Автор: Христо Димитров
Неделя след Въздвижение
„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.”(Марк.8:34)
Братя и сестри,
Всеки ден ние взимаме кръстът си и го понасяме в неизвестна нам посока. Често – с надежда, че пътят пред нас ще ни отведе към Бога. Тъй щото Господ Бог Иисус Христос говори и казва: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.” (Марк.8:35).
Какво означават тези Негови слова?
Вземайки тегобите си и нарамвайки ги ние тръгваме… но някак безсърдечно. Но защо безсърдечно?! Така… звучащо обвинително?! Понеже в повечето случаи забравяме да се помирим с ближните си и да им поискаме прошка. Защото всеки един, който вярва в Господ Иисус Христос трябва да помни словата на Спасителя, че ако сме тръгнали да поднесем жертва Господу е редно да се спрем, да се върнем назад и да се простим с брата и сестра си – нашите ближни. Пък чак едва след това да поднесем… себе си в дар на Господа. Чак след това е редно да се захванем с делата си.
Но тя – прошката /част от Любовта/ – е несъвместима, с когото и да е, който не се отрече от себе си. Дотогава кръстът изглежда непосилно тежък и как ние – слабите и немощните – ще се справим с това тегло? И… докога ще се налага да го търпим?!… Но докато има такива въпроси няма как да вървим в търсене на Спасителя и царството Небесно.
Защото кръстът не е просто тежест, която да ни напомня за страданията Господни.
Кръстът преди всичко е път. В него /кръста/ се събират в едно: човешкото… и онова, непонятното за ума, но достижимото с молитвата, с прошката, с любовта. И още: той, кръстът, е вътрешно състояние, което в никой случай не може, не бива и не трябва да се охарактеризира като тегоба.
Господ Иисус Христос понесъл тежкия, дървен, видим кръст по пътя към Голгота ни показва, че ако ние не се отречем от себе си всичко ще ни е тежко, всичко – едва ли не невъзможно. Че ако вършим нещо „защото трябва”, насила, а не „защото така искам” няма да има смисъл да се захващаме с това начинание. Тъй щото ще е показност, а не молитва в скришната ни стая…
Докато живеем за себе си, а не възлюбим Господа и Спасителя наш Иисус Христос, докато търсим „земна” награда няма как да кажем: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене.” (Гал.2:20). Не ще стигнем до тази пресечна точка – която се намира в нас самите; до този толкова… толкова тежък кръстопът, където да поискаме… да се променим. Да сторим това вътрешно изменение, което да ни покаже, че вярата без дела е мъртва. „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк.8:36), казва Господ Иисус Христос. Ако се вгледаме и вслушаме в тези думи можем да открием поне двояк смисъл. Прякото им тълкование е ясно – да търсим. Да търсим Господа. Защото казано е „Търсете, и ще намерите.” (Лук.11:9). Какво да търсим – също е ясно – и това е царството Божие. Но! В словата Господни някак също се вижда кръст. И отново този кръст е наше състояние. Наше терзание. Дори наша самота. Защото терзанието на душата човешка е някак самотно, докато човек не види красотата на света, а гледа само себе си. Тъй щото, когато човек погледне към света през очите на любовта, до него ще се докоснат думите Давидови: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро.” (Пс.103:24). И докато човек е така питането към себе си: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Марк.8:37) ще виси над него като дамоклев меч.
Нека зададем този въпрос, да го зададем с упрек към себе си: как какъв откуп?! Нима минава ден, без да отстъпваме част от себе си заблуждавайки сами себе си, че това са компромиси. Без да се лъжем, че вършим нещо „добро”, но всъщност предавайки – ближните си, своите надежди, своята вяра… Продавайки всичко това за трийсет сребърника. Продаваме душата си, за да имаме СЕГА! И това е, което е нашият откуп. Сякаш искаме да вкусим смърт, а не царството Божие. Но защо е така?… Защо е така ли?! „Защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човеческо.” (Марк.8:33). Сам Господ Иисус Христос ни казва защо, когато „сгълча Петра и рече: махни се от Мене, сатана!”
(Марк.8:33). И докато мислим за човешката награда, и кръстът ще ни се вижда тежък, и кръстопътя – състояние недостижимо.
Братя и сестри,
Да се отрече човек от себе си е дело не леко. Това е кръст ежедневен, особено когато човек опита да възлюби Господа Иисуса Христа и ближния си. Тъй щото по този начин егоистичното възприятие се сблъсква с онова чувство, което да направи пътя лек, а кръста/!/ – желание за живот, тъй щото Господ Бог Иисус Христос говори и казва: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.” (Иоан.6:35). Иначе казано човек се среща с абсолютната Любов. А Любовта е дълготърпелива и ни дава надежда,… че можем да се променим.
Нека!
Нека се борим със себе си ежедневно, но не за награда. Нека понесем кръста си – вътрешната промяна, която е само и единствено за наше добро. Последният въпрос е: защо да опитвам да насилвам себе си? Да се боря със себе си? Да вървя срещу себе си и да съм на кръстопът, след като и така ми е добре? „Защото, /казва Господ Иисус Христос/ който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.” Амин.
