Живот изпод отломките

497 0
cross

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Има един странен израз в Евангелието, който често чуваме, без обаче да се задълбочаваме  в духовното му съдържание. Това  са думите: „който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.”Ако искаме да спасим живота си, ще го загубим. Ако искаме да го загубим в името на Христос, тогава реално ще го намерим и ще се спасим. Това са странни неща, но  онзи, който е влязъл в духа на Божията благодат и е вкусил от чувството за Бога, придобива опит от тази любов и започва да разбира, че евангелското слово има едно друго измерение..

Какво означават думите „който иска да спаси душата си, ще я погуби”? „Който иска да спаси душата си”, тоест да я запази, означава човек да търси оправдание, да търси признание, да иска да контролира живота на другите, да господства над другите, да има сигурност в живота си, да чувства безопасност, да удовлетворява своите цели, да е един успял човек.  С други думи, да има за център на живота си своето аз, което постепенно поражда у него вътрешни конфликти, напрежение и стрес. Мислите и помислите ни са опит да се спасим, да се  подсигурим, пресмятайки какво ще се случи в живота ни, в нашето обкръжение.  Всички тези помисли показват, че имаме за център своето аз и че все още не сме се предали изцяло на Божията благодат. Човекът, който реално се е предал на Бога, няма помисли, защото се доверява на Неговия промисъл.

Когато се отдалечаваме от връзката с Бога, тогава чувстваме, че изпадаме в едно висящо състояние, че губим почва под нозете си. Тогава започваме да пресмятаме събитията, да пресмятаме живота си — кой ни признава, кой ни онеправдава,  кой ни помага, кой заговорничи против нас, какво да правим в живота си, как да станем силни, какво мнение за нас имат другите, как гледат на нас. Това е една суета, едно усилие да спасим живота си, но на практика ние го губим, защото изпадаме в състояние на изолация и отделяне от Бога. Опитваме се да бъдем силни и да се защитаваме от другия, да го побеждаваме, за да не може да ни експлоатира, но по този начин единствено се самоизолираме. А изолираният човек е човекът на падението, на себезатварянето, на греха, на отдалечаването от Бога. Как да разбера, че съм подвластен на греха? Когато в своята изолация и хленчене, търся оправдание. Може да изричам духовни слова, да имам духовни идеи, да се занимавам с духовна дейност, но всъщност зад тези неща да скривам своето усилие да бъда център на света. Така аз онеправдавам себе си и погивам.

Думите на Христос имат и  друг смисъл. Ако се опитвам да се утвърдя със свои сили, за да успея, вече съм погинал. Затова се оставям на Бога и се надявам на Неговата милост. И някой, който е неуспял в очите на света, но вътрешно е смазан и съкрушен, е много близо до Бога, стига да Му отдаде това свое вътрешно разпадане, объркване и вцепенение. Тогава автоматично всичко се променя и получава друг смисъл. Иначе казано, животът се определя не от това какво правим  и какво живеем, а какво поставяме за негова цел, кои са неговите основи, как се отнасяме към Бога. Някой може да е изключително успял, но да му липсва основата, да му липсва Бог. Това е една мъртвост, едно „несъществуване”, един мъртъв живот. Ако аз съм окаян, разбит, маргинализиран, унижен в очите на света, но имам за свое средоточие Бога, тогава всичко се изменя, тогава се извършва една вътрешна промяна, идва  едно друго измерение в живота ми, едно друго състояние на съществуването.

Господ казва нещо, в което трябва да внимаваме — „който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.” Това е един много тънък момент.  Ако аз се отричам от правата си, тоест разпвам своя помисъл, разпвам себе си и губя живота си, но не го правя в името на Христос и Евангелието, това е егоизъм, злочестие, депресивност, меланхолия, оттегляне от живота и всъщност знаменателят тук е един и същ — егоизмът. Защото може да плача, да се съкрушавам, да казвам, че не съм добре, но в името на своя егоизъм, на своя наранен егоизъм и това ще доведе до едно злочесто състояние. Покаянието, приемането на моя грях, разпването на моя помисъл и егоизъм, на моите права се оправдава само когато става в името на Христос и Евангелието. В противен случай е едно демонично състояние, зад което се крият ропот,  депресия и злочестие, един огромен егоизъм, защото искаме другите да ни обръщат внимание и да ни съжаляват: „Ах, милият, какво си изпати! Колко те онеправдаха!”.  За това претендираме, но то е демонично злочестие, то е по-лошо от това да съм жесток и високомерен човек. Затова думите на Господ са ясни.

Който загуби душата си, тоест „не щади кожата си”, заради Мене, Евангелието и Моята воля, той ще намери себе си.  Това е Кръст, който води до Възкресение. Разпвам себе си, но със съзнанието за Христовата личност, и тогава  се освобождавам  от греха и намирам себе си. Следователно, когато Христос казва „който погуби душата си заради Мене и Евангелието”, това не е състояние на отрицание на живота, а на неговото реално утвърждаване, защото тогава реално намираме себе си. Може да ни се  случват неприятни неща, които да ни терзаят и заради които другите да казват: „Клетият, какво си изпати!”, но това ще се превърне в състояние на истинско духовно раждане. И зад отломките на живота, зад терзанието, което чувстваме, зад нещата, които ни смазват и които едва издържаме, когато ги претърпяваме, без да се оттегляме, постепенно или внезапно — при  всеки човек е различно — става една промяна, явява се един друг живот, един истински живот, явява се Бог и ние разбираме, че „Животът изгря от Гроба”. Тогава разбираме тайната на Кръста — ако семето не падне и не бъде стъпкано, не умре и не потъне,  земята няма да даде плод. Тогава чрез нашата скръб и  изкушение  идва едно ново присъствие и опит от живота, който преодолява границите на биологичните събития и тогава разбираме, че ако загубим живота си,  ще го намерим, разбираме какво означава опита от Христовото Възкресение.