Живеещите с делата на закона

818 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Св. ап. Павел казва, че човекът се оправдава не чрез делата на закона и чрез спазването на законовите наредби, а чрез вярата в Иисус Христос. По този начин бива зададена рамката на здравия духовен път и духовен живот.

Апостолът подчертава, че ако спазваме законовите религиозни наредби или един кодекс за нравствено поведение, няма да се оправдаем и да се спасим. Нашата вяра, нашето доверие в Иисус Христос, тоест  признанието, че нашият живот е Христос, е това, което ни спасява. Св. ап. Павел пояснява, че духовният живот не е въпрос на външна религиозност, а на дълбоко вътрешно съзнание за това кое е нашето средоточие и кой е нашият живот.

Когато се опират на своите дела, постъпки или духовни постижения, хората утвърждават себе си извън Христос, усилват своя духовен егоизъм, с други думи — своя фарисеизъм. Това била същността на фарисея — той вярвал в своята сила, вместо в Божията благодат. Когато поемем по този път, ние се залъгваме духовно и мислим, че всичко зависи от нас, но каквото и да правим, ние не можем да се спасим без Христовата благодат; каквото и да правим, ние не можем да се приближим към Бога. Бог снизхожда към нас и това, което ни спасява, не е спазването на заповедите и наредбите, а нашата лична връзка с Христос. Ние лесно вършим видимите неща, лесно спазваме религиозните правила, но по-трудно се свързваме с Бога; по-трудно откриваме сърцето си за Христос. Тази връзката не се основава на някаква принудата — правя това, за да стане еди-какво си, а на признанието, че другият е моят живот. На състоянието на доверие. А за да се случи това, е нужно да отворя сърцето си за Бога и да превъзмогна външните събития. Да разгледаме например човешките взаимоотношения. Може да сме изрядни, почтени, да изпълняваме своя дълг, но сърцето ни да не чувства другия човек — той да не е значим за нас. Да вършим своя дълг само за да се чувстваме важни и успели, но това не е връзка —и другият го усеща— а студенина и хлад, защото реално експлоатираме другия човек, за да се почувстваме добри, мощни, силни. Затова е нужно да се доверяваме на ближния, за да излезем от рамката на своето аз, на своята индивидуалност. А за да го направим — и тук имаме предвид доверието в Христос — трябва да преодолеем нашите страхове, несигурност, подозрителност и да не се боим да загубим. В св. Литургия Христос казва: „Вземете, яжте: това е Моето тяло… пийте от нея всички;защото това е Моята кръв”. Тоест не се страхувам нито да Ме изядете, нито да Ме изпиете, не се страхувам да загубя. И когато губя заради другия със съзнание и любов, това е свобода, това е утвърждаване, това е спасение. Това е връзката ни с Бога. Ние обаче се страхуваме, че Господ заговорничи срещу нашата радост, планове, цели, мечти, защото сме се изолирали от Него. Отделили сме се от Него, следваме сами своя път и просто се опитваме да умилостивим Бога, за да угоди на нашите желания, но това не е връзка с Него. Това, което е важно и се вижда от думите на св. ап. Павел, е да разберем кое е съкровището на сърцето ни, кое е притежанието ни, къде е средоточието ни.  Формалното изпълняване на делата на закона е израз на нашето себеоправдание, лицемерие и фарисейство.

Любовта ни към Христос, към всеки наш брат в Христос, е нашето реално спасение,  нашето реално изкупление. Нужно е да разберем, че радостта ни е другият, радостта ни е Христос, и всеки човек е Христов образ и наша радост. Не само нашият приятел, но и нашият враг. Но за да можем да вкусим това, трябва да имаме открито сърце, тоест сърце, което  решава да разпне своята воля, да излезе от себе си, от своята воля  заради другия, за да му дадем радост  и утеха, за да ни гледа и да ни се радва, да се освобождава, да се утешава. В противен случай, ако сме затворени в нашите закони, теории, мнения и виждания, тогава егоизмът ни се увеличава. И колкото по-силни се чувстваме в себе си, толкова по-коравосърдечни ставаме към другите, по-изобличаващи и по-осъждащи.Съдим всички, защото чувстваме, че сме успели—значи  имаме право да съдим другия. Когато обаче знаем и дълбоко сме осъзнали, че нищо не постигаме, а  всичко е дар на Божията любов и ако се възгордеем,  тозчас Божията благодат ще се отдалечи, тогава свеждаме глава, сдържаме своя помисъл,  оставяме се на Божията любов и разбираме от опит, че всичко идва от нея и тогава искаме да я предадем и на другите.

Нямаме право да съдим никой човек. Бог не ни е дал това право, дал ни е само правото да Го обичаме и приемайки живот от тази любов, да го предаваме и на другите. В противен случай оставаме затворени в нашата унилост, в ропота и гнева, които носим в себе си. Гневът в нас дори и по духовни теми показва, че нещо не върви както трябва. Христос не е гневен вятър, а тих повей и Баща, Който иска да ни утеши. Грешният и заблуден човек е ранен, а раната не иска овикване, а лечение и грижа. Ще придобием възможност за тази грижа, ако имаме чувствително сърце, тоест духовно сърце, което вкусва и познава личния ад, греховността, отсъствието на Бога, но и любовта на Христос, Който идва в този ад, за да ни освободи и въздигне в Неговото пространство — в Рая. Имайки съзнание за тази трагичност на нашия път, придобиваме чувствително сърце — от плът, а не от камък — и можем да разбираме всеки човек.

Така и ние със св. ап. Павел изповядваме, че не се спасяваме чрез делата си, а чрез Божията благодат и любов и че нашият път е да се свържем с Христос, да се борим с нашето аз, да създадем предпоставка сърцето ни да приеме Христос, да стане възприемчиво за Божия дар. Като естествена последица от тази среща, усещане и вкусване идват добрите дела и благодеянията и първото благодеяние е човеколюбието. Най-истинното и божествено човеколюбие е да обичаме грешния и заблудения и да се молим за него. И да правим това, защото ние първи вкусихме отсъствието на Христос, първи слязохме в ада и разбрахме какво означава живот без Христос. И поради това съчувстваме и състрадаваме на всеки човек.