. Аз дойдох, след като взех отпуск от университета си в Харвард, за да подам документите си за това място. Месеците минаваха и нищо не се случваше. Преподавателски интриги, съвещания след съвещания, нищо. Преди мен катедрата ми в Харвард беше ръководена от Георги Флоровски. Той е един голям богослов и истински елинофил, а също и мой старец.

Изненада след изненада.

– Ваш старец беше този велик човек?

– Да, действително голям и духовен богослов, а също и човек на жертвеността. Вещ и в Пастирската психиатрия, и в психологическата работа със зависими от наркотици и алкохол. Но всичко това той упражняваше с безгранична любов и търпение. За да разбереш що за човек и от каква величина беше той, аз ще ти разкажа една история, на която бях свидетел. Бях свидетел на терапията на един младеж по чудесен начин. Едно семейство беше довело 18 годишното си дете, което страдаше от хебефренна шизофрения. Състоянието му беше трудно лечимо, родителите умоляваха да го приеме и да се заеме с него. И действително той го прие в една извънградска къща, която беше в голямо стопанство с много брези. Влязоха и двамата вътре, дивото момче и отец Георги, и затвориха вратата. След три дни той предаде детето напълно здраво и разумно на своите родители. Това дете оттогава го следваше и е здраво, а сега впрочем той е и епископ на Църквата.

Когато попитах отец Георги как е станало всичко това, той ми отговори, че взел момчето и му казал: “Детето ми, аз ще седя при тази бреза. Цялото пространство е твое, прави каквото си искаш, а когато поискаш, ела да си поговорим. Три дни и три нощи то правеше каквото си искаше. То унищожи хладилника, библиотеката ми, цветята, а когато искаше, то ме приближаваше да си говорим. Аз стоях при брезата и чаках, без да се смущавам за това, което ставаше. Три дни не се изправих оттам, не ядох и не пих вода. На третия ден детето дойде спокойно и ми целуна ръката, повдигна ме и ми помогна да вървя, защото бях като умрял, отворихме вратата и го предадох на родители му, облечен и разумен.

– Отче Георги, а през тези три дни как извършвахте основните си необходимости?

– Извършвах ги върху себе си, изобщо не се движех, исках да принеса за него в жертва на Бога търпението си и отрицанието на общоприетите всекидневни нужди. Това е нищо, Бог ми дари здрав човек, а поради него ми дари и да вкуся от Неговото Царство.

Такъв човек беше той, истински богослов, човек на литургията, но дори и повече от това. Винаги повтаряше: “Подай ни в пълнота да участваме в невечерния ден на Твоето Царство”.

Дискусии в малката стая за свещеническото служение

От разговорите, които имахме, предлагам следните няколко:

Свещенико, внимавай върху себе си, не забравяй да виждаш Бога. Дал си клетва да имаш ума си в Спасението, колкото твоето собствено, толкова и на другите.

       Всяко време е подходящо, за да покръстиш или да дадеш Светото Причастие, защото всяко време е подходящо за смъртта.

       Помни, че човек може да каже “не” на Бога, но Бог не може да каже “не” на човека. На този Бог ние сме свещеници, Този, Който разрешава на Своето творение да каже: “не, да не бъде Твоята воля”, т.е. да породи ада.

       На хората можеш да кажеш, че Христос е слязъл в ада, там Той ни очаква, и колкото е по-дълбок е адът, толкова по-надълбоко е Христос.

       Скръбта е хлябът, който Бог споделя с човека, и който Неговият раб, свещеникът, е обещал да сподели в неговата цялост. Противно на всичко, което си представяме за Бога, бидейки на Кръста, Бог застана от страната на човека.

       Бог е станал човек, Той проявява Своята любов, Той търси нашата любов и ни избавя от всеки дълг.

       Нашата борба е вниманието върху духовния извор на злото, което не произлиза от нашата природа, но се реализира в духовното.

       Този, който е видял своя грях е по-голям от онзи, който познава ангели. Тогава от бездната на греховете, аз съм призван към бездната на Твоята благодат.

       Прогресът на твоето осветяване си проличава, когато твоето сърце тихо се разширява и разцъфтява в съчувствие към света, когато то не може да осъди никого и приема цялото зло на света върху себе си. То преживява Гетсиманската градина и всичко покрива с покривалото на любовта. Любовта е Бог, Който изстрелва стрелата на Единородния Си Син, след като е потопил острието на стрелата в Животворящия Дух. Острието е вярата, която не само внася стрелата, но заедно с нея и стрелеца.

       Евангеле, ако изобщо някога станеш свещеник, трябва да помниш, че това, което скандализира неверните не са светците, но безспорният факт, че не всички сме светци.

       Състоянието на света прилича на онова, което е било преди Константин Велики, и дори по-лошо, защото тогава хората са били идолопоклоници, а сега са безбожници. По такъв начин вместо Църквата да съди света, Църквата бива съдена от света, защото светът може да я обвини, че вследствие на толкова векове тя е изгубила способността на своя квас и отразява света, и впрочем го отразява вярно. Църквата от Годеница е станала някаква религиозна общност. Евангелието подбужда и подстрекава не устройството на света, но устройството на човешкия дух. Христос е вътре в него.

       Придобий вътрешен мир и множество от хора ще открият мир до теб. Да се доближиш до съвременния човек е изкуство. Същественото е да се поставиш на неговото място, да погасиш себе си и да оставиш Христа да говори.

       Цялото богословие, на което са те научили се сгромолясва като отломки пред някое престъпление, някой мъртъв или самотата. Живата топлина на твоята длан обаче може да направи от огасналите, изцапани и безобразни хора, внезапно те да излъчат лъчите на Светлината и да извлечеш на повърхността това, което спи. Обществото.

       Тайната вечеря, Божественото Причастие, което приготвяш е едно динамично тайнство, затова ние стоим прави. И ако бъдем отхвърлени от социалния живот, то ние трябва да израстнем като едно поколение от изповедници.

– Отче Николае, разбрах, че си Божи човек? Моля те, кажи ми каква е тайната ти задача, какво криеш?

– Евангеле, мисля, че дойде часът да научиш всичко за мен като завет на учител към ученик. Аз не съм болен, или поне не страдам от алкохолизъм!!! Измежду моите проучвания е и психологията на зависимите. След като дойдох в Атина и подадох документите си, а времето минаваше от ден на ден, аз говорих с директора на клиниката, който е мой приятел от Америка, разказах му за програмите в Америка, в които лекарят живее заедно с болните за целия период от програмата, и че това има изключителни резултати. Така аз следвам програмата, без никой от останалите болни да знае. Живея затворен за близо три месеца, програмата се ускори, но тези, които си отидоха през този период не са се върнали назад.

– Какво говорите, предали сте себе си като роб тук вътре, не виждате дори децата си и търпите лудостта на всеки един?

– Да, но си имам стаичката, молитвата, имам като свое огледало всички тези затворени братя. Но това, което разкъсва моята вътрешност беше, че не можех да отслужвам Светата Литургия. Сега напоследък, и аз както всички останали, вземам кратък отпуск и ходя в едно манастирче, за да служа, а след това се връщам.

– Не се ли подлудихте тук толкова месеци безпричинно затворен?

– Принуждавах се, насилвах се, това беше едно адско преживяване, но се запознах с всички тези най-малки братя на Христа. С тези, които вярват, че са недостойни за Рая, аз ги подкрепях, изслушвах ги, дадох им малко вода, малко вяра и главно, обогатих се и аз, безполезният раб. Разсъждавам за изхода от своя живот и се надявам на милостта на Неговата Църква, както и Неговата Собствена.

– Отче Николае, Вие сте толкова млад, нямате дори 53.

Беше сряда на първата седмица от Великия пост, когато проведохме този задушевен разговор, който ми разкъса сърцето.

– В петък ще взема разрешение да изляза за Богородичния акатист и литургията в Неделя Православна и ще отида до манастира, за който Ви говорих. Елате и Вие да се видим. Обадете се съботата по телефона да Ви кажем за часа на литургията в неделя.

И действително на Тодорова събота аз се обадих.

– Благословете отче!

– Бог да благослови!

– Моля, бих искал да говоря с отец Николай.

– Не става, каза ми той.

– Кога мога да се обадя отново за отец Николай, кога?

– Тъкмо преди малко свърши Божествената литургия, той потреби и е починал точно пред Светата Трапеза, момента, когато я е целунал преди да излезе от олтара. Тъй като се забави да излезе, клисарят влезе и го откри на колене, но без дихание. Тук е дошла полиция, те ще го закарат за аутопсия и ще го изпратят в Америка.

– Отче, аз не разбирам какво говорите, аз говорих с него завчера, в крайна сметка ние бяхме заедно. Той беше много добре. Не може, явно не е той.

– Не, той си е. Бог така е пожелал.

Така завърши отец Николай, този голям човек, изпълнител на заповедите Христови, този скрит мой приятел, на когото дните бяха преброени, истински пастир, който остави 99-те, за да подири едната, който се предаде като роб, подобно на онзи епископ от Геронтикона, свещеник от този измамен 20век, чийто очи обаче не се залъгаха, но без фантазии виждаха ясно образа на света.

Нека той ни благослови!


[1] Тук авторът използва известната фраза от романа на Мария Йорданиду “Локсандра”, автобиографична история на жена от Константинопол. Образът на Локсандра се свързва с личната история на жена по време на събитията преди Първата Световна война. Бел. прев.