Автор: архим. Христодул Кутлумушки
Превод: Константин Константинов
Поетът от 17 в. Джон Дън разказва за една ярка и горчива случка от своя живот.
„Посещавайки за кратко един град в Германия, се настаних на приземния етаж на многоетажна сграда, в която живееха много семейства и която наистина беше толкова голяма, че можеше да бъде енория. Но това беше всичко друго, но не и енория. Затова, когато попитах кой живее над главата ми, ми казаха, че живее протестантско семейство. А над тях кой? Друго семейство протестанти. И кой е над тях? Друго семейство протестанти. И още един над тях. Цялата сграда бе комплекс от такива апартаменти. Много занаятчии, всички от една и съща вяра. Тогава попитах в коя стая се събират за богослуженията си. Получих отговор, че те никога не се събират. Макар че всички бяха протестанти, поради някои лични различия те се мразеха един други и макар че много от тях бяха кръвни роднини и имаха общи интереси, синът се отрече от баща си, който живееше в стаята над него, а племенникът – от чичо си и т.н. Тогава си спомних, че свети Йоан Богослов напуснал обществената баня, когато еретикът Киринт влязъл в нея, и аз направих същото.”
Поетът обичал да философства и да открива полза в неприятните събития от ежедневието. Затова потърсил алегория в онова, което му се случило. И пренесъл този образ в своя вътрешен духовен живот. Да, всички тези хора, които живеели един над друг и били раздалечени един от друг, приличали на греховете, които съзнателно стават обичай на човека и го покриват.
„И започнах да си мисля колко много етажи, колко много етажи на разделението има между мене и Бога. Това са множеството грехове, които са се установили над нас като тавани, като множество сводести покриви. Защото, въпреки че тези грехове на навика са близки роднини и единият е породен от другия, те са раздалечени един от друг въпреки роднинството си, понеже алчността не живее на един етаж с разточителството. Но ако се изкачиш по стълбата, ще видиш другия протестант; с други думи, за няколко години разточителят се превръща в алчен човек. Всички тези неща заедно ни отделят от Бога като покрив, като арка, която е здрава, за да не се поддава лесно на различни тежести.”
Поетът припомня стиха на цар Давид: „защото беззаконията ми превишиха главата ми, като тежко бреме ме притиснаха”.
Наистина отците на Църквата отбелязват, че страстите, които се проявяват и стават навик, като гняв, униние, завист, алчност, сребролюбие, чревоугодие, алчност, високомерие, придобиват голяма сила и образуват преграда, която отделя човека от Бога.
Често тези страсти изглеждат несъвместими и враждебни една на друга, като едната отблъсква другата, както например любоначалието отблъсква безделието, любопитството отблъсква безразличието или тщеславието отблъсква леността. И все пак, след като са сродни, те се намират във взаимовръзка и постепенно и принудително въвеждат обитателя на партерния етаж в обърканост, сякаш чрез степените на посвещение в една организация. Поетът обаче вижда не просто тавани, а сводести тавани. Защото сводът не се огъва лесно от тежести и затова, ако върху този сводест таван на страстите падне тежестта на някоя болест или провал, или унижение, или изпитание и съд от Бога, таванът може упорито да се съпротивлява.
Разбира се, разказът не е притча, а реално преживяване, което кара поета да се страхува и да напусне тази сграда като гнездо на злото, опасно за неговия интегритет. Хора с кръвно родство и единоверци, без общуване и любов помежду си, които никога не се срещат, въпреки че имат някаква връзка по интереси. Като демони, които се мразят един други и се разбират само в общата цел — нашето унищожение.
Толкова голямо впечатление създало у него случилото се, толкова голямо недоумение, толкова много страх, но това е нещо, което нерядко срещаме в днешното ежедневие, да, в гръцкото ежедневие на единоверните гърци, родени и израснали в страната, която първа заговори за любовта. Какво разделя хората, които имат всички основания да се обичат, тези, които ги свързва природата, родината, отечеството и най-вече духовното родство? И какво е това, което прави някога упорито разделените и подмолни хора съюзници на едно друго равнище? Това вътрешно отчуждение е свързано с най-голямата страст — егоизма и с неговата сестра — себелюбието. Като свод те правят душата тъмна и непроницаема за небесната роса и като щит я поддържат укрепена и непробиваема, неуязвима от Божиите стрели. Нима майката не храни дъщерята с това мляко на себелюбието? Нима бащата не приковава сина с тези вериги на егоизма?
Но личното съзнание за потъването и за мрака на греха кара цар Давид да извика, че е изгубил светлината на очите си, да се смири и да бъде освободен заради истинското си съкрушение и покаяние.
Именно покаянието ни отваря вратата да избягаме далеч от тази жилищна сграда. Многоетажната сграда ще остане там за своите бъдещи наематели, докато съществува този свят. За тях небето ще бъде тъмен и сводест таван. Въпреки това обаче покаянието ни показва стълбицата към истинския рай.
Когато изкачваме първото стъпало, ние с изненада виждаме, че Бог вече е слязъл.
