Ето, възлизаме за Иерусалим

907 0

Автор: йеромонах Василий Росляков
Източник: „Монахи — возлюбленные дети Господни”

„Ето възлизаме за Иерусалим” — казва Господ на Своите ученици, апостолите (Мк. 10:33). Господ отива на кръстни страдания. Господ отива да приеме смърт за изкупление на греховете на целия човешки род. Ала какво вижда около Себе Си? Вижда, че учениците Му са отпаднали духом и се ужасяват. Те знаят, че иудеите са намислили да Го убият и че Го ненавиждат с цялата си душа. Но все още не знаят, че Той отива на истински страдания и на смърт. Обаче разбират, че ще има някакви неприятности и страдания. Затова се страхуват да вървят редом с Него, следват Го и се ужасяват. И ето, двама от учениците Му, Иаков и Иоан, се приближават и Го молят: „Дай ни, Господи, да седнем отдясно и отляво на Тебе в Твоето Царство” (срв. Мк. 10:37). Искат от Него почести и слава. Мислят, че Той отива да завладее едно земно царство. Господ им отговаря: „… не знаете, какво искате” (Мк. 10:38). С кротост и смирение отговаря на тяхната молба. Не ги осъжда за несъвършенството им и че не разбират защо е дошъл на земята. Когато им казва това, останалите започват да негодуват заради желанието им. Тогава Господ се обръща към тях: „Послушайте какво ще ви кажа: който от вас иска да бъде големец, нека бъде на всички слуга. Който иска да бъде пръв, нека бъде на всички раб, защото и Синът Човеческий не дойде, за да Му служат, а да послужи и даде душата Си за изкуплението на мнозина” (срв. Мк. 10:43-45).

Ето такава картина ни рисува евангелист Марко. Колко е жива тя днес, колко е действена за нас именно днес.

Господ отива на кръстни страдания. Господ отива на разпятие, а около Него бушуват страсти. Около Него най-близките му ученици се осъждат един другиго, някои униват духом, други търсят почести, искат за себе си слава … и около Господа целият свят се мята в своите страсти, а едничък Господ знае за какво е дошъл. Той е непоколебим като скала и идва да изпълни Своето служение. Хваща за ръка учениците Си и ги води в Иерусалим, за да се разпъне за тях.

Днес Господ отново възлиза за нас в Иерусалим. Отново върви пред нас, а ние  представляваме същата онази гледка, която някога са били Неговите ученици. Същото несъвършенство владее и нас, същите страсти ни измъчват, ние също се ужасяваме и се мятаме, понякога си завиждаме, а някои търсят за себе си  несъществуващи почести. И правим това независимо, че Господ ежедневно пролива за нас Своята свята Кръв. Но ние не желаем да Го видим и да приемем онази сила, която Той ни дава всеки ден, защото не сме станали християни, за да се превъзнасяме и да се хвалим с това. Нито за да се открояваме един от друг и в останалия свят.

Ние отиваме при Христос, за да измолим и да получим от Него сила да служим на другите. Да бъдем последни, да бъде слуги в този свят, за да се спасим  — ето за какво ние отиваме при Христос.

Но понякога забравяме това. Мислим, че когато казваме молитви, когато извършваме подвига на поста, когато вършим някакви дела на милосърдието,  вече сме се издигнали над другите. „Не” — ни казва Господ. Ние сме длъжни да бъдем последни, да бъдем слуги на всички, защото тогава гледайки към Господа, приемаме най-великата сила — Светия Дух. Именно чрез тази сила е възможно да се твори добро тук, в света.

Познаваме добре своите немощи и недостатъци. Ние сме болни, имаме семейни скърби, имаме служебни скърби, имаме и обществени скърби. Но се киприм с тях и ги показваме навсякъде, за да може някой да се смили над нас, да ни съжали и утеши. Погледнато по човешки, това е разбираемо, но докога ще скърбим и ще отпадаме духом, постоянно прогневявайки Бога по този начин? Защо не искаме да вземем тази решимост, която Господ ни предлага днес, защо не желаем да се принуждаваме към делата на поста, молитвата, милосърдието и благочестието? Защо постоянно се крием зад своите скърби, нетърпение, болести, които така добре познаваме? Не трябва да правим това! Не трябва да ги използваме за свое прикритие, а като още по-голям стимул за покаяние, за да можем да отидем при Бога, осъждайки себе си и за това, че макар и да сме верни и да се считаме за Христови ученици, ние не се заставяме към делата на благочестието. А именно от тази наша решимост зависи нашето бъдеще, бъдещето на нашите деца и на нашата страна.Ето днес Господ възлиза за Иерусалим. А ние вървим след Него, суетим се и не желаем да Го погледнем.„Вдигнете очи — казва Господ, — погледнете Ме и утвърдете своята воля, своите чувства и помисли”. Именно това ни казва днес светото Евангелие.

А понякога ние дори не желаем да отворим Евангелието и да прочетем от него. Мислим, че е много трудно да го вземем и да го отворим. Колко е тежко да слушаме и да говорим днес за това наше отношение! Колко болно Му става на Господ, колко обидно е, че Той е с нас, че заради нас прави всичко и пролива Своята Кръв, а ние стоим безпомощно и казваме: „А при мен, Господи, има това … а при мен, Господи, онова … а при мен всичко върви зле.” Но нима Той не ни зове при Себе Си и не ни дава такава сила, че да изправим всичко в нас и в заобикалящия ни свят? Дава ни, но ние не желаем да я приемем.

Не желаем да се разпънем, не желаем да се принуждаваме, за да не би докато угаждаме на Бога, по някакъв начин да навредим на себе си. Мислим единствено за нас самите. Поставяме своите интереси на първо място. Съгласяваме се, когато някой ни изобличава, но веднага щом излезем от църквата, продължаваме да вършим същото.

А свети Иоан Златоуст възкликва с дух на покаяние: „Какъв Владика имаме! Какъв Господ имаме! Такъв Цар и Владика няма никой друг! Кой от земните владици някога е отишъл на разпятие за своите подчинени?”. Кой от основателите на различните философски учения и религии някога е поел върху себе си кръстен подвиг за своите чада или е основал Църква върху Своята Кръв? Такъв не е имало и повече никога няма да има на света. Това е направил за нас единствено въплътилият се Бог.

Наближава Страстната седмица. Наближава Вход Господен в Иерусалим. Нека всички ние в оставащите две седмици на светия и Велик пост заставим себе си, доколкото е възможно за нас, немощните и маловерните, да извършваме подвизите на благочестието. Да се повдигнем и да угодим на Бога макар и в тези няколко дни. Ние, православните християни, не сме призвани да униваме, а да гледаме към Господа, Който върви пред нас и със Своите пречисти нозе стъпква всички онези скърби, които ни е приготвил врагът. Тези скърби са вече стъпкани от Христос, вече са победени от Него, а за нас остава възможността да се приобщим към победата, радостта и веселието, които са ни дарувани в Христовото Възкресение.

Да си спомним това, да си спомним за нашия Спасител, Който се е разпънал и  възкръснал за нас. Да Му послужим поне малко с дела на благочестието, с дела на вярата, с дела на служението на ближните! Да послужим на нашите ближни, да се разпънем макар и малко заради немощите, които те носят. Заради онези големи и велики несгоди, които ние често не забелязваме, но които човек носи в сърцето си. Да пострадаме поне малко за своите ближни. И тогава Господ ще умири скърбите и в нашите сърца. И животът ни ще придобие съвсем друг облик, ще стане напълно различен. Тогава всички ние заедно с Бога ще се приобщим към онази неизречима радост на Възкресението, която земният свят все още не е познал.

Издигнете волята си над земята, над вашите скърби, над вашите неприятности, погледнете към Бога и приемете вяра, приемете радост в Светия Дух, Който тържествува в Църквата.

И днес, причастявайки се със Светите Христови Тайни, влезте с нашия Господ в Иерусалим! Влезте в онова небесно жилище, което Господ ни е приготвил със Своята свята смърт и Своето свято Въкресение. Амин.

Оптина пустиня, Пета Неделя на Великия пост, 4 април 1993 г.