Защо децата губят вяра в Бог?

2253 0

Автор: протопрезвитер Сергей Четвериков
Източник: http://tokandylaki.blogspot.ca

Превод: Людмила Грибнева

Защо се получава така, че някои хора са способни да познават Бог и да вярват в него до края на дните си, докато други изгубват вярата си още като млади? Как се случва тази загуба на вяра и по какъв начин може вярата да бъде опазена или подновена?

Преди да отговоря на тези въпроси, бих искал да кажа няколко думи на онези, които смятат, че религиозните вярвания не трябва да се „натрапват” на децата.
Религиозната вяра не може да се натрапи на някого; тя не е нещо чуждо на човека, точно обратното, тя е основна нужда на човешката природа, тя представлява най-важната същност на вътрешния живот на човека.

Когато се грижим детето да расте честно, добро, когато развиваме в него правилното разбиране на красотата и вкус към нея, не натрапваме нещо чуждо или външно на природата му; ние само му помагаме да го извади от себе си, помагаме му да осъзнае в себе си онези черти и движения, които са общи за всички човешки души.

Същото би могло да се каже и по отношение на познаването на Бог.

Според принципа за не натрапване на нищо на душата на детето, ние би трябвало като цяло да изоставим каквато и да е помощ на детето в развиването и подсилването на дарбите и способностите на душата му. Ние би трябвало да го оставим да прави каквото ще, докато порасте и реши кои принципи да приеме, и кои да отхвърли.

Но в този случай не бихме предпазили детето от външните влияния, а само бихме ги направили хаотични и произволни.

Нека се върнем към въпроса защо някои хора запазват в сърцата си постоянна и непоклатима вяра до края на дните си, докато други я губят, понякога изцяло, понякога завръщайки се към нея с голяма трудност и страдание?

Каква е причината за подобно явление? Струва ми се, че зависи от посоката, която взима вътрешният живот на човек в ранното му детство. Ако човек, съзнателно или инстинктивно, е способен да запази правилна връзка между себе си и Бог, той няма да изгуби вяра, но ако егото му заеме неподходящо превъзхождащо и доминантно място, тогава вярата му ще бъде изместена. През ранното детство природата на човек все още не заема първото място, все още не става обект на обожание. По тази причина се казва: ако не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно. С напредването на годините, нашият вроден егоизъм расте все повече в нас, става център на вниманието ни и обект на удовлетворението ни.

А този егоцентричен, егоистичен живот обикновено протича в два канала – каналът на чувствеността, удовлетворяването на тялото, и каналът на гордостта, на недопускащото отклонения доверие в разума и обожанието му, и по-специално на собствения разум.

Тези два канала обикновено не съществуват заедно в един и същ човек. При някои преобладават изкушенията на чувствеността, докато при други – изкушенията на разума. С възрастта чувствеността понякога се изменя в нездрава сексуалност, от която онези, доминирани от разума и гордостта, обикновено са свободни.

Чувствеността и гордостта – два начина за служене на собствената природа – са точно тези черти, които, както знаем, се проявяват в първороден грях на Адам и Ева, и създават преграда между тях и Бог.

Това, което се е случило с предците ни, сега се случва с нас.

Нездравата посока на вътрешния ни живот от детството, която води в развиването или на чувственост или на гордост в нас, замърсява чистотата на вътрешното ни духовно зрение, лишава ни от виждането на Бог. Ние се отклоняваме от Бог, оставаме сами в егоистичния си живот, с всички последствия на подобно състояние.

Такъв е процесът на нашето изоставяне на Бог.

При тези, обаче, които успеят да поддържат правилна връзка с Бог, развитието на егоистичен, чувствен и горд начин на мислене се възпрепятства от помненето на Бог; подобни хора опазват чистотата на сърцето си и смирението на ума си; и телата и умовете им са поместени в рамката на религиозно съзнание и служба. Те гледат на всичко, което изниква в душите им, от висотата на религиозното си съзнание, оценяват чувствата и страстите си правилно, и не им позволяват да вземат контрол. Въпреки всички изкушения, които се изпречват на пътя им, те не губят основната посока в живота си.

И така, целта и трудността на религиозното водачество лежи в това да помогнем на детето, а по-късно на тийнейджъра, да запази правилното отношение между себе си и Бог, и да не позволява на развитието на изкушенията на чувствеността и гордостта в себе си, които замърсяват чистотата на вътрешното духовно зрение.

Спомняйки си за моята младост, трябва да призная, че точно чрез такъв вътрешен процес, загубих вярата си, когато бях на 13-14 години. Съблазънта на чувствеността, прекомерното доверие в разума и гордостта от рационалността, които се развиваха в мен, лишиха душата ми от жизненост. Не бях и само аз, по-голямата част от приятелите ми преживяха същата съдба.

Ако беше имало край нас някой опитен духовен учител, който да се взре в душите ни, вероятно би намерил нещо добро в тях, но основно би намерил леност, чревоугодие, лъжа, двуличие, самоувереност, прекомерна вяра в собствените сили и способности, критично и скептично отношение към мнението на другите, склонност към прибързани и безразсъдни решения, инат, склонност към вяра във всякакви отрицателни теории, и т.н.

Единственото нещо, което той не би намерил в душите ни, би била паметта за Бог, и вътрешната тишина и смирение, които тя поражда.

Нямахме подобен учител. Нашият религиозен учител, уважаван протопрезвитер, едва имаше време да ни провери в уроците по Закон Божий и да продължи да обяснява. А ние гледахме на тези уроци със същата скука и безразличие като всички останали. Извън тези уроци нямахме връзка с учителя си. Към изповедта, която правехме веднъж годишно, пристъпвахме ,без каквото и да е разбиране.

И нищо не ни спря от това да бъдем духовно унищожени.