Автор: Йоан Корнаракис
Превод: Константин Константинов
Отричането на съществуването на Бога е добре позната светогледна позиция. Много хора имат, както смятат, утвърден възглед за света и човешкото съществуване, чиято основна характеристика е отхвърлянето на идеята, че съществува същество или разумна сила, несравнимо по-висша от човека. Атеизмът, както е добре известно, има много стара история, почти толкова стара, колкото и историята на света. И е факт, че общата духовна атмосфера на всяка епоха играе своята роля за понижаване или повишаване на степента на атеизъм. Религиозните, социалните, философските и останалите идеологически системи и движения във всяка епоха оказват съответното влияние върху хората и увеличават или намаляват броя на атеистите.
Например нашата епоха, с две от многото си характеристики, а именно бързото технологично развитие и екстровертността, благоприятства атеистичните възприятия, където естествено има предразположения, дължащи се и на други причини.
Технологичното развитие създава впечатлението, че човекът е всемогъщ. Непрекъснатото завладяване от страна на човека на природните сили, които господстват в света и особено във вселената, укрепва в духа му идеята, че е способен на всичко. От друга страна, невероятните постижения на научното въображение и способностите на човека в много случаи оправдават оптимизма му за бъдещето, което изцяло ще му принадлежи.
В същото време психологическата тенденция за екстровертност постоянно ориентира човека извън самия него. Иначе героичното излизане на този човек в космоса е психологически израз на настроението и склонността му да се отдалечава от себе си. Това отдалечаване и отчуждаване допринася за метафизичното „обезводняване” на съвременния човек, което благоприятства създаването и укрепването на атеистични разбирания.
Към тези основни причини, а именно технологичното развитие и екстровертността, могат да се добавят и много други, като например апотеозът на секса, култът към материалните блага, кризата на идентичността, която преживява индивидът поради голямата интензивност и бързина, с която се променят ежедневните преживявания.
Така и днес психологическите и духовните условия на живот благоприятстват атеистичните тенденции и възприятия и затова проблемът за атеизма е актуален. И днес има атеисти и техният атеизъм, според тях самите, е обоснован теоретично и практически по начин, който не може да бъде поставен под съмнение.
Въпреки това, поне според това, което показва дълбинната психология, днес повече от всякога психологическата основа на атеизма е под въпрос. Защото дори атеизмът, като психологически и духовен израз на личността, неизбежно, особено днес, бива разглеждан през призмата на несъзнаваното.
* * *
Когато наистина характеризираме разкриването на несъзнаваното и неговата функция, и особено огромното му влияние върху живота на личността като революция, подчертаваме именно създаването на нов режим за разглеждане на проблемите на човешкия живот. Следователно, докато не отчитахме (защото го пренебрегвахме) несъзнаваното, тъмния, но толкова активен аспект на човешката личност, някои проблеми наистина ни изглеждаха като неизменни и фиксирани ситуации. Атеизмът, ако се разглежда като напълно съзнателна функция на личността, със сигурност е нещо истинско, тъй като според този критерий съзнаваното е единственото истинско нещо.
Но за съжаление на атеизма, както и на други подобни човешки преживявания и възприятия, откриването на несъзнаваното досега е доказало, че това, което човек преживява като съзнателно преживяване, невинаги е автентично и истинско. Разкриването на функцията на несъзнаваното доказа, че много от нашите представи и възприятия за основните проблеми на живота са погрешни. И всъщност не само атеистът, но и съвременният християнин не може да бъде изключен от тази съвременна научна реалност. Защото, както изглежда, не е изключено мнозина от нас, които се смятат за добри християни, да се държат като атеисти, тъй като само теоретичната вяра не прави човека добър християнин, ако (в крайна сметка), както казва Яков, брат Господен, „и бесовете вярват, и треперят” (Иак. 2:19), без обаче да могат да бъдат добри християни.
Така и атеизмът, в много конкретни случаи, може да не е истинска и автентична проява на личността. Защото във всеки случай, когато чуем човек да твърди, че е атеист, трябва да се запитаме какво казва неговото подсъзнание. Дали е истински атеист, или просто човек, който несъзнателно се измъчва от религиозния проблем? Дълбинната психология, с нейните открития относно функцията и дейността на несъзнаваното, убедително доказва, че колкото по-войнствен е един атеист в подкрепа на своите убеждения, толкова по-силно той проектира своя религиозен проблем, т.е. дълбоката, но потискана в несъзнаваното му вяра.
***
Юнг пренася в психологията принципа на Хераклит за енантиодромията и подчертава, че когато дадена психична функция или дейност достигне своя край, превръщането ѝ в противоположния поток е най-вероятното продължение на нейния ход. Колкото повече човек се бори с Бога и колкото повече твърди, че не вярва в Бога, толкова по-бързо се приближава към срещата с Него. Защото силната атеистична реакция ясно показва, че основният проблем, който занимава несъзнаваното, е религиозният проблем.
Както отбелязва американският психолог Олпорт в книгата си „Индивидът и неговата религия”, „като реагира толкова яростно срещу религията, пламенният атеист в действителност разкрива дълбокия си интерес към религиозния начин на живот”. Американският религиозен психолог Уотърхаус също твърди, че „в по-голямата си част реакционните атеисти и агностици са пример за процес на завръщане към Бога, който се е объркал още по време на инкубацията”.
Така един атеист, и то войнстващ, след разкриването на функцията на несъзнаваното от дълбинната психология би трябвало лесно да осъзнава, че неговата атеистична борба не изразява това, в което той реално вярва, и дълбоко в себе си да приема и други неща в своя драматичен диалог с „непознатия Бог”. Факт е, че атеистът отхвърля, дори с обилна аргументация Божието съществуване и присъствие в контекста на драматичната борба със себе си и Бога. В крайна сметка е вярно, че когато човек е сигурен в нещо, в което вярва, той не се бори фанатично да го докаже. Той не се бори по начин, който неопровержимо създава подозрение, че подкрепя нещо, в което не вярва. А повечето атеисти ни дават да разберем, че те не вярват в това, което твърдят. Техният атеизъм не е автентичен, той не е истински. Например, когато атеистите организират и създават „Атеистичен клуб”, те подчертават, че искат да се справят с проблем, който не са решили. Срещите в този клуб и дискусиите обикновено подчертават, че борбата на атеистите е диалог с Бога, Който нежно ги е обгърнал в мрежите на Своята любов.
***
Когато св. ап. Павел за пръв път отишъл в Атина, той се впечатлил, както знаем, от множеството жертвеници и статуи на различни богове, с които атиняните изпълнили улиците на своя град. А немският му биограф Холцнер, коментирайки в книгата си това впечатление на апостола на езичниците, отбелязва, че по онова време излизането от атинския дом не означавало, че излизаш на улицата, а че навлизаш в територията на някой бог. Точно по същия начин днес, когато атеистът излезе от себе си, за да воюва с Бога, това означава, че той навлиза в територията на истинския Бог, Който го очаква да диалогизират с мир и любов.
Според псалмопевеца само един безумен, един безразсъден човек може да твърди, че няма Бог: „Рече безумец в сърце си: „няма Бог”. Всеки друг човек, който заема позицията на атеист, просто проектира остротата на религиозните си размисли. Всъщност той не е атеист, а един неразбран от самия себе си вярващ. Тази информация от дълбинната психология е със сигурност много полезна за съвременния атеист, който би искал да се възползва добросъвестно от откритията на тази психология, за да се срещне с Бога, Когото толкова дълбоко признава и в Когото вярва.
