ЗАКХЕЙ

560 0

Автор: протойерей Георгий Бенигсен

Източник: „Не хлебом единым”

Превод: Пламена Вълчева

Като любяща майка и опитен педагог Църквата подготвя своите чеда за големите събития и важните цикли на духовния живот, постепенно въвеждайки ги в тематиката и практиката на духовния подвиг. Така за най-важния период от нашия живот в Църквата, за Великия пост, ние се подготвяме в продължение на няколко предшестващи Поста недели и седмици. Това е времето, когато от богослужебната библиотека се изважда една книга, чието съдържание ще придаде особена великопостна  атмосфера на всички служби, свързани с Поста. Тази книга се нарича Постен триод и в нея са включени молитвословията, песнопенията и редът на богослуженията от Неделя на митаря и фарисея до края на Страстната седмица. Затова на вечернята в следващия съботен ден на църковния клирос ще се появи нова обемиста книга, чието богослужебно съдържание ще бъде включено в службата в събота и неделя — Неделя на митаря и фарисея, наречена така по темата на Евангелието, което се чете на неделната литургия.

Още в днешното евангелско четиво обаче звучи една аналогична тема, която макар и неприсъстваща на първите страници на Постния триод, винаги звучи на неделната литургия, предшестваща Неделята на митаря и фарисея, тоест днес. И ние току-що чухме евангелския разказ за събирача на налози Закхей и за неговата среща с Христос.

През земния живот на Спасителя професията на митаря била свързана със събирането на налозите, тоест — на данъците. Това задължение  никога не се е ползвало с особена популярност — кой обича да плаща данъци? Освен това мнозина от митарите в евангелските времена (а и само тогава ли?) изобщо не се славели с честно и хуманно отношение към данъкоплатците, и поради тази причина били обект на презрение и дори на ненавист. Ето защо едва ли е било възможно този „началник на митарите и богат човек” да има праведно богатство. Освен това Закхей бил „малък на ръст”, което още повече разколебавало уважението на хората към него.

Закхей живеел в Йерихон. По онова време, за което се разказва в днешното евангелско четиво, през Йерихон преминавал Христос. Вестта за това изпреварила идването Му — мнозина вече знаели за Него, за чудесата Му, за изцеленията. Тълпа народ Го обкръжавала, там имало  Негови почитатели, любопитни хора и вероятно Негови врагове. Закхей също бил чувал за Иисус и „искал да Го види”, както се казва в Евангелието. Надали обаче той е „искал да Го види” само от чисто любопитство, защото в противен случай не би извършил една постъпка, напълно несъответстваща на възрастта и социалното му положение. Бидейки „малък на ръст”, Закхей не можел да види Иисус, Когото тълпа скривала от очите му. Както изглежда, той трябвало да си отиде, огорчен, че не са го допуснали до Христос — него, важната личност, от чиято милост някои от присъстващите вероятно зависят. Закхей обаче не си тръгнал, а постъпил по момчешки. Без да гледа на възрастта си и на положението си, той се затичал напред и се покатерил на една смоковница, на едно дърво. Както момчетата по парадите, които заради дребния си ръст не могат да наблюдават случващото се, се покатерват нависоко, за да не пропуснат нещо.

Разказваме това, за да покажем, че за Закхей било изключително важно да види Христос. В Евангелието не се споменава какво точно го е мотивирало, но очевидно не е било само любопитство. И за да види Христос, той трябвало да се извиси над тълпата, да се смири дотолкова, че да забрави за своето достойнство.

Каква е поуката тук? Ние също искаме „да видим Иисуса, кой е Той”, но бидейки погълнати от суетата на живота, от работата си, от ежедневието си, от личните си грижи и интереси, лесно Го губим от духовното си полезрение. История, политика, технологии, икономика — обществена и лична — като тълпа призраци, Го скриват от нашия взор. В духовен план ние сме „малки на ръст”, по-малки от Закхей, защото дори не търсим смоковница, на която да се покатерим, за да зърнем, отвъд суетата на живота, Жизнеподателя Христос. Митарстваме по  житейските пътища и кръстопътища, които ни поглъщат и заслепяват, лишавайки ни от самото желание да видим Истината. А тази „смоковница” е винаги наблизо. Смоковницата — това е Църквата, която ни издига над историята, над суетата. Това е мост към небето. Този мост, за който Евгений Евтушенко е писал в едно от своите малко известни, но значими стихотворения:

Дай нам Бог,
чтоб, где с тобою ни были,
мы всегда стояли на мосту.
На мосту,
навеки в небо врезанном,
на мосту, чья суть всегда свята,
на мосту,
простёртом надо временем,
надо всем,
что ложь и сует
а.

И от нас Църквата изисква вътрешно усилие, духовен ръст, правилна перспектива. Църквата не е тълпа от хора, всеки човек в нея е неповторима личност в очите на Бога. Църквата е онзи Божи път, който преминава през всеки Йерихон в живота ни. Единствен път, по който можем да съзрем Христос, да Го докоснем и да чуем онова, което е казал на Закхей: „Днес трябва да бъда у дома ти”. Чуйте: „трябва”. Не просто „искам”, а „трябва”.  Значи не само Закхей, но и  Христос е имал такава потребност. Както на друго място, в Евангелието от Йоан, Той казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан. 14: 23).

Тълпата зашумяла и зароптала: „Отби се при грешен човек”. Ала Христос е трябвало да отиде при този грешен човек, защото „Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото”. Великият пост, за който ни подготвя Църквата, е път към тази смоковница, към това Дърво на Живота, от което се вижда Христос. Да ни даде Бог да се откъснем от тълпата, да намерим този път, да се покатерим на смоковницата и да чуем Христовия глас: „Днес трябва да бъда у дома ти”. И не само половината от имота си да дадем на бедните, както направил Закхей, но и целия си живот да отдадем на Христос.

Радио Свобода”, 27 януари 1985 г.