Загубихме простотата и щастието

527 0

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

По пътя на послушанието и изцелението вървим с въпросителни, а не с точки. Точки поставяме на догматичните въпроси, там няма място за дискусии. Но ако в преобразяването в Христос по пътя на послушанието поставим точка, сме загубили всичко. Замисляне и въпросителни рядко виждаме в Църквата. Повечето хора идват с точки: „Искам това, искам онова!“. В св. Тайнства не само не съществуват въпросителни, но точките са за щяло и нещяло. И нито дума за духовен живот. „Искам така да украся храма, отче!“. „Ще имаме трима кръстници и детето ще бъде с три имена!“.

Рядко има въпросителни: „Кажете ни, отче, за кръщението, какво трябва да правим за детето ни?“, „Как бракът ни да стигне до царството небесно?“, „Сигурно не съм подходящ за кръстник?“. Такива въпроси рядко или въобще не чуваме. Гледаме на Църквата като на нещо статично и неподвижно, в което искаме да грабнем онова, което ни харесва и ни е удобно, за да задоволим своя нарцисизъм. Като супермаркет: „Искам онова мляко, онази шунка и сметката е моя, защото го искам, защото ще го направя!“. В духовния живот, ако тръгнем с такъв акъл, не само няма да се изцелим, но ще се осъдим на ада и за съжаление, съзнателно ще го изберем.

Нека се отдалечим малко от материализма. Нека преживеем, нека почувстваме, нека поплуваме в океана на благодатта. Нека видим зад кулисите, зад гирляндите, зад панделките и ориза. Нека потърсим Христос, нека Го повикаме, да Го потърсим с копнеж и жажда, за да дойде в живота ни, защото раните ни са много.

В Църквата има един сандък със съкровища и диаманти, това са тайнствата на Църквата, Божията благодат, опитът на изцелението. Ако не видим това, а виждаме стени, колкото и да се борим, никога няма да видим Бога и Църквата няма да може да изпълни онова, за което съществува: Самият Христос в света и историята.

Нека отстраним точките, нека започнем добронамерено с въпросителните, както когато отиваме на лекар и питаме  за подробностите, за да се излекуваме. В Църквата всеки вижда онова, което  желае на дъното на сърцето си. Един вижда стени, друг — свещеници с черни раса, на които няма причина да им плащаме, друг вижда златни одежди и богатство. Но съществуват и хора, които не остават в това, виждат по-далеч и преживяват Самия Христос, защото копнеят за Него, Него чувстват и Него искат и в този, и в другия живот.

Нека подвигът ни бъде спасителен с чисти и добронамерени размисли.

***

Загубихме простотата и затова загубихме щастието, Божията благодат и същността на живота. Усложняваме живота си и така се погубваме сред морето от грижи, а  накрая като  наследство оставяме стрес, разочарование и депресия. Простотата е красива, в нея има красота и хубост. Във всички равнища на живота. От външната красота на един човек до „маршрута“ на един благонамерен помисъл.

Къде ще видим това? В децата. Достатъчно е едно „Обичам те” и една прегръдка и детето ще се усмихне сякаш е в Рая. Достатъчно е едно цвете, което съпругът ще подари на жена си, за да се промени денят и да настъпи рай. Достатъчно е едно просто телефонно обаждане без някаква причина: „Добър ден, мислех за теб и реших да ти се обадя, за да видя какво правиш и да те чуя!“. Достатъчна е една разхода, едно кафе, една среща и един обикновен разговор, за да почета другия с това, че го изслушам, вместо да му разказвам за постиженията на моя егоизъм.

Не са нужни много неща за щастието. Виждаме двойки да пръскат много пари за супер луксозни сватби, но да не се радват духовно на брака си.  Разваляме приятелства, роднинства и съседства с хора  заради повредени помисли, както казваше свети Паисий. Затова Господ ни казва да станем като децата, за да наследим царството небесно. Да станем простодушни, да правим прости неща, да мислим просто и да напояваме простотата с Божията благодат чрез нашата молитва. Да имаме простотата на кратката молитва „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ и пред нас ще се отворят дверите на царството небесно.