Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
,,Нищо не разсмива Бог така, както нашите планове за бъдещето.”- Еразъм Ротердамски
Когато някой повярва в Спасителя Христос и започне да води интензивен духовен живот, изведнъж се оказва в една неочаквана за него ситуация. А именно, изненадващо попада в състояние на война, която сякаш някой отнякъде внезапно му е обявил. Опитните бойци от първа бойна линия чудесно знаят, че всъщност в това той не трябва да търси нищо насочено лично към него, защото се е случило неизбежното — бил е връхлетян от стихиите на врага на общото спасение, сатаната, и на подчинените му поднебесни духове, демоните.
Това е само един от многобройните и неизбежни епизоди от онази нестихваща война, „невидимата бран“ за спасението на човешката душа. Всичко в нея се променя с такава скорост и динамика, които няма как да бъдат предвидени. В тази война Вседържителят Христос допуска дяволът да изкушава човека, за да види дали новоповярвалият е достоен да бъде истински Негов последовател, син, а не осиновен, приятел, а не наемник. Затова Той оставя дявола да действа и да атакува душата с различни изкушения от всички страни, които я поставят в крайно напрежение на силите. По този начин Бог иска да я кали в неравната борба с могъщия по власт противник, за да обгори в огъня на изкушенията.
Едни от най-коварните изкушения са свързани с бъдещето на човека или с помислите му какво ще се случи занапред. Дяволът налита с целия арсенал на хилядолетния си опит в битката за душите и като виртуозен художник рисува един нереален свят, който разпалва въображението на човека и неустоимо го примамва. След като го въведе в тази съблазън, той се старае да го заблуди чрез обстановка на постоянно превъплъщение.
Един от най-прозорливите духовници на светото Православие в Румъния през 20 в., старецът Арсений Папачок нарича целия този процес „изкушенията, които идват отпред“. Целта е повече от ясна — да се отвлече вниманието на човека от трептящото настояще с цялата му належащост и да се насочи към изграждане на планове за това, което ще се случи. И обикновено за повярвалия това е нещо красиво, дори прекрасно, в което той пръска светлина и отдава на всички около себе си получения дар — Божествената благодат.
Казано на един по достъпен език, той става главен герой във филм, който може въобще да не се прожектира. По този начин всичко важно или не толкова важно в настоящето бива пропускано или едвам докоснато и неглижирано. Човекът поставя себе си в една евентуална предстояща реалност, пропускайки нишките на настоящето и заживявайки в бъдещето. В този момент за него е от особено важно значение да се посъветва с опитен духовник и да сподели помислите си, защото в противен случай ще попадне в тази истинска съблазън, която ще забави или дори ще отклони добрата посока на целия му духовен живот. Тогава той ще може да насочи вниманието си обратно към суровата реалност, „тук и сега“, освобождавайки се от всички въздушни кули, които е градил в своето романтично неофитско въображение, сам поставяйки себе си там, някъде отвъд, далече и встрани от това, което е…
Спасителят Христос, Който е изначалната и пречиста истина, вечният Логос, и Който владее всяко познание във вселената, го е изразил по особено ясен и красноречив начин: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му“(Мат. 6:34). С това като учител и пастир Той се опитва да насочи и отрезви всички, които изпадат в тази съблазън и мислят за онова, което е далеч от техния кръгозор и порядък. Истинският духовен ученик на Христос живее само и единствено в настоящето. Той вярва в така нареченото „сгъстено време“, единствено ограничен и концентриран в този изтичащ ден, като избягва мислите за миналото, което вече безвъзвратно е отминало или за бъдещето, което не му принадлежи. Изречено на езика на Ницше, „всякаква воля за минало или бъдеще” трябва да бъде прогонена като призрак, който иска да го заблуди и потопи в друга реалност.
Затова и една част от светите отци са се молили да живеят само в рамките на конкретния ден и да разглеждат битието си не в неговата протяжност, разтворено в едно огромно пространство, полуабстрактно и почти изцяло нереално, а „затворено“ в ежедневието.
Това е не само житейска мъдрост, изречена от богатството на горчивия опит, но и премъдрост, която идва свише от Отца на светлините. С това самозатваряне се постига друго, а именно, пълно насочване на вниманието на подвизаващия се в един тесен отрязък от време — в реалния ден Божи, който може да е последен и който зависи само и единствено от волята и милостта на Подателя на Живота.
Затова подвизаващият се се опитва да го изпълни със съдържание като съд, препълнен с вода, който може да бъде използван от собственика си във всеки един момент съобразно неговото решение. В духа на светото Православие ние се събуждаме, отваряме очи, благодарим на Бога за това, че ни е позволил да изживеем отново чудото на живота, и се молим да го изживеем докрай и в пълнота. А всяко заспиване за нас е вид „успение“. Склопяваме очи, потъваме в отвъдната реалност на съня и вече нямаме власт да се събудим и да продължим житейския си път напред. Залутани в суетата на деня, ние сме забравили отрезвяващото: „в каквото те заваря, за това ще те съдя“ (вж. Иез. 33:13-20). А тези думи трябва да укротят всичко в нас, защото ни насочват към нашия дълг по най-бързия начин да се смирим, помирим с Бога и да се опитваме навсякъде и във всичко да изпълняваме Неговата свята воля. Вразумяващо за нас е да утихнем и да навлезем дълбоко във вътрешното си царство, където е стълбата към небето и ключът за вечността. Там е изворът на живота и центърът на новия облагодатен в Христос човек.
Защото сме за кратко тук и ще отминем като странници, пътуващи към една далечна страна. А Бог може да ни призове във всеки един миг и да ни отдели от нашите така лелеяни планове за бъдещето. Никак не е удобно за нас да проумеем, че Той не дава застраховки на никого, независимо от неговата праведност или неправедност, добротворство или не или от желанието му да послужи на някого в този наистина кратък отрязък от време.
Най-благодатните личности на светото Православие никога не са пропускали да се молят на Бог да ги опази от „внезапна смърт“ поради страха си да застанат пред престола на Спасителя Христос неочистени от банята на покаянието и на искреното разкаяние за прегрешенията си. А най-просветените са молили Всеподателя на благата да им даде само един дар — да виждат греховете си и след като ги осъзнаят, да ги изповядат и да получат всеопрощение.
Нека проявяваме повече мъдрост, като не правим планове за близкото и необозримото бъдеще, вдъхновявани от нашата почти неукротима гордост. Да не слушаме нашепванията на бесовете, а да бъдем истински изпълнители на Словото Му и труженици на вярата, за да заслужим да чуем „Достоен“ в несъкрушимото Му царство.
