Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Свещенството е интересна работа. Виждаш се с много хора с все различни съдби. В един ден кръщаваш, венчаваш и правиш опело. Има неща, за които човек си мисли, че е готов. Надяваме се на себе си, на Бога, на хората около нас, но каквото и да правим май не сме готови, а и си мисля, че не можем да станем готови.
Преди няколко дни правих опело на шестгодишно дете. Беше болно от рак. Много пъти сме се молили за него в църквата, причастявахме го, правихме маслосвети. Молихме за милост и надежда. Последния месец малкото ангелче беше в реанимация. Обадих се на майка му седмица преди да почине. „Не знам вече за какво да се моля, за живот или за край на мъките. Не знам на какво да се надявам.”
В деня, в който почина, служех утреня. В края на службата си казвам молитви. Помолих се и за него. „Господи, направи най-доброто, но нека да не го боли…” Десет минути след службата получих есемес от майката…
Най-тежкото нещо е да видиш дете в ковчег. Сърцето ти се къса, нямаш въздух, нямаш думи. Не можеш да четеш, не можеш да го гледаш. Баби, дядовци, майка, баща, сестра, роднини… всички са в твоето състояние. Толкова мъка и болка на едно място. Бяхме двама свещеници. Обадих се на един от възрастните отци в града да дойде с мен и да ми помогне. Не стана — аз чета две изречения и не мога повече, давам на него и той същото.
Всички се питахме: защо, Господи? Майката и бащата ме питаха, приятели и роднини на малкия ме питаха. Прибрах се вкъщи, и жена ми ме пита. Защо Господ праща болести на деца, защо ги прибира толкова рано, защо е цялата тази мъка, която сърцата ни не могат да понесат?
Аз питах себе си и много мислих. Нашата надежда е Христос, без Него нямаме никакъв шанс. Без Неговата победа над смъртта, без надеждата за вечен живот с нашите любими хора и с Бога. Без „Аз съм възкресението и покоят” не ми остава нищо.
Бог гледа на мен като на вечност. Аз гледам на себе си като на 60-70-80-90 години живот, гледам на себе си като на банкова сметка — толкова придобити имоти, толкова активи, толкова жени… Не меря себе си през призмата на вечността. Аз съм земен. Не се познавам, забравил съм призванието си, забравил съм, че Бог ме е създадал, за да живея вечно, вечно в Божията любов. Затова мисля и действам като земен, светът ме осмисля. Краят на живота е трагедия за мен. Бог ме познава, знае кой съм и какво е добро за мен — Той е моят Творец. Той прави всичко, за да ми даде вечността, за да ме направи годен за нея, годен за вечност в любов, а не в завист, алчност и грях.
Това е моят отговор. Бог гледа на мен като на най-ценното Си творение, най-обичаното, което заслужава вечност — не вечност на тъга, а вечност в любов, и то любов, която е споделена, пълна и завършена. Любов в човека и към другия човек, любов в Бога и към Бога.
При цялата ни тъга и мъка ние трябва да знаем, че малкият борец е ангел, че е при Бога в Неговата радост и вечност. Боли ни, но ще ни боли за малко, а после ще дойде вечността.
