„ЖАДНАТА МОЯ ДУША НАПОЙ С ВОДИТЕ НА БЛАГОЧЕСТИЕТО…”*

1512 0
Prepolonovenie

PrepolonovenieАвтор: Свещеник Филип Партенов

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: www.pravmir.ru

 Образът на водата се среща достатъчно често както в Евангелие от Йоан, така и в тържествено-празничния богослужебен период от Пасха до Петдесетница, когато това Евангелие се чете на православната литургия. Още през Светлата седмица, в петък, се извършва специално богослужение, посветено на иконата на Божията Майка „Живоприемни Източник”. Тук Божията майка наистина е „извор на жива вода”, източващ „водата на спасението”, Христос, както се пее на този празник.

 

В следващите дни се четат стихове от беседата на Христос с Никодим, където Иисус говори за необходимостта човек да се роди свише, за да влезе във вечния живот: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Йн. 3:5). През всички времена коментаторите на този стих под това раждане са разбирали кръщението. Но парадоксът на тази фраза е в това, че раждането само по себе си не се извършва със собствени сили. Не е имало моя воля за това да се родя в този свят: родителите ми не са ме питали за това! В раждането свише е почти същото, с изключение на едно. Аз трябва да пожелая да се родя свише и да се отворя за това раждане. Но ни ражда Дух Свети, чрез водата. В този случай водата е пасивното начало, а Духът – активното. Духът може да приеме, или да не приеме съгласието на човека, ако той още не е съзрял, за да се роди, ако неговите мотиви са продиктувани от чисто земни и меркантилни съображения! Както предупреждавал в този случай св. Кирил Йерусалимски в едно от своите огласителни поучения, „водата ще те приеме, а Духът няма да те приеме”… Действително, как можеш да принудиш Дух Свети да роди в това кръщение, ако човекът реално още не е напълно готов за него! От друга страна, кой може изобщо истински и в пълнота да бъде готов за това?…

В такъв случай, у повечето християни, Духът навярно допълва това, което не може да направи водата сама по себе си, и допълва целия му останал живот, често допускайки скърби и изпитания за онези, които желаят да се родят свише. Животът на християнина всъщност са тези мъки на раждането! Включително и мъките от тази жажда за „живата вода”, която най-често не достига в нашия живот. Придвижвайки се към празника Петдесетница, църковният календар прави една специална спирка на средата на пътя от Пасха до изпращането на Светия Дух на апостолите, отбелязвайки я със специален празник – Преполовение, на който темата за водата и Духа звучи с още по-голяма сила.

„Като се преполови празника, жадната моя душа напой с водите на благочестието, защото на всички, Спасителю, си възгласил: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Източниче на нашия живот, Христе Боже, слава на Тебе”.

В откъса от Евангелие от Иоан, предназначено за този ден, впрочем става дума за празника Шатри, който се празнувал значително по-късно от Петдесетница. „Когато пък празникът се беше вече преполовил, възлезе Иисус в храма и поучаваше” (Йн. 7:14 и нататък). Това е предвкусване на думите, които Иисус ще каже няколко дни по-късно (такива празници, съгласно ветхозаветните правила, продължавали 7 дни): „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен” (Йн. 7:37-39).

Темата за живата вода е засегната и в следващата неделя след празника Преполовение (Неделя на Самарянката, вж. (Йн. 4:5-42). Обикновената, неука жена от враждебното на иудеите племе на самаряните, естествено, не може да разбере за каква вода й говори Иисус, Който неочаквано поискал от нея: „Дай ми да пия”, използвайки тази молба при кладенеца на Иаков като повод за важен разговор, който за благочестивите иудеи, включително и за Христовите спътници, като за нещо съвършено немислимо. В такава гореща страна като Палестина, къдет по половин година не вали дъжд, всяка вода, при това течаща, е най-важното условие за живота, тя е и жива, животворяща вода! Но и ученият фарисей Никодим не могъл да разбере това: как е възможно да се родиш отново от вода и Дух…

Беседата с Никодим и тази със самарянката тук се преплитат, само че там водата и Духът са разделени по смисъл, а тук обратно – те са отъждествени. „Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее – казва Иисус за кладенеца на Иаков – а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече (буквално – αλλομένου, „скачаща, бликаща” в живот вечен” (Йн. 4:13-14). „Живата вода” (Иоан. 4:10) – ὕδωρ ζν – тук съвсем не е природната вода… Думата ζν означава не просто „жива”, а „живееща”, тоест тази, която живее. Епископ Касиан (Безобразов) в своята книга „С вода и кръв, и Дух (тълкувание на Евангелие от Иоан)” посочва: „Като субект на живота, „живата вода” е личност… За нас е важно, че ние сме получили правото да тълкуваме ὕδωρ ζν в Иоан. 4 в смисъла на Божественото Лице на Светия Дух”.

Беседата на Христос със самарянката, разбира се, е достигнала своята кулминация в следните думи на Господа: „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Йн. 4:23-24). Тези думи са оказали решаващо въздействие върху по-нататъшната история на човечеството. Те изобщо не отменят някакви външни, „култови” форми на поклнение на Бога, без които човекът, като душевно-телесно същество, е невъзможно да мине, но просто показват тяхната относителност и задават правилната йерархия на ценностите. В частност, те имат пред вид и това, че всяка форма на почитане, поклонение, славословие на Бога може да бъде безсмислена и ненужна, ако се извършва с неправилно разположение на чувствата и състояние на душата на покланящите се.

Също така интересно е да съпоставим думите от Йн. 4:23, с аналогично построената фраза в Йн. 5:25: „… иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят”. Обещаното тук телесно възкресение на мъртвите все още не е дадено опитно. Но в един предизобразителен смисъл можем да заключим, че в нашия живот има мъртви, които погребват своите мъртъвци (Мат. 8:22), както има и такива, които, като блудния син от известната притча, „са били мъртви, и са оживели, били са изгубени, и са се намерили” (Лук. 15:32). Така и поклонението на Бога с дух и истина – не е толкова даденост, колкото зададеност, идеал за всеки християнин, цел и смисъл на неговия живот. Понякога на Иисус се е налагало строго да укорява и най-близките Си ученици: „Не знаете, от какъв дух сте вие…” (Лук. 9:55). Само Бог-Троица като Любов и съвършено единство в общението вътре в Самия Себе Си може да научи всеки на тагова поклонение. Главното е сами да не се затваряме за въздействието на Духа на истината в умъртвяващото законничество, в разрушителната ревност за истината, в суетното, неспокойно изобличаване, изясняване на отношенията, или борба против някого или нещо. И плодовете на такова поклонение са известни: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон” (Гал. 5:22).

* Тропар на Преполовение, гл. 8.