Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Христос идва и се обръща към всеки отделен човек. Призивът на любовта, който отправя, не е колективен, а личен. Христос благовести свобода от масовизацията, под каквато и да е форма — етническа, расова, социална, политическа, образователна, икономическа.
Женихът стои в центъра на храма и зове човека, личността на всеки един от нас да дойде „в себе си”, да воюва срещу своите лични страсти и да развие своите лични таланти и харизми извън масовата рамка. Човекът е призван да излезе от множеството, за да живее за множеството. Голямата болка на Иисус, Неговото страшно мъчение е, че човекът търси утеха в тълпата, че се задоволява да прави това, което правят мнозината.
Иисус изпитва вътрешна борба не заради Кръста, а заради това страшно изолиране, което чувства. Никой не Го разбира. Никой не Го познава. Никой не приема този личен призив към спасение. Никой не смее да игнорира множеството, да прекъсне това влияние на тълпата.
„Внимавай, душо” пеем в Последованието на Жениха. Душата на всеки поотделно е призвана да види Жениха, да живее с духовно бодърстване, избягвайки в избора си да зависи от тълпата.
Братя мои, Женихът Христос идва, преживявайки абсолютно екзистенциално изолиране, без обаче да изоставя любовта. Идва за всеки от нас поотделно и лично.
Болката от самотата Му е голяма. Една самота, която е предизвикана от съществуването на тълпата. Христос отменя множеството, тълпата и вижда човека, вижда лицето на всеки един и претърпява поражението, мрака, Кръста, дори и смъртта, за да ме спаси лично.
В Църквата не съществуват разделения, не съществуват касти, а само личности. Това е Църквата. Личности, които се съединяват чрез Христос. Личности, които са приели поканата за живот от Жениха на душата ни.
В Църквата никой не се губи. Никой не е случаен, както в множеството. В Църквата личността не се отменя, а се проявява, и по този начин всички вървят заедно и имат общение помежду си. Прощават си.
Изолирането на съвременния човек е основна черта на обезценяването на личността. Човекът се губи и единственото, което доминира, е това какво прави множеството. Личността става роб на изборите на другите, човекът принизява своята уникалност по своя воля върху олтара на „сигурността на множеството”.
Разбира се, целта на човека не е да се откроява от „останалите човеци”, а да разбере, че той самият носи отговорност за живота и спасението си. И казвам това, защото, за съжаление, много пъти се боим да действаме съгласно нашето сърце, а гледаме какво правят другите, така че да вземем аналогично решение.
Христос обаче ме гледа в очите и ме зове лично. Това да гледам наляво и надясно какво да правя — в часа, в който „Женихът идва”, — влияейки се какво ще ми кажат другите, какво ще ми предложат, показва, че отдавна съм ампутирил своя личен избор.
Христос се обръща не целокупно, а конкретно. Не спасява колективно, а лично. Не обича неопределено, а лично мен и всеки отделен човек. Затова и Женихът не е Жених на християните, на хората, на тълпата, а моят Жених. Женихът на моето изтерзано и грешно сърце.
