ЖИВОТ В БОГОСЛУЖЕНИЕ

3039 0
snimka-1

В очакване на Причастието. Основното събитие на Литургията започва зад закрити Царски двери и завеса: духовенството се причастява в олтара.
Вътрешното пространство на катедралата Свето Преображение е организирано така, че да подчертае централната позиция на Евхаристията. Главният кораб е фокусиран върху олтара, а полукръглият олтар е насочен към центъра на кораба.
Снимки на катедралата Свето Преображение в Киев от Серге Гаджилов.

Литургията като причастие на теория и практика

Автор: Андрей Дудченко
Източник: wheeljournal.com
Превод: Людмила Грибнева

В тази статия бих искал да подчертая няколко въпроса относно православната литургия предвид преживяваното несъответствие между Литургията така, както е установена в молитвите и правилата си в сравнение с практическото си чествуване.

Нека погледнем как Литургията се възприема от енориашите – от хората, които я посещават с променлива честота. От опита ми като енорийски свещеник в Украинската православна църква е очевидно, че повечето хора възприемат Литургията като нещо, което се случва „там”, в олтара. Даже и така да е, енориашите, стоящи в главния кораб „гледайки” литургията всъщност се докосват до нея по някакъв начин. Но може ли да се каже, че те истински допринасят за църковната служба? Свещеникът извършва литургията заедно с всички включени в службата, както и дяконите, иподяконите, псалтът, певците, момчетата в олтара и другите свещеници – всички участвуващи по някакъв очевиден начин. Но как може един обикновен енориаш, стоящ и молещ се в главния кораб да осъзнае неговото или нейното участие в службата?

Литургията означава включването на всички присъствуващи. Литургията не е шоу; тя би трябвало да се състои единствено от участници, не от зрители. За съжаление става така, че нашата църковна служба се възприема от някои хора като някакъв вид свещена драма изпълнявана от духовенството, хора и свещениците пред верните и вече не е Литургията, в която всички взимат участие. В продължение на поне хиляда години сме имали литургически обяснения пояснявайки Литургията по илюстративен, „символичен” начин, който поддържа това виждане. В тях Литургията се разбира като свещена драма изобразяваща цялата история на спасението – от Въплъщението и Рождеството на Господ Иисус Христос, до Неговото страдание и Възкресение, така че църковната служба възстановява всички етапи на свещената история, ограничавайки ролята ни до обикновени наблюдатели на драмата, която се разкрива пред нас. Отец Александър Шмеман остро критикува този метод на тълкуване (за сравнение „Symbols and Symbolism in Byzantine Liturgy” в книгата му Liturgy and Tradition).

Това тълкуване на Литургията като свещена драма е било наложено на нас, тълкувателите, включително някои от светите отци, но този възглед по никакъв начин не произлиза от молитвите или правилата на самата Литургия. В настоящата ни установена практика, обща за всички православни църкви по принцип, и на гръцката и на руската традиция, молитвите на Литургията в по-голямата си част се казват недоловимо за слуха, с изключение на малко на брой енории, където свещеникът ги рецитира на висок глас. Практиката на доловими молитви по време на цялата Литургия била обичайната практика в продължение на векове и е установена от Novella 1371 на императора от шести век Юстиниан. И все още нашите хора не могат да чуят тези молитви. Те слушат приятно пеене, гледат прекрасните одежди, подушват облаците тамян, но това ограничено естетично преживяване на Литургията често няма ефект върху ежедневния им живот – семействата им, службата им, рутината им и целия свят извън сградата на църквата. В резултат самата сграда на църквата днес е започнала да бъде възприемана като свещено място, изолирано от „непосветения” свят.

Изучаването на произхода на Литургията ни разкрива, че ранната Църква е избрала думата leitourgia за обичайните си служби за преломяване на хляба – терминът бил свободен, от каквато и да е представа за святост. На древногръцки leitourgia означава „обществена служба” или „обществена работа”, работа, в която са въвлечени всички и за която всички носят някаква отговорност. В наше време станахме свидетели на един вид истинска leitourgia на украинския Майдан през зимата на 2014 г. Всеки беше въвлечен в него и всеки беше напълно наясно със собствената си отговорност. Участниците бдяха, носеха храна и дърва за огрев, предоставяха лекарства, събираха пари, готвеха, изграждаха барикади, приемаха посетители, предоставяха безплатен транспорт и т.н. Това беше идеалният пример за ситуация, където малките отговорности на отделните хора се събираха, за да разкрият по-голямата отговорност на новороденото гражданско общество. Това е пример за Литургия в древното значение на термина: автентична обща служба, обща работа, изградена от разнообразие от служби. Повече от жалко е, че същото понятие за leitourgia не се разкрива днес в нашето чествуване на Божествената Литургия. Ние отслужваме същата Евхаристия, както е правела древната Църква. Нови ритуали и молитви са се появили през вековете, но ядрото на евхаристийната служба остава същото. Това, което радикално се е променило е нашето отношение към литургическата служба. За съжаление подходът ни към църковните служби е станал изключително индивидуалистичен и набожен: ние не осъзнаваме отговорността си за това, което се случва по време на службите в църквата и за това, което се случва, когато напуснем сградата на църквата и излезем в света. Нашата литургическа практика се случва в атмосфера, в която се молим като отделни личности, трудно различавайки молитвите, и не полагайки усилия да разберем думите. Превърнало се е в нещо като набожна медитация. По същия начин, днес възприемаме сградата на църквата като свещено място, храмът, и понякога това влече със себе си идеята за нейното коренно отделяне от външния „светски” свят. Но ако вземем предвид сградите на първите християни, използвани за литургически служби, когато било възможно свободно да извършват богослужение, виждаме, че най-често срещаният вид християнска църковна сграда бил базиликата – обществена сграда, която по никакъв начин не е свещена. А ранните християнски общности преди официалното установяване на Църквата през 324 след Христа се молели в обикновени домове.

Нашата Божествена Литургия се състои от две части: Литургия на Словото2 и Литургия на Евхаристията. Централното събитие на първата част е четенето на Светото Писание и обяснителната проповед3 , която е начин за ангажиране на участниците. Втората част, Евхаристията, не е нищо повече от споделяне на вечерята с Нашия Господ и един с друг. И Сам Иисус, не водещият свещеник, споделя тази вечеря. Възприемането на Светите Дарове не е единствената цел на Евхаристията. Основната цел се състои от определен брой неща, свързани с включването на всички събрани. Това ядро на Евхаристията не означава само, че „Аз получавам Свето Причастие”, след което моето участие приключва. Литургическото участие предполага споделянето на обща отговорност. Ние умишлено чертаем паралел между Евхаристията и Тайната вечеря, но освен това и твърдим, че нашето участие в Литургията, нашето приемане на драгоценната Плът и Кръв на Христос, не е повторение на Тайната вечеря, но е нашето действително участие в същото това събитие, по време на което Иисус е участвал с учениците Си в йерусалимската горница.

Нека разгледаме Тайната вечеря така, както е описана в Новия завет. Иисус взел дванадесет от най-близките си ученици, подбрани селективно. Те били хората, които вярвали на Иисус и на които Той се доверявал, въпреки знанието Си за този, който ще го предаде. Тези ученици не били избрани нито заради социалното си положение, нито заради други външни качества. Те били просто хората, които били чули Иисус и които били готови да оставят всичко и да Го последват. Това бил критерият за ученичество. И тогава Иисус се събрал с тези дванадесет в горницата и направил някои много прости неща. Знаем, че вечерята включвала хляба и чашата вино. Иисус взел хляба, благословил го, разчупил го и го дал на учениците. По подобен начин направил и с чашата вино: взел я, благословил я, благодарил и я дал на апостолите, казвайки: «Вземете, яжте, това е Моето Тяло… Пийте от нея всички, това е Моята Кръв.» Същите прости неща казваме и правим в нашата Литургия днес. Но простият процес се е покрил с пластове сложни ритуали, които са се развили през годините, затруднявайки ни да различим сърцевината под всичката тази византийска красота на песнопенията, шествия, ритуали, одежди и т.н. Едва можем да възприемем неукрасеното ядро на това, което всъщност се случва. Спрели сме да разбираме простите истини в основата на литургическото събитие. Отъждествяваме ли се като последователи, събрани за Литургия по същия начин, по който са го направили апостолите на Тайната вечеря? И че сме се събрали не по наша воля, а защото Иисус ни е поканил да се съберем? Ние сме хората, на които Иисус е поверил Себе Си. Ние сме отговорни за Учителя си и за всичко, на което ни е научил. Иисус е възложил думите и действията върху хляба и чашата вино на апостолите, казвайки: «Правете това за мой спомен.» И тези били хората, отговорни за продължаването на Божията работа. Те били отговорни не само за себе си, но за поверената им работа. Сега, в Църквата, ние взимаме участие в същата вечеря. Чуваме същите думи, участваме в същата служба, споделяме същата вечеря, получаваме същите дарове – Тялото и Кръвта на нашия Господ, и ние сме призваните да продължим работата на Иисус, която повери на онези ученици. Ние, причастяващите, сме хората, които са отговорни за продължаване на Неговата работа.

Тук се появяват много вторични въпроси, включително и някои технически, но основният спорен въпрос е отношението ни към Литургията. Трябва да проучим всички възможни начини да направим Литургията ни по-литургическа. Участието на верните трябва да бъде не просто насърчавано, то трябва да стане основната черта на литургическото чествуване. Първо, трябва да се съберем в църква или би трябвало да кажем като Църквата, носейки простата си храна: хляб и вино (наричам я проста, защото хлябът и виното са обичайни храни за всички, но изискват тежката работа на много хора, за да бъдат произведени, и наистина Литургията започва с подготовката на тези дарове – литургия преди Литургията!), след това молейки се заедно, благодарейки на Бог и участвайки в известен диалог, след което споделяйки Божията вечеря с всички събрани.

Не съм способен на това кратко място да нахвърлям задълбочен план за литургическа реформа. Можем да четем молитвите на висок глас, можем да възстановим общото пеене, можем да споделим поздрава за мир и т.н. Със сигурност би трябвало да се опитаме да правим подобни на тези и много други неща. Докато съществува възприятието за общото включване и общата отговорност за това, което се случва по време на Литургията не би трябвало да твърдим, че е имало възраждане в Църквата. Църквата се състои от малки евхаристийни общности. Още повече, че според произведението на отец Николас Афанасиев, всяко евхаристийно събрание е Църквата. Евхаристията е събитието, в което Църквата се разкрива и допълва. В търсенето ни на подходящи начини да съживим църковния живот, можем да погледнем към западните ни братя и учени, както православни, така и католици, както и към нашите общи древни църковни завети за модели и опитности на литургически живот. Би трябвало да изучаваме методите и плодовете на западното литургическо движение и на Втория ватикански събор в опитите им да направят Литургията по-литургическа. Можем още да получим прозрение от опита на православните църкви на запад. Някои от техните общности, като New Skete Monastery4 (манастир Новият скит) и някои енории на православната църква в Америка, са се опитали да въведат значителна литургическа реформа, с променливи степени на успех.

Трябва да се отбележи, че в западната църква, където възниква литургическото движение, литургическата ситуация е била много по-лоша, отколкото в православната църква. Вероятно точно подобни потресаващи обстоятелства всъщност са помогнали на католическите ни братя и сестри да се издигнат и израстат до това, което са в момента по отношение на литургията. Ако сравним настоящото реформирано католическо богослужение с православната литургия, веднага забелязваме идентичността на структурата и разбираме, че техните служби в основните си положения са същите като нашите. Несъмнено те имат много разнообразни нюанси, но централните и основни елементи на чествуванията са много подобни или дори еднакви. От друга страна, двете се различават по това, че автентичната структура, видимост и достъпност на литургическата сърцевина, както и участието на хората, са станали много по-ясни в реформирания католически ритуал. Като православен презвитер, мога да потвърдя, че католическата Литургия е всъщност много по-литургическа от Литургията, отслужвана в повечето от православните ни църкви днес.

Междувременно, имаме един вид Литургия в енорийското ни богослужение. Свидетел съм на истинска Литургия в Църквата ни – както е разкрита в песнопенията akathistos. Тази молитвена форма често се превръща в истинска Литургия, защото хората са истински включени в отслужването й. Първо, езикът на повечето akathistoi е много по-прост и разбираем, отколкото класическите литургически молитви и славословия. Повечето от изреченията са кратки и написани на славяно-руски, не на църковнославянски. Хората са тези, които пеят припевите. Те участвуват с разбиране и с пеене. Има още една причина да опиша akathistos като по-литургически от Божествената Литургия. В моята енория в неделя службата започва с akathistos, и когато започва, свещеникът излиза, за да чуе изповедите. По време на akathistos хората рядко пристъпват към изповед, тъй като се страхуват да напуснат службата. Но те не се страхуват да поискат изповед по време на Божествената Литургия! Когато започне Божествената Литургия, настъпва „свещената драма” и тогава става време за лични въпроси, изповед, например. Някои хора изживяват собственото си участие в молитвата akathistos, но възприемат Литургията като нещо, което се случва на сцената, а не нещо, в което самите те участват.

Обсъдихме тези въпроси по време на скорошен летен богословски курс в Киев. Един свещеник отбеляза, че нашите енориаши участват в Евхаристията като отделни личности, не като общност, и свърза това явление в необходимата подготовка за приемане на Светите Дарове. Обикновено, енориашът поддържа следните ангажименти: четене на молитвеното правило (три канона и канона и молитвите преди Свето Причастие), допълнителен пост за поне ден или още по-добре три дни (това в действителност не е пълен пост, но е по-скоро един вид вегетарианска диета, без месо, мляко и яйца; и с обичайните постни дни сряда и петък се превръща в четиридневна вегетарианска диета преди неделната Евхаристия), и отиване на изповед. Поддържането на подобно правило ежеседмично, или дори два пъти месечно, е доста изтощително, но тази традиция отскоро стана обичайна, в ерата на литургическото западане през осемнадесети и деветнадесети век. Традициите, подобно на тази сравнително скорошна тежка практика на допълнителен пост, могат да бъдат изменени по пасторски причини. Ако ние, свещениците, настояваме за тях, ставаме като фарисеите, които товарят хората с прекалено тежък за носене товар, докато сами себе си не товарим.

snimka-2

„Нека молитвата ми се издигне пред очите ти като тамян…” По време на службата не само иконите са прекадявани, но също и хората, божиите образи.

Дотолкова, до колкото измъчваме хората с подобно бреме, нямаме право да предявяваме други искания по отношение на отговорностите на действителното общо участие в отбелязването на Литургията. До толкова, до колкото бреме като предизвикателната подготовка за Свето Причастие съществува, хората идват на Литургия като отделни личности, а цялата Литургия за отделния енориаш се свежда до получаване на Светите Дарове или получаване на Причастие, като няма друго участие, освен ритуалното действие.
snimka-3

Мозаична икона на Причастието на апостолите.

Лекуването на подобни проблеми идва с промяна на мисленето. Първото изражение на тази промяна на мисленето е разбирането, че участието в Евхаристията, така, както е описано по-горе, е далеч от цялостно. Ако сме поканени на сватбено тържество, целта на участието ни не е само яденето. Ние споделяме тържествената храна, но целта не се състои само в храната. Целта е по-дълбоко общуване един с друг, същото важи и за Евхаристията, която също е празнична храна. Тук е масата, с ястието сервирано от нашия Младоженец, Господ Иисус, а ние, презвитерите, контролираме церемонията и предлагаме на хората не нашата собствена храна, но тази сервирана за всички нас от Иисус. Цялата Литургия е нещо като дълъг, подробен, изчерпателен тост за Господ преди споделянето на потира на живота. Така че, важното е не само да участваме в свещеното хранене, но да участваме в цялата евхаристийна благодарствена молитва отправена от всички нас: всички смирени молитви, всички жестове, и цялата Литургия.

Накрая, както казваме, „литургията след Литургията” се получава, когато хората разкрият това, което са преживяли в църквата и го споделят с близките си. Но точно толкова необходима е „литургията преди Литургията”, вече спомената по-горе. В противен случай, се държим като онези коринтяни, които св. Павел критикува за това, че са „консуматори” – идват на Литургията единствено с целта да вземат нещо от нея, а не за да дадат или да споделят. Но Литургията се образува от това, което донасяме, не просто хляба и виното, но това, което предлагаме от сърцата и умовете си.

Литургията се проявява, когато хората практикуват християнски живот всеки ден. Те се събират не само за да вземат нещо, но първо и най-важно, да дадат и споделят. Веднъж един мой приятел изтъкна, че в Тората – сърцевината на Светото Писание, следният стих се повтаря три пъти: да се не явяват пред лицето Ми с празни ръце (Изход 23:15, 34:20, Второзаконие 16:16). Предложението може да бъде не само хляб и вино, или олио и свещи, както в ранната Църква, но според св. Павел, човешко сърце обърнато за Христос. По този начин в Литургията казваме, че предложението ни е жертвоприношение на възхвалата. Но трябва да бъде подготвено достойно жертвоприношение. Правим ли си труда да подготвим нашето собствено жертвоприношение на възхвалата като част от нашето черкуване, преди да отидем на църква?

Разбирането е първата стъпка на съзряването. Не всички хора могат да достигнат подобно разбиране за Литургията сами, затова свещениците и проповедниците са призвани да ги научат. Но свещениците и проповедниците сами трябва да достигнат това разбиране, преди да могат да го предадат на хората. Каня всички ви да помислите за несъответствието между действителната Литургия, както я описах, и начина, по който нашата Божествена Литургия понастоящем се отбелязва и възприема от верните. Нуждаем се от това да потърсим подходящи начини да се заловим с проблемите. Нека направим нашата Литургия едно истинско причастие.

snimka-4

Протойерей Андрей Дудченко е редакторът на онлайн списанието Киевская Русь и презвитер на църквата Свето Преображение в Киев на Украинската православна църква. Автор е на няколко книги за православната Божествена Литургия и Светото Причастие. Завършил е Киевската духовна академия. Някои от статиите и есетата му могат да бъдат открити в онлайн списанието му на адрес: www.kiev-orthodox.org/

Виж друго от автора.

 

 


1Църковен закон от император Юстиниан относно регулиране на църковния ритуал. бел прев.
2У нас названията са съответно литургия на оглашените и литургия на верните. бел прев.
3Проповедта се чете след евангелското четиво, макар у нас практиката да е различна. бел. прев.
4New Skete е религиозна общност от отдадени на манастирски живот мъже и жени, според източната православна традиция. Монашеският живот има единствено правило, евангелието на Иисус Христос, и една цел – всеки от нас да постигне целта, за която сме създадени. Манастирът, разположен в Кеймбридж, Ню Йорк, е създаден през 1966 г. http://www.newskete.org/