ЖИВОТ В СВЕТИЯ ДУХ

Богословие
310 0

Автор: Димитриос Целенгидис

Превод: Константин Константинов

Преди да се спрем по-общо на предпоставките на светодуховния живот, е уместно да изясним семантично какво имаме предвид, когато говорим за светодуховен живот. За да избегнем евентуално терминологично объркване, трябва да кажем от самото начало, че едно е Светият Дух като личност от Троичното Божество, а друго — Светият Дух като нетварната, естествена енергия на Троичния Бог. Така че, когато говорим за светодуховен живот, имаме предвид живота на Светия Дух като обща нетварна естествена енергия на Троичния Бог.

Именно този нетварен живот на Самия Бог, когато се превърне в наш живот, тогава можем буквално да говорим за светодуховен живот в нас. По-конкретно, става дума за участие в самото божествено естество по благодат от страна на човека. Този човек е и се нарича духовен човек, защото е обогатен телесно и душевно със самия Божи Дух, с нетварната, т.е. естествената енергия на Троичния Бог. Той е човекът, който се е сродил с Божия Дух, Който по благодат се е съединил с него и действа естествено в него при ясни, но конкретни предпоставки.

Ще се спрем на тях в следващите редове, като същевременно ще говорим по-подробно за характера и идентичността на светодуховния живот.

Божият Дух в човека го прави отличим от другите хора както по мислите и думите, така и по действията и постъпките му, докато в другите неща той остава подобен на своите събратя във всяка епоха. Светодуховният живот като светотроичен живот е нетварен живот и се дава по благодатен начин само в рамките на Православната църква. Той не може да бъде открит в никоя друга религия или сред инославните, т.е. сред еретичните християни. Освен това те изобщо не говорят за участие в нетварния живот, докато ясно характеризират Божията благодат, която дава този светодуховен живот,  като творение, т.е. като създание. По този начин те самите ни уверяват, че нямат личен опит от тази нетварна, обожаваща енергия на единия троичен  Бог.

Светодуховният живот на светеца има някои основни предпоставки. Тези предпоставки по принцип са светотайнствени, т.е. те се дават чрез тайнствата на нашата Църква. Те изобщо не зависят от собствената ни висота и се придобиват веднага след влизането ни в Църквата. Веднага щом станем членове на светотайнственото тяло на Христос чрез Кръщението, веднага щом започнем да съществуваме в Христос, получаваме светото Миро или Помазание. Помазанието по благодат ни дава Духа на нашия Господ, т.е. нетварната и обожаваща енергия на Светия Дух, Който сега идва и се настанява трайно в нас. От този момент човекът, като верен и органичен член на Христовото тяло, т.е . на Църквата, се обогатява с тази нетварна енергия и става благодатен и истински човек, защото има един и същ дух с Христос. Отсега нататък той има в себе си, освен тварната човешка енергия, и божествената и нетварна обожаваща енергия, разбира се, не по естествен, а по благодатен начин.

Както знаем, целта на Божието Въплъщение е била да обедини в личността на Божието Слово човешката природа ипостасно, така че оттук насетне всеки човек, който  стане част от светотайнствено Тяло на Богочовека Христос, да остане вечно съединен — по благодат —  с Бога. И тъй като според Божественото Откровение няма друго име освен Христовото, чрез което  се спасяваме (Деян. 4:12), очевидно и неопровержимо е, че никой не може да вкуси плода на спасението, разбиран като светодуховен живот, ако не пребъдва в лозата (Иоан. 15:4), т.е. органично свързан с Христос чрез Църквата.

Основаването на Църквата от Христос чрез слизанвето на Светия Дух на Петдесетница и личната Петдесетница на всеки вярващ посредством божественото Миро, преживявана с всички сетива в настоящия свят в рамките на Църквата, свидетелстват по най-емпиричен и неопровержим начин за светодуховния живот на вярващите през всички времена и особено в нашето време чрез многобройни видими знаци. Със своя светодуховен живот вярващите потвърждават думите на Христос към учениците Му, че „светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде”  (Иоан. 14:17).

Следователно, когато една религиозна общност няма тайнства, а няма тайнства, когато не е Църква, тя не може да дава този светодуховен живот, за който говорим сега; и това е така, защото светодуховния живот не е постижение на човека, не е постижение на неговите тварни способности, а нетварен дар на Троичния Бог, даден от Отца чрез Сина в Светия Дух. Вярващият, който води активен светодуховен живот, бива владян във всички прояви на живота си от присъствието на Духа на своя Господ. Защото Христос съществува и живее в нас чрез Своя Дух. Чрез Своя Дух Христос има „първенство във всичко“ (Кол. 1:18) само в активните членове на Своето светотайнствено Тяло, т.е. в активните членове на Църквата. Това на практика означава, че Христос, чрез Своя Дух, господства в мислите, думите и делата на този вярващ. Царството Божие, което се отъждествява със светодуховния живот в неговото най-чисто проявление, именно доминира във всички прояви на вярващия в рамките на Църквата. В този случай във вярващия цари, т.е. господства Христовият Дух. Светодуховният живот е скрит с Христос в Бога (Кол. 3:3), ни казва ап. Павел. Това означава, че той не е явен външно, но се активира  и проявява в онези, които имат съответната възприемчивост, т.е. които имат здрави, добре обучени и чисти духовни сетива.

Всички онези неща, които Христос е обещал и изпълнил за Своите ученици, продължават да се изпълняват през вековете и разбира се, в наше време. По-конкретно, Христос казва на учениците преди разпването Си: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Иоан. 14:21); „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан. 14:23). И продължава с най-важните неща: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан. 14:26). В този пасаж става очевиден троичният характер на светодуховния живот на вярващия, който е неразривно свързан с теофанията на Троичния Бог, към която се приближаваме с любов и която  преживяваме чрез Христос в Светия Дух.

Именно това светодуховно състояние е Царството на Троичния Бог, което действа в нас и при чието преживяване Утешителят, Светият Дух, ни учи на всичко. Тоест всичко, свързано с истината, която е Христос като личност и цел на всички неща във видимия и невидимия свят. Същият този Дух на истината ни напомня за всичко, което Христос учи и разкрива на учениците Си през трите години на Своята обществена дейност и Божие домостроителство.

Но ако това е идентичността на светодуховния живот и това са неговите светотайнствени предпоставки, които се дават на всички вярващи еднакво, веднага след тяхното благодатно възраждане от Светия Дух, възниква основателният въпрос: защо това нетварно Царство Божие в нас, този нетварен дар на светодуховния живот не се усеща и не се преживява от повечето православни вярващи? Да не би да има други предпоставки за неговото осезаемо преживяване? Всъщност има и друга основна предпоставка за запазването и проявяването на светодуховния живот. Това е съзнателното, свободно и изпълнено с любов съгласие на човека с нетварния дар на Бога. Тук става въпрос за човешкото съработничество, което реално се състои само в свободното приемане на Божия дар; то се състои в това да пребъдваш в благодатта и да не предадеш съкровището („За живота в Христос”, Слово I, PG 150.501B), както казва св. Николай Кавасила.

Вярващият живее светодуховния живот — който е свръхестествен — по благодат („Глави за любовта”, 1.75, PG 90, 1206C), според св. Максим Изповедник.  Степента на неговото  проявление е неразривно свързана със степента на любящата връзка на вярващия с Подателя на този нетварен живот.

И сега стигаме до духовния ключ на преживяването и проявлението на светодуховния живот. В откъса от евангелист Йоан, за който вече говорихме, Христос ни известява, че ще яви Себе Си и Своя Отец в Светия Дух и че ще се установи постоянно в онзи, който Го обича истински, т.е. който изпълнява Неговата воля, която е самата воля на  Бог Отец.

Още от горното става ясно, че светодуховният живот не действа механично или магически във вярващия. А със сигурност предполага неговото свободно и винаги любящо и екзистенциално отношение  спрямо Троичния Бог. Следователно в Църквата нещата са прости, а по-трудните ясно са дадени от Бога.

Има и някои  неща, като изисквания, които нашият помисъл, със съучастието на лукавия, ни представя от големи и трудни до невъзможни и непосилни. Първото изискване, свързано със светодуховния живот, е вярващият да избере и да има за цял живот един трезв духовен наставник. Такъв е този, който има дарбата да различава духовете. Този духовен наставник може ясно да разпознае кои мисли или състояния идват от самия човек и кои — от лукавия или от Самия Бог. Духовният наставник ще помогне на вярващия да подходи правилно и да разбере ясно своето екзистенциално състояние. Духовният наставник просто ще му помогне. Самият Бог чрез Своя Дух — Утешителя ще разкрие истината на вярващия. Божият Дух има  едно удивително състрадание към човека; Той никога не му показва вътрешното му състояние веднага, защото тогава човекът може да стигне до отчаяние.

Той му го открива постепенно и всеки път до такава степен, че въпреки всички екзистенциални сътресения човекът с Негова помощ да може да ги понесе, за да се покае  дълбоко и постепенно да се очисти, докато стигне следващия етап, който аскетичната литература на нашата Църква нарича „просветление”.

А след това да стигне отново чрез Божия Дух до вечното и безкрайно напредване в своето обожение по благодат, което е изключителното предназначение на всеки човек. Светодуховният живот се излъчва от неговия носител на честотите на Бога, които според думите на стареца Паисий са смирението и любовта, и се приема от онези, които са възприемчиви за Божието послание.

Първото в аксиологичен аспект послание на Бога към нас, т.е. към кръстените и помазаните, е да търсим активирането на Неговото Царство в нас. Такава е изключително благоугодната Божия воля. Това е и основното прошение на Господнята молитва, а именно да дойде Царството Божие; не да дойде общо и неопределено, а да дойде в нас, да го изразим,  като се подчиним на Неговата воля, а не на нашата или на волята на някой друг човек. Когато вярващият съсредоточи духовния си поглед върху Божията воля, а не върху своята, независимо дали говори, или прави нещо, Бог действа пряко в него чрез Своя Дух. Тогава той има пряко познание за истинността на нещата и ситуациите, без силогизми, т.е. той не стига до тези неща интелектуално, чрез абстрактен процес на ума, а  Сам Бог му ги открива сега и той говори като „експерт” за нещата, а не за идеи.

Тогава става духовно и непосредствено възможно да се диагностицират ситуациите с помощта на очистените и обучени духовни сетива, които функционират като духовна телевизия.

За един такъв вярващ  няма значение дали говори, или мълчи, а защо действа по този конкретен начин. Това, което постоянно смирено се иска от него, е по един или друг начин Самият Бог да действа чрез него, както Той иска, когато иска и колкото иска. Интензивният светодуховен живот на светеца  издава благодатно своя носител. Колкото и да се опитва да се скрие от смиреномъдрие, Божията благодат го разкрива. Но ако опитно знаем, че истинският светодуховен живот издава своя носител, то много повече знаем, че светодуховният живот се живее с всички сетива; цялото психофизическо същество на  вярващия е изпълнено с такава радост, мир и сладост до мозъка на костите му и до най-съкровените дълбини на личността му, че това не може да се сравни ни най-малко със съответните светски, биологични или психически преживявания на човека. Характерно е сигурното усещане за разширяването на онтологичните, т.е. естествените граници на ума и душата, и активизирането на духовните му сетива, така че те да приемат нетварния  живот, т.е. активното Царство Божие в него.

Така вярващият става благодатен и деен човек, екзистенциално вместилище на невместимия Бог.

Когато вярващият наистина поиска Царството Божие да действа в него, той трябва да отхвърли увереността си в себе си, самочувствието си, да загаси волята си, така че тя да не се ръководи от неговото „его”, той да не е неин господар, да я подчини изцяло и с любов на волята на своя Господ; това да търси и това да иска да става винаги. Всъщност само тогава изглежда, че той наистина вярва в Бога, защото на практика само тогава Му се доверява напълно и иска Той да господства във всичко. Тези неща не стават на дело, когато умът не се научи да бяга не само от духа на злото, но и от всяко лично желание, т.е. когато не е твърдо ориентиран и отдаден на първата Божия заповед. Това духовно дело е изключително деликатно и това е делото на съзнателната непрекъсна молитва на ума.

Ако умът на човек за миг се отдели от Бога, Божият Дух не може да действа в него. Защото тогава вярващият нарушава заповедта на Христос, която гласи: „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение” (Мат. 26:41 и Марк. 14:38). На практика това означава, че вярващият не вижда своята слабост и болест и затова не призовава Божията помощ, така че Божият Дух в него спира да действа. Вследствие на това  той  се проваля и съгрешава; тогава опитно се потвърждава изказването на св. Григорий Палама, че когато Бог не действа в нас,  всичко, което правим, са грехове ( PG 151,416D-417A).

Що се отнася до светодуховния живот, всичко започва от нашето съзнание и е постоянно съпътствано от него. Високоумието, което имаме, пречи на Бога да действа. В аскетичната литература на Църквата е прието да се казва, че най-голямата пречка за активното присъствие на светодуховния живот е егоцентричното ни мислене. Както сполучливо ми каза един светогорски благодатен старец, ние не искаме Христос да цари в нас, а собствената ни воля. Не искаме да Го приемем като Господар в нашия ум, воля и сърце. Не искаме Той да има първенство във всичко в нас.

Ние казваме, че вярваме и обичаме, но това се потвърждава от Бога с живота ни. Ще бъдем съдени от Христос, преди всичко ние, защото не сме показали благо произволение да се опитаме сериозно да спазваме последователно Неговото слово и да потвърдим опитно Неговата достоверност, т.е. че Той действително ще ни се яви и ще действа в нас постоянно, заедно с Бог Отец и Светия Дух.

Положението ни е изключително тъжно, защото всъщност нямаме никакво желание за Бога и на практика не Го искаме в живота си. Защото в противен случай бихме изпълнявали Неговата воля и бихме били безразлични към всичко останало и към собствения си живот. В дадения случай единственото решение, което може да бъде предложено, за да се задейства незабавно Божието царство в нас, е  „управлението“, което изразява нашата воля, да „подаде оставка”. Две царства с двама владетели не могат да съществуват в нас едновременно. Такова „универсално управление” не може да съществува и да функционира в нас. Когато обаче то съществува, а то съществува в някои случаи, то със сигурност не е „универсално” управление, а  „икуменическо”, т.е. синкретично. Активирането на светодуховния живот  предполага непременно дезактивиране на собствената воля и последващото ѝ управление. Това означава, че то предполага смирение на ума, което изразява на практика подчинението на нашата воля на Божията воля по образеца на двете воли на Богочовека Христос, т.е. в Христос имаме изцяло човешка и Божия воля. И Христос показа това в земния Си живот, както показа и в онзи върховен момент преди смъртта Си, а именно в Гетсимания, че човешката и естествена воля била да не иска да умре.  И това нека не ви се струва странно, не е въпрос на някакво малодушие. Смъртта е резултат от греха на човека, от отстъплението му от Бога. И тъй като Христос няма нищо общо с греха, Той не е трябвало да умира! Било напълно абсурдно Той да умира, бидейки не просто невинен Човек, а Човек, Който нямал нищо общо с  нещото, наречено смърт. Следователно тази воля била естествена, безгрешна и разумна,  да не (иска да) умре. Но заради нашето спасение и според волята на Отца, която била едновременно Неговата воля като Син Божий и воля на Светия Дух, Той трябвало доброволно и с любов да се откаже от тази воля, от святата, естествена воля да не иска да  умре.

И тогава виждаме, че Той се е отказал от тази воля, за да бъде волята на Троичното Божество. Затова казах, че не става дума само за отказ от порочната ни воля, а от всяка воля. И тъй като сме кръстили всички неща, когато са наша собствена воля, като добри, защото предполагаме, че ние сме добри, ако ще да нямаме красотата на Бога и  връзка с Бога, затова е много безопасно за всеки от нас да се откаже от всяка своя воля и да се стреми да узнае каква е Божията воля и само на нея да се подчини. На никого не се подчиняваме в Църквата, освен на Христос; който и да е този, който се застъпва за нас и ни казва да вършим  нашата воля, ние трябва да  изпитваме това, защото сме кръстени, ние сме словесни овци. Имаме връзка с Главата. Разбира се, Църквата е йерархична, имаме пастири, които носят отговорността да ни водят към истината, и особено епископът има отговорност да бъде владян от Духа на истината, т.е. от Светия Дух. Но това не означава, че всеки епископ ни води в тази посока, поради което имаме епископи, архиепископи и патриарси, които са еретици. Какво означава това? Как разбрахме, че те са еретици? Защото   в други  — миряни или духовници, няма значение — е действал Светият Дух.

Така че трябва да имаме критерии, по които да изпитваме, трябва да имаме тази духовна зрялост, така че каквото и да чуем, от когото и да го чуем — от детето си, от съпругата си, от началника си, от родителите си, от клириците  си, от когото и да било от политическите ни лидери — да изследваме дали е в съответствие с Божията воля. Но за да го изследваме, трябва да имаме критерии. Критериите са самата Божия воля, която трябва да познаваме. Но за да я знаем, трябва да имаме духовно обучение, трябва да водим светотайнствен живот и преди всичко трябва да премахнем онези отпадъци, както казва старецът Паисий, които възпрепятстват тази благодат, тази божественост, която  получихме в св. Миропомазание; а това можем да направим чрез покаянието. Тогава ще виждаме! Ако имаме духовен наставник, той може да ни помогне да виждаме по-ясно. Но да се подчиняваме единствено на Христос. А не произволно всеки да казва „Аз мисля, че…”; това е чисто протестантско! Винаги със смирение. Сега говоря за отговорността на вярващия, като словесна овца, да изследва това, което чува, и да не го приема безразборно. И след това да прецени дали това е според Божията воля. Защото самият апостол Павел казва, че дори  ангел от небето да дойде и да ви каже противното на това, което съм ви казал, нещо различно от това, което съм ви казал, не го слушайте; а аз самият да дойда и да ви кажа противното, проклет да съм! Виждате ли колко голяма отговорност се дава на всеки един от нас, за това в какво да вярваме, за начина  на нашия живот?

Но в по-голямата си част ние започваме накриво личния, семейния и социалния си живот, искайки пряко или непряко, спокойно или рязко, да установим, макар и филтрирано, царството на собствената си воля. И естествено се проваляме. Тази ситуация е обратима. Имаме горчивия, но полезен опит от нашия провал. Нашето покаяние е еднопосочната улица, която води към Божието царство в нас, а  умът ни, смирен от болезнения опит, ще се превърне в необходимия код за активиране на светодуховния живот. Такова било съзнанието на най-големите грешници, които Самият Христос споменава като първи, които ще влязат в  Неговото царство. Поне на тях можем и трябва да подражаваме; ето защо Христос ги е  поставил пред нас, за да не стигаме до отчаяние и отказ в стремежа си да активираме Неговото Царство в нас. Можем да превърнем крайната нужда в любочестие, за да оползотворим и настоящия си живот като време за предвкусване на бъдещото, вечно Царство, което е не просто близо, а много близо; то вече е в нас, както казва Самият Христос: Царството Божие е във вас (Лук. 17:21). Заслужава си да го активираме, защото само така ще благоугодим на Бога и само така Бог ще бъде прославен чрез нас, защото на практика Той ще действа чрез нас нетварно, и  нашият светодуховен живот в Христос ще принадлежи Нему. Веднага щом се смирим, търсейки само това Царство, действащо в нас, всички останали неща от живота ни Христос ще ни ги даде, като доказателство за достоверността на Неговите думи: „първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33).