ЖИВ Е!

2242 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

В памет на отец Илия Попов

Почина отец Илия. Христос призова душата му.

Месеци наред цялата епархия преживяваше неговото отминаване. Православно вярващите — духовници и миряни, познати и непознати, в стонове и въздишки бяха духом с него. Притискаха се около него и му помагаха в неговото мълчаливо изповедничество.

Отслужваха се бдения, четеше се Псалтир, пишеха се свети четиридесетници, носеха се в храма свещи и елей — всички измолваха, просеха милостта Божия за него. Това, което отмина, цялата драма на неговото заминаване от този свят е пример за истинска, жива, туптяща Църква, Тяло Христово, общност от вярващи, които съпреживяват чуждата болка като своя. Толкова различни и самобитни, но събрани в едно — в молитва за една страдаща душа.

Но Бог, Който най-добре знае кое е най-доброто за спасението на всеки, беше решил да го приеме при Себе Си. Него всички го обичаха. Защото излъчваше светлина. Навсякъде и във всичко. Когато даваш любов, ти я получаваш обратно и тя като пръстен те обгръща и защитава от стихиите на злото.

Той беше естествен, деликатен, достъпен, внимателен, ненатраплив. Служеше леко, озарено, непринудено, с вродена простота и пластичност, която пленяваше околните. Носеше дара на утешението, но и на изслушването. Умееше да наставлява, но не като учител, а като баща, приятел и брат. Добър изповедник, чудесен партньор, предпочитан от другите духовници и за работа,  и за утеха. Който и да споменеше името му, веднага по лицата на хората се появяваше една лека, приятна усмивка. Добронамерена, топла, облегчаваща.

Беше над нещата, но и много добре ги познаваше. Имаше достатъчно опит, но и остра проницателност, сетивност за това, което ставаше около него. Изчистен характер, красива душа. Задавахме си въпроса: „Защо страда толкова? Какво е сторил, че години наред понасяше такова невъобразимо страдание?”. Изоставен от най-близките си, игнориран от роднини, натоварен с толкова много диагнози. След дълга и продължителна борба предаде дух в болницата… Защо? Не знаем. Само Той Всемогъщият и Всемилостивият знае. Да пребъде волята Му над тази душа… А на нас — смирение.

Преди известно време, когато беше по-добре, му се обадих, за да изразя подкрепата си. Казах му, че и аз, и много хора се молим за неговото изцеление. А той, след като ме изслуша, отговори тихо и кротко: „Братко, аз не се моля за изцеление. Знам състоянието си. Изповядах се, причастих се и събратята се събраха и отслужих маслосвет. След всичко това се отдадох в Неговите ръце… Той ли не знае какво да прави с мен и кое е най-спасително за душата ми? Да бъде Неговата воля. Само едно искам — когато реши да ме призове при Себе Си, да дам добър отговор и като духовник, и като човек. Помирил съм се с Него. Моля се да прояви милостта Си и да бъда приет в Царството Му! Може да е до вратата или някъде до оградата, но да е вътре, там при Него! Дано да бъда удостоен…“

Аз го изслушах и се просълзих. Казах си: „Господи, какво смирение! Колко е искрен, омиротворен и откровен! Говореше неговият вътрешен глас, езикът на неговото съкровено аз, окъпано в страдание.“ Ако аз бях на неговото място, веднага щом получех първата си диагноза, щях да преустановя всичко и да се моля най-вече за изцеление. Цялата си воля и мисъл щях да отправя към Господа Бога да прояви Своята изцеряваща благодат. Изцеление, задължително изцеление — на всяка цена и по най-бързия начин. Щях да се свържа с монаси и свещеници, доказани молитвеници, да споменават името ми. Сам щях да го записвам по различни четения из епархията за акатисти и молебни канони и да върша всичко, само и само да бъда изцелен. За да ме отмине горчивата чаша…

А той се бе помирил и смирил, не само вярваше, но и се уповаваше на Него.  През горнилото на страданията беше достигнал до сърцевината на най-важното — спасението на своята душа. До вечния живот, небесното блаженство, царството на правдата и милостта…

Чух отговор на праведник, свидетелство на истински християнин, осъзнал мимолетността на всичко останало. Помъдрял, израснал, надраснал чисто човешкото.

Спомням си разговорите си с него. След едно съслужение, когато бях дякон в храма, бяхме седнали и спокойно беседвахме за много неща — за Църквата, християните, служението, света. И аз небрежно го попитах: „Отче, кажи ми какъв сан имаш, за да те споменавам в молитвите си — йерей, протойерей, свещеноиконом?”. А той се усмихна и отговори: „Дяконе, не ме занимавай с тези неща. Не се интересувам от тях. Никога не съм се стремил към офикии. Моят съвет е да не се вглеждаш в тях и да не се опияняваш. Опитай се да растеш по благодат. Някои събратя са много амбициозни, имат стратегии,  искат да се доказват по този начин… Какво да ти кажа? На Страшния съд Христос няма да те пита какъв сан имаш и докъде си се изкачил по служебната стълбица. Друго ще гледа — ще види душата ти и ще оцени дали си Го изобразил в нея. Другото няма значение, дори може да ти попречи… Ти и Бог  — това е най-важното.“

Отец Илия нямаше амбиции. Абсолютно неамбициозен. Беше много над „тези неща“. При всичките си разговори с него не съм го чул да дава оценка за когото и да е било. Беше лоялен и толерантен към старците от Синода, нашите владици, и към всички събратя. Не се интересуваше от онова, което ставаше в другите енории и не трупаше информация за себе си. Когато чуеше нещо или някакъв коментар за духовник или мирянин, реагираше с едно топло снизхождение. Изричаше нещо от рода на „всички имаме недостатъци“, „всеки носи своята немощ” или „като станеш свещеник и натрупаш опит, ще видиш колко недостатъци имаш и ти като останалите“.

Един път когато разговаряхме в църковната канцелария, изрече: „Запомни от мен едно. Никога не слагай знак за равенство между недостатъците на някого и неговата личност. Всички сме болни и имаме една диагноза — греха. Един с едно, друг с друго. Съвършен е само един — Господ Бог… Затова и избягвай да съдиш — не знаеш кой какъв кръст носи и доколко дяволът го е хванал в ръцете си… Не дели хората на категории, всеки е и подобие Божие, и грешник. Важно е да го съзнава и да се разкайва…“.

Сега отец Илия липсва на всички. Това е неизбежно… Защото така става  винаги, когато ни напуска един светъл дух.

Ние оставаме тук долу, в земната, войнстваща Църква, а освободената му от оковите на плътта душа отива нагоре, по светия път до четиридесетия ден, за да застане пред престола на Вседържителя Христос и да получи онова, което е заслужила. Него го няма, но е жив. Не само защото за Христа Спасителя всички са живи, но и защото примерът му трепти в съзнанието на онези, които имаха радостта да го познават. По-жив от преди, освободен и отърсен от болката и суетата на всичко, което ни притиска и задушава.

Мир на душата ти, отче богоносче и човеколюбче! За теб в пълнота се отнасят думите на свети апостол Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“(2 Тим. 4: 7-8).