Ела близо до мен

2001 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Не ми викай, просто ела близо до мен.

Двама влюбени говорят помежду си просто, красиво, сладко, почти шепнешком. Същото прави и майката, която държи новороденото в обятията си. Говори му спокойно, а думите ù са като милувка, като песен.

Когато се отдалечаваме един от друг, това състояние се губи. Започваме да си крещим, за да можем да се чуем. Мислим, че с викове ще бъдем чути. Разбира се, ние не просто искаме да бъдем чути, а да бъде на нашата.

При съпрузите виковете започват, когато единият се отдалечи от другия и помежду им се появи душевно разстояние. Мислят си, че виковете са решение на проблема и по този начин ще успеят да се разберат. Но виковете не са решение, а просто резултат от техния крах да живеят заедно, с взаимно проникване, съединени един с друг. Разривът води до викове, а дистанцирането — до повишаване на гласа и въобще до напрежение и нерви.

Същото става и в отношенията между родителите и децата. Единението се губи и виковете започват. Тихият и нежен глас на родителите се замества от крясъци, строги викове, нервни и резки забрани. Не съществува истинско разбирателство, затова и се появяват отношения от „казармен тип”, които показват, че вече не съществува чувството на близост, а една връзка, основана на власт и подчинение. И това може да се случи във всяка една връзка.

Проблемът е там, че сме се отдалечили от другия екзистенциално. Но виковете не са решение. Решението на проблема с комуникацията помежду ни идва, когато придобием смирение. А смиреният човек може да се разбере с всеки.  Със сигурност е нужно двустранно  усилие, за да се слеят сърцата ни. Нека не обвиняваме другия, че се е отдалечил от нас, нека спрем да му викаме, за да ни чуе. Нека направим първата крачка към него, нека го доближим със снизхождение. Тогава няма да е нужно да прибягваме до викове — нито той, нито ние.

Раздалечаването помежду ни води до крясъци и разправии. Когато сърцата ни са съединени, тогава и да има разногласия, те ще се обсъждат трезво и спокойно. Тогава ще дойде и решението — да прекратим разногласията. За съжаление, много пъти ние се опитваме да ги прекратим с викове,  ругатни и думи, които ни причиняват горчивина и обида.

Възможно ли е да се разберем помежду си, когато се ругаем, нараняваме и си крещим? Нашият егоизъм не ни оставя да мислим логически, държи ни оковани в гнева, който се поражда от нашето себеоправдание, от противните помисли, които имаме за другите. А с това свое поведение ние онеправдаваме и себе си, и тях.

Въпросът не е кой ще крещи повече, за да бъде чут. Така не се постига мир, а се увековечава желанието за война и се губи всяка надежда за прошка. Въпросът не е да се оправдаваме и да доказваме, че имаме право, унизявайки другия, а да се доближим отново до него със смирение и желание за прошка. Виковете доказват, че сме се отдалечили един от друг, а в същото време свидетелстват, че в духовен план сме просто младенци.

Припомни си как говореше на съпругата си, когато се запознахте за първи път — тогава, когато сърцата ви бяха съединени. Припомни си как говореше на детето си, на приятеля си, тогава, когато между вас имаше уважение, и се опитай да възстановиш това състояние.

Ние в нещо грешим. Грешим и викаме, говорим остро, използваме обидни думи, защото в нас все още съществува егото, което постоянно търси повод да избухне, да се наложи, без да зачита другия човек. Нашата непримиримост създават ограждения, които ни пречат истински да се приближим един към друг, които ни пречат да се изслушваме и уважаваме.

Виковете няма да спрат по магически начин. Ще спрат, когато преоткрием другия, когато сърцата ни отново се сдобрят, и това ще стане, когато спрем да мислим толкова много за своето аз, когато се смирим и се доближим до другия, без да се натрапваме. Тогава и шепнешком да говорим, ще можем да се чуем. Тогава дори нашето мълчание ще му говори, защото между нас вече ще има общение. Всички истинни думи „Обичам те!” са били изречени шепнешком.