ЕЙ, ГОСПОДИ ЦАРЮ!

573 0

Автор: Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел
Превод: Константин Константинов

Веднъж Христос се оплакал — но обърнете внимание — не от невярващите, а от вярващите. Той казал: „Тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене”. И нещо още по-тъжно  —  „заради вас името Божие се хули между езичниците”. Защото какво означава да съм християнин? Христов съм, живея с Христос в моето всекидневие, не в извънредни случаи, не в дадени моменти. Вярвам означава доверявам се и след като се доверявам на Христос, се отнасям по различен  начин към всичко. Християните живеят в света, но не са от света; те свидетелстват за един друг свят. Затова са нужни духовна  борба и усилия. И ще ми кажете: „Коя в крайна сметка е тази борба?”.  Всеки ден през Великия пост Църквата ни напомня съдържанието на тази борба с трите прошения на великопостната молитва на св. Ефрем Сирин:

Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.

Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб.

Ей, Господи Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.

В  тези три прошения  се съдържа накратко цялата духовна борба и висота на духовния живот на християнина.

Първият стадий е изкореняването на страстите ни. Господи и Владико на моя живот. Изповядваме към Кого се обръщаме — към Този, Който е Господар и Началник на живота ни. Той е Господ, затова и ние съществуваме. Много пъти използваме игра на думи — съществува ли Бог? И аз ще ви кажа — не, Бог не „съществува”. Защото какво означава υπαρχω? Идва от ἄρχω υπό — „управлявам, бидейки подчинен на Някой друг”. Бог не „съществува” (υπάρχει), Бог „е” (είναι). Когато Бог се явил на  Моисей и той искал да узнае името Му, Бог казал: „Аз съм Този, Който съм (вечно Съществуващият)”. И понеже Бог е, понеже Той е Господ, затова мога да съществувам, да управлявам, бидейки подчинен на Него. Ако Той не съществува, тогава и аз не съществувам. Тогава съм един отпадък, който утре ще умре и ще ме заровят в пръстта, за да не воня. Но Бог „е” (είναι) и аз съществувам.  Той е Господ и истински Началник на живота ми и към Него се обръщам и Му казвам: Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.

Разбира се, някой би попитал: нима Бог ни дава тези страсти? Не, разбира се. Тук е скрит друг смисъл:   не ми позволявай да ги придобия. Защо? Защото, ако Ти не се намесиш, от това, което изброих, нищо няма да постигна; защото оскверних моя образ и без Твоята благодат нищо не мога да направя. Христос ни казва: „Без Мене не можете да вършите нищо”. Следователно не можем да станем дори добри. Не можем дори да се спасим. Ние не се опитваме да се спасим. Христос ни спаси, а ние се опитваме да приемем плодовете на спасението в живота си. Защо в молитвата се споменават само четири страсти? Само те ли  съществуват? Не, страстите са много, но тези четири са коренът на останалите. И ако оставя корените, а подрежа останалото,  ще израснат тръни.

Дух на безделие. Народът казва: „Безделието е майка на всички пороци”. Какво означава безделие? Да седя на един стол? Не, това означава умът ми да е безделен. Умът ми трябва да работи, да е насочен постоянно към лицето на Бога, и тогава вече ще работя, ще се интересувам, ще се боря, за да изпълня Божията воля.

Сребролюбие. Какво означава това? Безбожие. Заедно със сребролюбието върви и алчността.  Божието слово ни казва, че сребролюбието е идолослужение. Сребролюбието не е просто една страст, а безбожие. Кланям се на парите. Оставям Бога в ъгъла, а на парите поверявам живота си. Разбира се, „в един миг смъртта взима всичко това” (Самогласен, гл. 1, Последование на опелото — бел. прев.). Но когато го разберем, тогава вече ще е твърде късно.

Властолюбие. Защо в дома си имаме проблеми? Защо децата ни са изгубили своята усмивка? Защото искаме винаги да става по нашата воля, защото държим на ината си, защото искаме ние да началстваме и забравихме, че ако Бог не управлява  живота ни, сме един отпадък.  Бог и Неговата воля би трябвало да са начело. И когато се опитваме ние да сме начело, се караме помежду си, влизаме в сблъсък, защото не сме се научили да управляваме живота си, бидейки подчинени на  Бога.

Празнословие — празни думи. Христос ни казва, че за всяка празна дума ще бъдем съдени. Тази дума ще ни съди. И повечето ни думи са празни, т.е. безумни,  безсмислени и обикновено грозни думи.

Казах, че от тези неща произлизат всички други страсти — егоизъм, гняв, чревоугодие, алчност, сластолюбие. Затова изкоренете корените и нищо няма да остане.

Това е първата цел на борбата — изкореняването на страстите. Втората — засаждането. Не просто изкореняваме тръните, а засаждаме цветя.

Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб.

И тук има един странен глагол — „дарувай ми”. Не казваме: помогни ми да придобия, а дарувай ми. Защо? Защото всичко е дар Божи. Сам Господ ни казва и ни пита: „Какво имаш, което да не си  получил като дар? И след като всичко е дар Божи, защо се хвалиш сякаш е твое постижение?”. А чуваме някои, които говорят: „Добър човек съм!”. Празна тенекия си, опасен си!

Веднъж дойдоха да ме видят двама родители. Имаха син, който без малко да се отдаде на наркотиците, защото родителите му се карали помежду си. Разговарях с бащата. В един момент започна да ми казва:

— Аз…

Веднага щом чух онова „Аз!” (εγώ) и онзи тон, си казах, че не вървим добре. След малко той отново поде:

— Аз…

И когато за трети път тръгна да го казва, го попитах:

— Кой си мислиш, че си?!

Той се сепна.

— Питам те кой си мислиш, че си, та ми казваш постоянно „Аз, аз!”. Искаш ли да ти кажа кой си? Един безполезен, неспособен, провалил се човек, защото си неспособен да помогнеш на собственото си дете! Това си. Имаш ли дипломи? Дай ги на жена си да бърше тигана, защото само за това стават!

Добре, че се смири и успяхме да разговаряме. После и синът му се избави. Това прави егото! Да си мислиш, че си добър. Ако беше добър, щеше да си смирен, а ти ми казваш „Аз, аз, аз!“.

Целомъдрие. Целомъдрието означава умът ми да е здрав, да съм целомъдър и целомъдрието да докосва всички равнища на живота ни — духовния живот, доколко един егоист е целомъдър, и нравствения живот, където много пъти не внимаваме в поведението си.

Смиреномъдрие. Това е основата. Затова в молитвата не се споменават всички добродетели, а само тези четири, които са корените. Коя добродетел можеш да имаш, когато не си смирен? Намерете ми една добродетел, която може да има човек, когато не е смирен.  Аз мога да ви кажа, че дори и да има добродетели, ако не е смирен, ще ги пропилее и ще ги превърне в тръни.

Знаете ли колко млади хора днес се женят и преди бракът им да просъществува, вече са се разделили? Защо са се оженили? Защото са се обичали. Тогава къде отиде любовта им? Ние, големите,  отгледахме тези деца и ги направихме егоисти, създадохме деца, неспособни да обикнат и да се влюбят. И виждаме това на дело днес. Какво внезапно се е променило? Толкова ли е лош единият и толкова ли е свята другата? Или толкова ли е  добър  единият и толкова грешна — другата? Не, в брака има отговорности и егоистът никога, ама никога не поема никаква отговорност върху себе си. Иска само да съди другите, но никога да не поеме отговорност. И ето резултатът. Създадохме деца, неспособни да обикнат. Това постигнахме, защото не ги научихме на смирение. Достойнството на човека не се крепи на неговия егоизъм, а на какво? Ще оставя да ви го каже един младеж, който се беше забъркал с наркотици. Един младеж, който трябваше да влезе в наркокомуна, но  се оказа, че е болен  от хепатит и  първо  влезе в болницата. Остана там четири месеца, оздравя и  го изписаха. Веднага щом излезе, се обади на един свещеник, с когото се беше срещнал преди да постъпи в болницата и с чиято помощ трябваше да влезе в наркокомуната.

— Отче, Коста съм.

—  Кой Коста?

—  Коста, който…

—  Да, как си?

—  Добре съм, излязох от болницата, пред вратата съм.

— Изчакай, идвам!

Отварям скоба — това, че този свещеник отиде да го спаси, не го казаха по никоя телевизия, свещениците не си правят реклама. Качил го в автомобила и младежът му казал:

—  Отче, знаеш ли колко пъти ми минаваше през ума да се самоубия? Знаеш ли защо не го направих? Спаси ме една дума, която ти ми бе казал тогава, когато те срещнах за първи път.

—  Коя дума, детето ми?

—  Тогава, отче, ми каза: „Детето ми, за Бога ти си уникален (т.е. неповторим)!”. Тази дума ме спаси!

Само там се намира нашата ценност. Не в нашите качества, харизми, а в това, че сме уникални за Бога. Но понеже сме уникални за Бога, това ни задължава да сме смирени, в противен случай няма да почувстваме тази неповторимост, която имаме пред Бога.

Търпение. С търпение спасявайте душите си.  Търпението  ни упражнява  в това да сме смирени. Егоистът иска всичко тук и сега. Този, който  има търпение, казва: „Говори, Господи, Твоят раб слуша!”. Затова сме фалирали духовно, затова сме се провалили, затова сме разрушили домовете си.

И любов. Кой е любов? Бог. И възможно ли е  да имаш любов или да бъдеш любов, ако не си смирен?  Не. Бог, Който е любов, ни каза: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце.” Бог е смирен, а аз съм егоист. Как е възможно двете да  се  съвместят?

Ако оставим тези корени да поникнат, тогава ще поникнат всички добродетели. И всеки корен ще прокара много добродетели, които ще имат за основа целомъдрието, смиреномъдрието, търпението и любовта. Ще го видите и ще го разберете. Когато нямаме добродетели, това е така, защото ни липсват корените.   Това  е същността на духовната борба.

Но за да мога да изкореня страстите си и да засадя в душата си добродетели, е нужна третата предпоставка:

Ей, Господи Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков.

Защото това, за което сега Те моля, само като дар от Тебе мога да го постигна. Кое? Да гледам само моите грехове. Лесно ли е? Изобщо не е лесно. Как можеш да ги гледаш? С какво око? Църквата ни го казва: духовното зрение е умът на душата. Умът има за седалище сърцето. Когато сърцето ни е чисто, тогава се просветлява от Светия Дух и тогава умът  вижда всичко. Така било при всички по-стари и по-нови светци.

Някой отивал за първи път при стареца Порфирий или при стареца Паисий и старецът му казвал: „Добре дошъл, Георги!”. И човекът се стъписвал: „Кой му каза името ми?”.

Веднъж една девойка отишла при стареца Порфирий, но понеже  младежите, с които отишла, я срещнали  на пътя,  тя била с панталон и  я досрамяло да влезе вътре. Никой не му казал: „Знаете ли, геронда, тази девойка е отвън!”. След като говорил с младежите, на тръгване старецът казал:

—  Кажи, детето ми, и на Деспина да влезе!

Те са стъписали. Отишли и  казали:

—  Деспина, старецът иска да те види!

—  Бре, хора, нали ви помолих да не му казвате нищо?!

— Така и направихме. Дори не те споменахме. Но когато излизахме, той ни поръча: „Кажи на Деспина да влезе вътре!”.

Тя, милата, влязла колеблива и  срамежлива, но старецът предразположил сърцето ù:

— Добре направи, че обу панталон, днес е студено!

Така казват онези, които имат духовна разсъдливост, но не и тези, които са егоистични моралисти,  готови да убият другия, защото не прилича на тях!

Откъде старецът знаел името  ù? И да беше само това.  Преди да кажеш проблемите си, той сам ти ги посочвал. Имам предвид една моя близка, която отишла с много проблеми, и докато в онзи ден старецът бил болен и всички минавали само да вземат благословение и си тръгвали, когато  дошъл нейният ред, той ù казал: „Ти остани тук”, и веднага щом си тръгнали другите, ù казал директно:

—  Ти имаш проблеми с това, с това и с това!

Тя се изумила. Откъде знаел? Виждал. С какво? Не с тези очи.  Нашите предци казват: „Ум гледа и ум чува.” Умът е окото и ухото. И че тези очи не виждат го знаем добре, ние, които си мислим, че знаем. Защо го казвам? Питам ви:  един баща или една  майка не виждат ли, че детенцето им линее, когато се карат, но въпреки това  продължават да се карат? Какво гледат? Дори своето заслепение не виждат.

Когато сърцето е чисто, умът може да вижда и тогава виждаме истината и не се увличаме, не се препъваме, а напредваме и живеем по Бога. И светът не ни завлича.

Преди няколко дни в нашата епархия внезапно почина един 15-годишен юноша. Отишъл със свой приятел на кафе и веднага щом прекрачил прага, паднал и починал. Естествено всички се изненадали. Но това дете, което бе като всички други, не демонстрираше, че е християнин. То казало на родителите си две неща и ги чуйте, защото не зная какво бихте направили, ако ви кажат това:

—  Майко и татко, обичам ви много, но повече от всичко обичам Христос!

Ние бихме ли приели това или то би ни подразнило? И второто — сякаш е знаел или по-скоро наистина е знаел:

— Майко и татко, ако в даден момент напусна този живот, не скърбете за мен, тогава ще започне моят истински живот!

И третото, което прочетох с очите си в дневника му — Ако в даден момент ще се отрека от Христос, предпочитам да умра! Един младеж като всички останали, но напълно различен от тях и от мнозина от нас, възрастните, които нямаме неговият начин на мислене и неговата мъдрост.

Ние нямаме духовно зрение  и това е нашият проблем.  Нужно е  чисто сърце, което се постига чрез изкореняване на страстите и обработване на добродетелите.

Дарувай ми да виждам моите прегрешения. Защо? Защото аз съм по-грешен от останалите. Това вярвал митарят. Фарисеят даже сочил митаря. Но митарят не се подразнил, че фарисеят го унизил публично, защото със сълзи бил очистил сърцето си и виждал, че този фарисей е един нещастен човек. И Бог потвърдил, че бил нещастен, защото казал: „Този фарисей не беше спасен, т.е. оправдан.” Докато митарят приел благодат, защото Бог на смирени дава благодат. И тук е въпросът за нас християните — съмняваме ли се в Христовите думи? Защото Христос ни казва, че Бог на смирени дава благодат. Как мога да вярвам, че мога да придобия Божията благодат, когато нямам смирение, когато  ставам причина за смут в другите, когато искам да наложа моята воля, на каквато и възраст да съм?! Имам ли върху себе си Божията благодат, или имам демонична енергия?

Знаете ли, тези от нас, които са духовници, имат едно много голямо затруднение, един кръст при изповедта — когато вие, вярващите, отказвате да простите на някой, който е съгрешил спрямо вас. Ние ви молим и  вие отказвате.  Искаме го от вас, а вие отказвате. А на другия ден искате да се причастите.

Веднъж дойде един такъв човек. Обикновено не се държеше сериозно, но и сериозно да се държеше, нещата не се променяха. Искаше да се изповяда и да се причасти. Но ми каза:

— Няма да му простя!

Аз му отговорих:

—  Не можеш да се причастиш.

—  Забранявате ли ми?

—  Аз? Това ли разбра? Искаш ли да се причастиш?

—  Да.

—  Вярваш ли в това, което ще направиш?

—  Да.

—  Вярваш, че ще приемеш Христос в себе си? И сериозно ли го говориш?

—  Ама нали Ви казах!

—  Добре. Върви и се причасти.

Той ме погледна малко странно. Преди му казвах „Не”, а сега му казвах да се причасти.

—  Какво казахте?

—  Казах ти да отидеш и да се причастиш —  след като вярваш във всичко, което ми каза. Но искам да ми отговориш на един въпрос.

—  Какъв?

— Отиваш и се причастяваш, приемаш Христос в себе си, излизаш от храма с Христос в теб и отсреща виждаш този, на който не казваш дори „Добър ден”. Искам да ми кажеш дали Христос, Който е в теб, ще каже „Добър ден” на Христос, Който е в него? Тоест  разбираш ли  какво направи? Вместо да се издигнеш до мярата на Божията любов, принизи Бога до твоя хал. Това добре ли е, детето ми?

И човекът, който все пак можеше да разсъждава, замълча достатъчно дълго и накрая ми каза:

—  Прав сте!

Аз ли ти преча за св. Причастие? Ти пречиш на себе си! Христос ясно го е казал: „Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”. А ти заради ината си предпочиташ  Бог да не ти прости.

Кои отказват да дадат прошката? Ние, християните. Защото на изповед не идват атеисти, а вярващи хора. Един атеист може и да прости. Ужасното е, че християнинът не иска да прости. Оттук следва въпросът  — какъв е духовният ни живот? Каква е връзката ни с Бога? И какво направихме и правим за това?

На Света гора живеел един монах, който не бил много старателен в монашеските задължения, закъснявал за църква и прочее. В даден момент се разболял и бил на умиране. Игуменът и другите отци се събрали и видели, че е  изпълнен с мир. Игуменът го попитал:

—  Отче еди-кой си, усещаш ли, че идва краят?

— Да, геронда. Чувствам, че дойде часът да си замина от този живот.

— Брате мой, от това, което помниш, и ние помним, ти не бе последователен като монах. Сега не се ли боиш от Божия съд?

Монахът отвърнал:

— Геронда, прав си. Не бях старателен монах. Много неща не спазвах, но не се боя по една причина — споменете  си и вие, геронда и всички братя, за времето, откакто ме познавате, дали сте чули да осъдя някого?

Тогава всички си спомнили, че не са го чували да осъжда и му казали:

—  Прав си, брате.

— Затова, геронда, не се боя! Христос не каза ли „Не съдете, за да не бъдете съдени”? След като никога никого не осъдих, и Бог няма да ме осъди.

И игуменът и братята се поучили.

А ние виждаме единствено греховете на другите, своите грехове не виждаме, но ако ги виждахме, щяхме да сме различни.