Автор: Екатерина Бурмистрова
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru
Eкатерина Бурмистрова е психолог от семеен център „Рождество”, специалист по въпросите на семейното консултиране, проблемите на отношенията между деца и родители и възрастова психология. Майка на осем деца.
Ще се опитаме да разгледаме по-далечните психологически последствия от такава страшна и толкова обичайна за обикновеното съзнание, разрешена от държавата медицинска операция, наречена „аборт“.
Убедена съм, че повечето жени, преминали през кръговете на този ад, не могат без вътрешен трепет нито да четат, нито да произнасят тази дума. И въпреки това, както е известно, населението в нашата страна ежегодно намалява.
Когато говорим подробно за това как жените, особено младите, попадат в този капан, на първо място не можем да не отбележим такъв стимулиращ фактор, какъвто е лоялното отношение на обществото към тази процедура. Усилено се обсъжда въпросът за евтаназията, който засега не е приет в законодателството на нито една страна в света. За щастие, това още не се смята за допустимо. Човекът, когото се готвят да подложат на евтаназия, т. е. на осмислено убийство, е видим. Ние виждаме неговото дишане, биенето на сърцето му, движението му и много други признаци, отличаващи живото от неживото. И това ни спира. А ето, срещу ембриона, който не се вижда с очи, е лесно да вдигнем ръка…
Ембрионът е живо същество. Той е невидим с просто око, значи е беззащитен
Човешкият ембрион, както знаем, също притежава всички признаци на живото същество: неговото сърце бие, той се движи, изпитва прости емоции (удоволствие и неудоволствие) и се опитва да избяга от инструмента за аборт.
Изследователите, опитващи се да заснемат тази страшна процедура с микроскопска камера, твърдят, че на мъничкото личице се изписва ужасът в момента, в който абортивната тръбичка се приближава към ембриона. Ако мислим за това – ни става толкова страшно… Но то не се вижда.
Разбира се, съществува ултразвук. Но данните свидетелстват за това, че ако жената сериозно мисли за аборт, тя не се опитва да види нищо на ултразвука, не иска да й покажат детенцето, да направят снимка – впоследствие всичко това само би задълбочило чувството й за вина.
Същата жена в този период от живота си може активно да протестира срещу това, че някой е смачкал пред очите й някакво дребно насекомо: нали то също е малко, беззащитно, не може да се скрие и да избяга. Буболечката е различима с око. А собственото дете – не.
И психологическите защити, построени в съзнанието на бременната жена, й позволяват да си представя, че в утробата й няма никой. Там има някаква инфекция, която трябва да бъде отстранена по-бързо. Да се избави от неприятностите. Но така може да се мисли само ако не се обръща никакво внимание на гласа на пробуждащата се майчинска интуиция.
Психологичното състояние на жената, която отива да направи аборт
И така, основният вътрешен стремеж на жената, която се готви да направи аборт – е да не допусне в съзнанието си мисли за това, че вътре в нея живее (появило се е без разрешение) това живо същество.
По всякакъв начин жената строи в съзнанието си прегради и не допуска до себе си телесните и психическите усещания на развиващата се бременност. Плашат я променените вкусови и обонятелни усещания, а увеличилият се размер на талията просто я дразни.
С всички сили жената огражда своето съзнание и възприятие от всичко, свързано със собствената – нежелана – бременност, както и с децата изобщо. В този период тя може силно да се дразни от децата на приятелки и роднини, и дори от случайно срещнатите на улицата малки деца. Бременната и неотдавна направила аборт жена съзнателно или полусъзнателно се стреми да избягва подобни срещи. Това става, тъй като мисленето на човека до голяма степен е асоциативно – виждайки дечица или просто предмети, свързани с децата, тя може да си спомни за своето неродено дете. А това е страшно и опасно.
Нали ако допусне в съзнанието си такива мисли, чувството за вина ще я връхлети силно, и тя няма да може да си намери място при мисълта за това КАКВО се готви да направи.
За обстоятелствата, съпътстващи аборта, може да се говори много. Но темата на тази статия е какво се случва след него със съзнанието на жената, и още по-точно – за продължителните последствия и изменения в поведението на майката.
„Защитната стена“ в съзнанието на жената и последствията от нейното възникване
Готвейки се да се избави от детето, жената преди това се избавя от всякакви мисли за него, от чувствата, които детето по естествен начин събужда. Жената строи в съзнанието си здрава защитна стена, за да не я връхлети чувството за вина и непоправима загуба. На езика на психолозите това се нарича „изтласкване“.
Защитната стена, като правило, възниква. Но ето, да я демонтира, да я отстрани жената често не е в състояние. Нали така е устроена човешката психика: психологическите защити, които използваме, започват да работят без наше знание и желание.
Стената, отделяща съзнанието на неосъществилата се майка от всичко, свързано с децата, започва да действа автоматично. И жената не чувства нормалната топлина и нежност. Чувства вина и страх с различна сила.
Бременността, която сега е желана
Настъпва нова бременност, сега вече желана. Мислите за аборт или са надеждно изтласкани, или жената е преминала през дълбоко разкаяние. Понякога бременността е дългоочаквана, тъй като е имало проблеми, или се представя като свръхценност.
Но при всички случаи жената, преминала през аборт, приема бременността по различен начин от тази, която забременява за пръв път. При втората има леко разкриване на интуицията и вълна от майчинска нежност към растящото коремче, а при първата – страх и пустота.
Чувствата, които така упорито са били прогонвани, не могат да се върнат сами. Трябва да положим определени усилия, за да се настроим на майчинска вълна. Абортът, отнасящ се към смъртните грехове, оставя белег в душата. Ние, православните хора, вярваме, че много неща се изправят с покаяние. Но при аборта, дори направен фактически несъзнателно или дори натрапен от волята на близките хора, белегът в душата на жената остава. И тези изменения се отнасят към сферата на майчинските чувства.
Като правило, трудностите при приемане на следващата бременност и първото дете имат силна връзка с направения преди това аборт.
Невротично отричане на бременността. Интуицията не работи
Нерядко жената не забелязва признаците на настъпилата бременност и дори ясно изразената токсикоза. Това става, тъй като тя се е стремяла да не вижда това тогава, в онази печално завършила ситуация, и се е научила да не забелязва много неща просто за да оцелее след аборта. И отчасти – просто поради „объркване“ на настройките. Тя иска да включи интуицията, но не се получава.
Собственият й организъм не разчита признаците на глобалното изменение на състоянието. Нормалното за бременните повдигане тя приема за временно разстройство на храносмилането, а първите различими движения на плода – за газове. Нежеланието или невъзможността да се забележи настъпилата бременност е един от сериозните признаци на нарушаването на контакта майка-дете.
Еуфорично отношение към бременността
Противоположност на описания по-горе случай е прекалено радостното и възторжено отношение към бременността. Жената сякаш лети, не забелязвайки собствените си немощи, не обръщайки внимание на потенциалните проблеми на детето. При нея всичко е наред. Чувството за вина я е напуснало.
Често и отношението към раждането и към проблемите на следродовия период е също така лековато, несериозно. И в тази ситуация жената може би не е готова за изпитанията, които й подготвя майчинството. В случай на заболяване на детето или на някакво сериозно неблагополучие еуфорията изчезва, отстъпвайки място на паниката.
Ирационално чувство на страх преди раждането
Жената подсъзнателно се чувства виновна и се страхува, че ще бъде наказана с това, че със сегашното, желано дете, нещо няма да е както трябва. Може да възникне страх от вродени и генетични аномалии при бъдещото дете, както и съмнения в благополучието на вече родилото се.
Нерядко жената връхлита страх, че детето може да стане жертва на нещастен случай.
Възможен е и страх от болести. Всичко това се среща и при жени, които никога не са правили аборт, но в значително по-малка степен. Постабортните изменения са характерни с това, че жената напълно не осъзнава етимологията на собствените си страхове.
Раждането е минало благополучно
Жената взема на ръце дългоочакваното дете. Това е момент на най-голяма радост. Но радостта на жената с постабортен синдром (ПАС) може да бъде помрачена.
Сега, когато детето е видяло светлината и жената е разбрала колко ценно е това, и колко истинско е това щастие, независимо от всички трудности след раждането… Тя може да започне прекалено да се страхува за детето.
Страх, че нещо с детето не е както трябва
Нещо не е както трябва, но с Вас. И това трябва да признаем. Има руска поговорка: „прехвърлям от болната на здравата глава“. Така страховете на жената с ПАС се проектират върху детето.
Ние, жените, сме склонни да проектираме собствените си страхове върху околните, особено върху нашите деца. Не допускайки в съзнанието си мисълта, че нещо с нея, майката, не е наред, жената може да търси проблеми и аномалии в развитието на детето. Свръхтревожното отношение на майката към здравето на детето е рисков фактор. А повишеното ниво на безпокойство може да направи първите месеци с малкото дете много трудни.
Майката не може да получава удоволствие от общуването с детето, защото много се страхува. Ирационалният страх й пречи да почувства цялата радост от момента. Нерядко й се струва, че такова щастие е незаслужено и може да й бъде отнето.
Ако жената не е вярваща, не се е покаяла многократно за греха, тя може да се окаже на границата на неврозата.
Как и кога се включват майчинските чувства?
Майчинските чувства са сложен феномен и, като правило, не се „включват“ веднага.
Нормално, за да се почувства майка и да започне да получава удоволствие от майчинството, е необходим някакъв промеждутък от време. Обикновено този период на адаптация отнема от 4 до 8-9 седмици, тоест средно около 40 дни – класическото време за приспособяване към новото състояние. И едва след като е минало това време, повечето раждащи за пръв път жени започват да чувстват тази дългоочаквана майчинска нежност към младенеца. При жените, преживели аборт, майчинските чувства могат да бъдат напълно „отсечени“. И ако раждането и моментът на познаване на новороденото, тоест на импринтинга, не ги включат, те могат да „спят“ неограничено дълго.
Емоционална студенина към детето
Формално жената може да бъде прекрасна, високомотивирана майка, справяща се без особено усилие с грижите за детето. Но вътре в нея се запазва известна студенина. За съжаление, (или за щастие?) жената фактически не е в състояние да разбере, че нещата с нея стоят именно така. Спомняте ли си, че в приказката за Снежната Кралица, докато парченцето лед било вътре, човекът не разбирал колко много не прилича на самия себе си? И едва когато парченцето излязло навън, човекът започнал да осъзнава какво е извършил в това състояние. Жената, преминала през аборт, като правило, не прави нищо „такова“. Тя се държи като всички млади майки: донякъде неопитна, донякъде неуверена. Без сама да знае това, избавяйки се от предишната бременност, е наказала и себе си, и своето първо дете.
Такава жена не може да изпитва особена радост, сърдечен трепет и топлина към младенеца. Засега.
Как ще се развият нещата по-нататък, до голяма степен зависи от броя на абортите и от многото съпътстващи обстоятелства. Както и от степента, в която жената се разкайва и оплаква греха.
Отхвърляне, предаване на детето в други ръце
Най-страшното, което навярно може да се случи, е ако жената, тъй като не се справя с натоварването и заливащите я противоречиви чувства, емоционално поверява детето на друг човек – баба, бавачка. Формално тя е майка, но сега основната грижа за детето не лежи на нея. Такова положение на нещата само ще задълбочи проблема. Порасналото дете може да има глобални емоционални претенции към майката.
Интуицията мълчи, жената не вярва на своята интуиция
Сърдечното чувство, душевното разположение никога няма да подтикне жената към аборт. И съвестта, и интуицията в този решителен момент викат: „Спри се! Какво правиш!“ За да продължи, тя просто трябва да ги потисне. И то точно така, грубо. Или да не им обръща никакво внимание. Абортът трае кратко, а ето, последствията от него – физически, емоционални, нравствени, душевни – могат да разбият й целия живот. И ако ние сме преминали тази граница, тя повече не може да ориентир за нас. Интуицията замлъква и, може би, за дълго. Жената чувства, че се е изгубила в живота. Не е тайна, че двойки, направили аборт, най-често се разпадат. И за това има много причини.
Рационално и ирационално чувство за вина
Детето, родено след един или няколко аборта, външно може да не се нуждае от нищо. Семейството, без което раждането на детето е било немислимо, е построено (и жената старателно прогонва мисълта за това, че то е построено върху кръв), материалната база е създадена. Това дете е желано. Майката няма за какво да се оправдава пред него.
Но чувството за ирационална вина понякога може просто да залива жената, която сега е станала майка. И това е напълно обяснимо, дори от рационална гледна точка. В действителност жената изпитва вина не пред това дете, а пред онова, другото, което не е видяло светлината. Просто сега, когато детето се е появило и майчинските чувства са били допуснати в съзнанието, жената започва да разбира какво се е случило тогава. Могат да идват мисли за това на колко години би било това дете и какво би могло вече да прави.
Ако жената не желае подобни мисли
И ако всичко това не се допуска в съзнанието, то ще изглежда, че жената не дава нещо на някого. На кого? На детето. На кое дете? А нали има само едно! Така отново може да се включи механизмът на изтласкването. А детето да застане в позицията „зеница на окото“. Мама много ще се страхува за него и трудно да го пусне от себе си, може да започне да й се струва, че няма право да се отдалечи от него и за минута.
Нейното повишено внимание е компенсаторно. Тя сякаш иска да даде на това дете двойно – и за другото, нероденото. И абсолютно не осъзнава това. Свръхтревожното, свръхангажирано отношение към дедето е прекрасна почва за възпитаването на бъдещ егоцентрик.
Майчинска свръхангажираност с детето и повишена тревожност
Случва се така, че комплексът от описаните по-горе чувства, силен коктейл, състоящ се от мълчаща интуиция, несъзнавана вина и ясно усещане за страх, прави жената тревожна и свръхангажирана с детето. Такава майка възприема и най-малкото му изпискване като зов и молба за помощ. И ако жената не може да я удовлетвори веднага, се чувства предателка.
Възниква емоционална симбиоза с майката, пречеща на пълноценното развитие на детето и изтощаваща майката.
Раздразнение от плача на детето през първата година
„Изключените“ на етапа на своето зараждане майчински чувства могат да напомнят за себе си с това, че жената, вместо нормална жалост, може да изпитва раздразнение, злоба и дори агресия, когато детето плаче. А детето, чувствайки парадоксалната реакция на майката, плаче още по-силно и става неспокойно, плачливо, капризно.
Моето дете е трудно
По силата на изброените по-горе обстоятелства у жената може да възникне чувството, че проблемът изобщо не е в самата нея, а в характера, личностните особености или здравето на детето. Но кой тук, в тази двойка, е труден – това трябва да се докаже. При жените с лошо развити родителски инстинкти децата често стават много капризни. Просто за да оцелеят. Това не е трудно дете, а Вие имате трудности с него.
„Майчинството е непосилен кръст“
Такова усещане може да възникне на първо време. Трябва да си поставим правилната диагноза: с мен като майка нещо не е наред и това е напълно заслужено. Кръстовете биват различни – не толкова външни, колкото вътрешни. И постабортният синдром е тежък вътрешен кръст. С колкото по-голямо смирение го носи младата майка, толкова по-естествено ще се подредят отношенията й с детето.
Останалото, по мое мнение, е от компетентността на свещеника. Нали ако Вие назовете и изповядате своя грях и сегашните му последствия, ще можете да получите утешение и съвет. А участието в църковните Тайнства с годините ще смекчи болката. Но ако в съзнанието на майката с ПАС тези логически връзки не са построени и тя не разбира защо се мъчи, ще бъде много по-трудно да й се помогне.
Свободата на волята е една от главните тайни в отношенията между човека и Бога. Молитвата на жената за това Бог да й даде правилно, неизкривено майчинство е най-доброто, което мога да посъветвам. Но мисля, че това също е от компетентността на свещенослужителя.
Да направим равносметка
И така, в ситуацията след аборт майчинските чувства у жената не се развиват по естествен начин. При всички случаи ще има едни или други трудности. Това е най-лесно да се види при сравняване на своето отношение към детето с това на другите майки. Тези, които не са правили аборт, смело могат да кажат: детето е такава радост. Преминалите през аборт като че чувстват някаква студенина или неопределена вътрешна неловкост. А жените, които не допускат в съзнанието си подобни мисли и чувство за вина, биват наказани отвътре с повишена тревожност и значително ниво на страхове.
Жената, преминала през аборт, емоционално не е готова за дете. У нея има или свръхмотивация, превръщаща детето в свръхценност, или вътрешна студенина и невъзможност да се включи. Всичко това идва отвътре и е наказание за аборта.
Какво да правим?
Преди всичко трябва да признаем своите изменения, станали в недобра посока. А по-нататък – да осъзнаваме. Нали всеки човек разбира, че абортът съвсем не е безобидна, леко болезнена медицинска операция. Душевните, емоционалните особености на жената се изменят, и това изменение е продължително.
Да признаем, че имаме (какъвто и да било) проблем – това значи да направим огромна крачка по пътя на неговото разрешаване. Не бива да обвиняваме себе си – това няма да доведе до нищо позитивно. Ако Вие сте направили аборт, разкаяли сте се, но засега нямате собствени деца, пътища за изправяне на „пречупения“ майчински инстинкт съществуват.
Например, можем да работим в кризисна служба и да се опитваме да възпрем от подобна стъпка неопитни хора, несъзнаващи напълно какво се готвят да направят. Можем да се обърнем към доброволческа служба, занимаваща се с деца, останали без родителски грижи, или към организации, обгрижващи домове за деца.
По мое мнение, безкористната помощ на чужди деца може да извърши чудо и безвременно „изключените“ майчински чувства на жената, направила някога аборт, да оживеят отново. Но ако започнат да идват мисли за осиновяване, трябва по-внимателно да се вгледаме в тях. Осиновяването е изключително отговорна стъпка, то не бива да се извършва в емоционален порив. Трябва да мине немалко време, за да изпитаме истинността на своите чувства и намерения по този повод.
„Аз съм правила аборт, и в мен няма нищо от това“. Всичко се случва. И дистанцирането от проблемите също е начин за тяхното решаване, но до време. Политиката на щрауса е добре проверена тактика.
Ако радостта от майчинството за вас не е помрачена от нищо – ликувайте и благодарете на Господа, за Когото всичко е възможно. Но ако жената се стреми да си затвори очите за собствените си трудности, те като правило, не си отиват, а се задълбочават. По-добре е да признаете, че във Вашия контакт с детето нещо липсва, да видите на дело своята емоционална неподготвеност и да започнете да правите нещо с това, отколкото да отлагате решаването на проблемите.
Какво може да посъветва (православният) психолог
- Дълбоко и искрено покаяние за греха.
- Не мислете за извършената грешка, не слагайте пръст в старата рана. Безкрайното прехвърляне на подобни мисли ги прави още по-силни. По-добре е нечия действена помощ, отколкото безплодно съжаление.
- Ако Вие, осъзнали неправилността на даденото житейско решение, можете да предпазите някого, това ще бъде един вид изкупление.
- Може би си струва еднократно да опишете житейската ситуация, довела Ви някога до аборт, и да поставите тетрадката с този разказ в голям сандък – някога тази изповед може да бъде от полза на Вас или Вашите деца.
- Стремете се да не избягвате физическия контакт с детето. Майчинските чувства се събуждат от контакта „кожа с кожа“.
- Четете специална литература за родители – недостатъчната работа на интуицията можете да допълните с по-голяма информираност.
- Старайте се да не проектирате своите страхове върху детето. Разказвайки за това, което предчувствате, на близки хора, Вие ще видите ирационалността на собствените си опасения. Отнасяйте се към такива мисли като към страхования.
- Вглеждайте се по-често в другите майки с малки деца, стремете се да забележите тънките детайли на нормалното майчинско отношение.
- Не бива да униваме. Децата са слънчеви същества, тяхната безусловна любов към Вас постепенно ще стопи сърдечната студенина.
С каква цел беше написана тази статия:
Тази тема може да заинтригува и тези, които са преминали през аборт, и онези, които никога не са допускали и мисълта за него. Размислите на дадената тема могат да бъдат важни за тези, които обмислят възможността за аборт за себе си, както и за онези, които днес отглеждат вече пораснали дъщери и синове. Сега те задават въпроси и скоро ще навлязат в живота на зрелите хора и ще вземат самостоятелни и отговорни решения.
Исках да покажа, че абортът има дълготрайни и, като правило, недобре осъзнати последствия за цялата по-нататъшна съдба на жената и майката, които дори с цената на специализирани усилия не е лесно да бъдат отстранени. Това е сложен процес, изискващ време.
Жената никога няма да забрави, че е трябвало да има още едно дете и след десетки години ще продължава да отчита на колко години би било сега. Нерядко именно след раждането на децата жената осъзнава това, което е извършила. Главното, което може да помогне, е разкаянието, осъзнаването, че не всичко е както трябва. Както и действената, недепресивна позиция, даваща й възможност да се справи с чувството за вина и постабортните изменения и да навлезе в ново житейско качество – неизкривеното майчинство.
За утешение можем да кажем, че майчинството е пространна и изцеляваща много душевни недъзи практика. Рано или късно детето ще намери пътя към майчиното сърце и то ще се разтопи. Но душевната окаменялост е една от най-тежките последици от аборта.
