Една корава жена

552 0
korava-jena

Автор: Ирина Костова

Тази история е за една корава жена, ако трябва да я опиша с една дума. Стефка беше ниска на ръст, много слаба, но невероятно жива и енергична. Запознахме се на пейката пред параклиса по време на Великия пост. Тя ми разказа за седемнайсетгодишния й син, който е катастрофирал с мотор и вече две седмици е в критично състояние. Всеки ден идваше и палеше свещ за него. Молеше се и безрезервно вярваше, че Бог ще го спаси.

И така дните се нижеха – сутрин пиехме кафе, после споделяхме обяда си, следобед чистехме заедно параклиса и не спирахме да се надяваме на чудо. Новините бяха ту добри, ту лоши. Девет пъти лекарите спасяваха живота на сина й за един месец. Един ден докторът й каза, че дори да успеят да го стабилизират и да го върнат към нормален начин на живот, ще остане в инвалидна количка. Тогава за пръв път я видях да плаче. Вторият път беше, когато шефът на реанимацията й каза да се приготви за най-лошото до дни.

Една неделна вечер телефонът ми иззвъня. Беше тя, часът беше около шест и половина. „Детето ми почина, можеш ли да дойдеш?“ каза. От болката, която стегна гърдите ми, имах чувството, че се задушавам“ Идвам“ ѝ отговорих. Облякох се набързо и излязох. В този момент нямах ни най-малка представа какво ще й кажа като я видя. Помня, че се уплаших дали ще се справя. В живота си бях имала много безсънни нощи, в които съм плакала безутешно за нещо, което ми се е случило. Но това, което предстоеше да случи тази нощ, беше различно. Всички тези нощи избледняваха на фона на най-страшната загуба, която съществува. За първи път ми предстоеше да съпреживея ужаса на една майка, която само преди час е загубила детето си.

Беше последният ден на април и се очертаваше една студена, тъмна и тягостна нощ. Пристигнах и потърсих с поглед Стефка. Като ме видя, прегърна ме силно и заплака безутешно. „ Знаеш ли къде е? Нали е на по-хубаво място?“ попита ме тя. „ Да, миличка, той е при Бог. Знаеш ли колко е хубаво там?“ И започнах да й описвам най-прекрасната градина, която съм си представяла някога. „ Там е вечна пролет, всичко е зелено и ухае на най-прекрасните цветя, които някога си виждала. Там е царство на мира, радостта и любовта. Там няма болка и болест, няма мъка и печал.“ „ Искам и аз да отида при него“. „ Не може, миличка, ще отидеш, когато му дойде времето и когато Бог реши. И това време не е сега.“ – отвърнах ѝ аз.

И този разговор се повтори много пъти през тази нощ . Обещах й, че ще остана, докато пристигнат роднините ѝ (те пътуваха от далеч). С напредването на нощта ставаше все по-студено в градинката до болницата, където бяхме седнали. Бяхме се гушнали една в друга, за да се топлим. Никога няма да забравя силната прегръдка на слабото й тяло. Минутите се нижеха бавно сякаш бяха часове. Около дванадесет умората започна да ни преборва и леко полека утихнахме в синхрон с тишината наоколо, дори задрямвахме от време на време. Около три часа пристигнаха близките й аз я оставих в топлите им прегръдки.

По пътя към дома не спирах да мисля как в тази нощ на безумна болка и скръб Стефка нито веднъж не обвини Бог за загубата си, напротив в нея се роди благородното желание да си осинови момченце.