Защо на мен, Боже мой?

3721 0

Автор: митрополит Месогейски и Лавреотикийски Николай
Източник: кратка извадка от книгата „Там, където Бог не се вижда“
Превод: Мартин Ганев

 

Този въпрос се формулира постоянно, като му се отговаря само със сълзи, а не с думи, с чувства, а не с мисли, с мълчание, а  не с възглед по въпроса, със състрадание, а не с отговори. Що да сторим? Често очите говорят по-красноречиво от устата, въздишката по-силно от мисълта, а болящото затруднение изразява повече истина, от който и да било отговор.

Обръщам погледа си наоколо и откривам наши ближни, които страдат, нашите братя, които се прегъват, които биха искали някак си да се изразят, но или не могат, или се колебаят, или дори се страхуват. Всички те в крайна сметка не са … някакви други, чужди, безразлични на нас, но са най-чистото и необходимо парченце от самите нас, тъй като срещата ни с тях премахва егото в нас. За кратко време бих искал да дам в заем устните на моята душа на тяхната необходимост да бъде изразена безмълвността на болката, за да бъде формулирано упоритото ѝ затруднение.

Преди време ми се отдаде възможност да посетя Болница Педон. Отидох в офиса на директора на Онкологичното, с която  се случи да се запозная. Тя ми предложи да посетим стаите на децата. Отбегнах да се съглася. Хвърлих един поглед на стените в интересния ѝ офис, които бяха пълни със страдащи и надяващи се  лица, ранени и разтревожени. Някои от тях още се срещат сред нас, за да умножат радостта ни, а други са си отишли, за да предизвикат необходимостта от срещата ни с тях в прегръдката на Бога.

Книгите в този офис бяха по-малко от снимките. Многото научни знания по-бедни от изобилието на истинността на живота. Съмненията и непознатото бяха по-бледи от блясъка на особената любов на това място.

Излязохме от нейния офис, като си мислех, че излизам от истината, за да вляза в лъжата на този живот, но с някакво неизказано облекчение. Препънах се обаче в най-голямата истина. В салона, на една масичка, три деца, без коса, играеха настолни игри, с вътревенозни химиотерапевтични инфузии. В близост до тях бяха същият брой млади майки и един дядо. Очите на възрастните веднага се забодоха в мен. Децата безгрижно продължаваха своето развлечение. Несръчно аз не се осмелих да  дам лъжовната си усмивка на … добрия поп, който е дошъл да извърши доброто си дело. Никога погледът на родителите и безгрижието на децата не бяха ме пронизвали толкова дълбоко. Тази картина автоматично се преобразува във въпрос, който отзвучава в ушите ми до настоящия момент. Тези очи жадуваха за една глътка отговор на най-лаконичното, но най-вътрешно недоумение, което се оформя в сърцето на всеки нормален човек: “Защо на мен, Боже мой?”.

В крайна сметка страдащите очи могат да се утолят само чрез своите сълзи. А не с моето слово, мислех си. Поздравих ги и заедно със спомена за тяхното изражение, аз понесох със себе си въпроса.

Защо?

Защо е болката? Защо е неправдата? Защо дечицата? Защо толкова преждевременно? Защо по този начин? Защо непоносимата болка да замества неописуемата радост на невинното им присъствие? Защо? И ако е за някакво незнайно наше добро, защо това добро да е толково горчиво?

Защо на мен?

Какво лошо сторих? Къде да търся, та да намеря в себе си тази  незнайна за мен причина. И ако съм виновен аз, не мога ли да сторя нещо, за да преобърна нещата? И каква е причината, че поради мен да страда това невинно творение? Струва ми се, че това няма да мога да го понеса. Съществува риск да загубя малкото болна моя вяра. И в крайна сметка каква е ползата от тази история?

 

Защо на мен, Боже мой?

Не съм ли твое дете? Не си ли Бог на любов? Къде е общото между Твоята любов и моето мъченичество? Как могат да ме привлекат Твоите бичове? Как се съчетава Твоята добрина с неразгадаемата логика на болката, със скръбта, с вероятността на скандализма?

 

Млада двойка! Току що са се запознали. Мечтата им е да преживяват в любовта си. Толкова по-силна става тя! Толкова по-богата! Толкова по-задълбочена! Това е животът! В това има не само сладост и красота; то притежава и сила. То не разчита само на себе си, не се ограничава със самодостатъчността си. Но то ражда, умножава се, дава живот.

В унеса на тяхната любов, те се женят. Отначало всичко минава толкова хубаво! Гледат се в очите и затвърждават своето убеждение, че всичко върви наред. Никое облаче няма да засенчи слънчевата светлина на техните мечти.

Сега очакват дете. Това фокусира вниманието на съвместния им живот. Това предопределя техните мечти. Това събира техните надежди. Девойката е бременна. Усмивката им преминава в oтвoрa на тяхната прегръдка. За пръв път, въпреки че все още не се вижда, ще навлезе някой друг, който ще умножи и затвърди тяхната любов. Промените на женското тяло потвърждават признаците на един нов живот, който ще се роди от любовта, но и самият той поражда любов. Малкият невидим ембрион, който усещат без да виждат, също дава живот на родителите. Те действително откриват, че се обичат не само повече, но и по-различно. Качеството на тяхното отношение се надгражда.

Девойката е вече майка. Тя единствено очаква да притисне в прегръдката си своето дете. Денят на раждането настъпва. Физическата болка се замества от радостта на новия живот, от красотата на новото присъствие в дома, от изумлението пред една неповторима личност. Двама родители могат да дадат 10 различни деца. Това е едно от тях. С него идват и радостите, безсънните нощи, тревогите, грижите, прегръдките, целувките, игрите, мечтите. Детето израства. Започва да се движи, да се смее, да говори, да ходи, да извършва първите си пакости, вероятно и да тръгне на училище.

Привързаността расте. Страховете се редуват един след друг. Чуваме, че някое друго дете е поразено от тежка болест. Нашата усмивка е пресечена. Но за малко. Дълбоките и интимни страхове описват атмосферата на душата и определят идентичността на нашето настроение. Не, изключено е! Това няма да се случи с нас. Същестува някаква причина, за да посети болестта чуждия дом. Възможността болестта да посети нашия дом е много малка, почти нищожна. Със зрънцата от вяра, които имаме, ние се прекръстваме тайнствено. Ако Бог съществува, Той ще ни види, ще ни защити, сега, когато сварихме, макар и душевно, да Го призовем. Освен това Бог е любов. Ако Той не съжали нас, то поне ще съжали бедното ни детенце. То е толкова невинно.

 

На детето ни обаче докато играе му прилошава или някоя сутрин вдига температура, която продължава няколко дни, а ние не можем да я свалим. Или пък го боли интензивно и необяснимо. Страхуваме се. Сигурни сме обаче, че изследванията ще покажат някой вирус или, в най-лошия случай, някаква детска болест, която в миналото е затруднявала хората, в наши дни обаче медицината успешно се справя с нея.

Минали са доста дни. Безоблачността на нашата радост е прекъсната от последователните мълнии на лекарските мнения. Диагнозата напомня на вкусен морски дар, на който обаче едната   щипка е притегнала нашия разум, а другата е пробола нашето сърце. Това е рак. Това, което обичайно поглъщаме с ненаситност, сега разяжда нашето съществуване. Нито можем да мислим за това, нито можем да го осъзнаем. Преди няколко дни ние вкопчени се прегръщахме, защото Бог ни е дарил едно от Своите ангелчета. Днес нашата прегръдка, подобно на съсъд, събира сълзите ни, да не би преждевременно да прибере нашето вече ангелче.

Бурята на медицинските прегледи се заменя с изливането на останалите без отговор въпроси “защо”. Защо, Боже мой, толкова много болка. С какво е виновно това невинно създание? Защо с моето дете, което ми изглежда най-доброто, а не с някое незнайно и далечно? Защо да го боли, защо да се затруднява, да се измъчва, безропотно и безмълвно, без дори да подозира какво ще понесе. Защо преждевременно е застрашено да изостави своите играчки, нашите мечти, неговата перспектива, неговите братчета, нас родителите, този свят? Защо да се случва всичко това, без никаква логика да може да ни бъде съпричастна, без никакво тълкувание да ни утеши, без никакво основание да ни подкрепи, без никакъв бог да ни докосне?

 

Ние се измъкваме от това и търсим  убежището в логиката на някое чудо. Кой знае? Христос е възкресил дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица; излекувал е дъщерята на хананейката и слугата на стотника. Бог обича особено децата и постоянно ни поощрява да се учим от тяхната невинност. Неговата любов е неизчерпаема. Толкова чудеса се случват далеч от нас и толкова са се случили в миналото, защо да не се случи едно в наши дни, на нашето дете? Що за Бог е? Едно чудо ли не може да стори?

Усилието ни обаче да се утешим, засилва нашето изпитание. Чудесата са чудеса, защото не са толкова често. А също и, ако извърши чудото с нас, това не е ли несправедливо? Защо някои да преживяват Неговото благодеятелно присъствие, а други да бъдат лишено от Него. Защо някои да Го славословят, а много от останалите да се смиряват изключително и да Го умоляват горещо. А също и, ако може да направи чудо, защо не излекува всички, или много повече, да отмени болестите, за да изживеем малкото ни години спокойно и в радост? Може би в крайна сметка Бог съществува, за да се измъчваме, или не съществува, а ние се измъчваме?

Някои ни приближават и ни казват, че Бог ни обича и затова допуска изпитанията. Защо Бог не обича тези, които ни утешават и отвръщат на нашата болка със съвети и слова, а обича само нас. Защо техните деца да играят безгрижно и да се смеят, а нашето бледо да живее сред лекарства и шишенца. Защо техните деца се забавляват с шеги и детски пакости, а нашето се залъгва с нашите лъжи и напразни надежди, че уж скоро ще тръгне на училище. Защо те могат да строят мечти за техните деца, а ние треперим при мисълта за бъдещето и перспективата на детето?

И ако предположим, че Бог реши децата да не боледуват, то как се връзва и как се съвместява с Неговата любов и божество, да страдат възрастните?

Но и животът, защо да бъде толкова трагичен? Защо да се страхуваш да обикнеш? Защо да се колебаеш в това, да се отдадеш? Защо да мислиш за това, за да се привържеш? Колкото по-силна е любовта, толкова повече боли раздялата. Колкото по-дълбоки са чувствата, толкова повече наранява болката? Наистина, защо?

Изглежда, че понякога тези “защо” са виновни, за това че страдаме. Някои ни съветват да не питаме; “защо” не се позволява при Бога. Може би този наш грях е виновен за страданията на нашето дете.

И все пак тези “защо”, когато са формулират смирено и с тиха болка, съставляват не само образа на най-истинското ни аз, но и изразяват най-истинското екзистенциално недоумение на този свят.

 

Благословението” на болката

Благословените “защо”

Тези “защо” са осветени от Самия Христос на Кръста – “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”. Боже мой, защо ми причиняваш това? Какво съм ти сторил? Не съм ли Твой Син? Това е точно същият въпрос като моя собствен, и който остава без отговор. Той е останал без отговор във феномените. Събитията обаче откриват отговора.

Много такива “защо” са излезли от устата на многострадални Иов, както и от перото на наранения Давид, двама души, чийто трагична смърт на техните деца е запечатала техния преход в историята, и често ни се представят като уникални образци на вяра, издръжливост и търпение.

Този въпрос отправяме към Бога, казваме го на себе си, повтаряме го на хората, които особено чувстваме, че ни обичат. Главно го казваме, за да изразим нашата вътрешност, казваме го обаче очаквайки ласката на някой отговор. Кой обаче може да ни даде някакъв отговор? Дори и да го знае, кой може да ни го даде.

Свети Василий Велики е казал на скърбящия баща, че болката прави човека толкова чувствителен, така че той заприличва на око, което не може да понесе дори прашинка. Дори и най-малкото движение усилва болката на страдащия човек. И най-отличаващата се аналогия не издържа. Словото, което се поднася като логически аргумент ни безпокои нетърпимо. Само сълзите, общението в недоуменито, мълчанието и вътрешната молитва биха могли да успокоят болката, да просветлят мрака и да породят една малка надежда.

 

Болката ражда истина, състрадание и общение

 

Болката не само ни събужда, но и поражда любов в хората около нас. Те се опитват да се поставят на нашето място. В условията на тяхната сигурност, те се опитват да споделят най-нежеланите за тях наши чувства. И го правят. Болката поражда нашето търпение, същевременно обаче поражда и изпълнена с любов връзка с нашите братя. Болката ражда истината. Състраданието към другите я посажда в нашите сърца. Там дискретно се крие и отговорът.

Така в сърцето се поражда утешението, сладостта и облекчението, чийто преживявания са много по-силни от тези на тежестта на болката.

 

Отговорът се ражда вътре в нас

Учените твърдят, че двама родители могат да направят безкрайно различни деца. Ако се различават нашите физиономии, то много по-разнообразни са изразите на вътрешния ни свят. Същото важи и за отговорите на тези големи въпроси. Ако някой трети ни даде уж някакъв “верен” отговор, това ще разруши многообразието и персоналността на нашите отговори; ще разруши свещените отговори, които Бог е приготвил за всеки един от нас. Хипотетичната мъдрост на който и да било мъдрец ще начупи Божията истина и свобода вътре в нас.

Голяма грешка е да очакваме отговора отвън, от другите. Кой е мъдър? Кой е философ? Кой може да бъде сигурен в правилността на аргументите на свещеника или знае отговорите на толкова личните “защо”?

Отговорът може да се роди само вътре в нас. В никакви други аналогични случаи. Нито в дебелите книги. Нито в рецептите за утеха и мъдрост. Отговорът не същестува никъде, него никой не го знае. Отговорът се поражда вътре в нас. Нашият личен отговор е дар от Бога.

Болката ни изважда от човешката мяра

В крайна сметка тези “защо” нямат за отговор това, което нашата немощ и слабост очаква. По тази логика обикновено те остават без отговор. Затова и Христос е казал най-малко за смъртта. Просто Самият Той я е избрал и я е понесъл, повече от който и да е другиго. А когато възкръснал, Неговата уста била изпълнена повече с дихание, отколкото с думи. Той не казал нищо за живота и смъртта – само е предрекъл мъченичеството на Петър. На болката не може да бъде отвърнато с аргументи. Нито пък неправдата и смъртта могат да бъдат посрещнати с логика. Тези проблеми се решават чрез вдъхването и диханието, които само Бог дава. Решават се чрез Светия Дух. Те се преодоляват чрез смиреното приемане на Божията воля, която е толкова истинска, но обикновено и толкова непонятна.

В своя прeход изпитанието е съпътствано от изковаването на въпроси без отговор. А ние, вкопчени в “може би”, в “защо”, в “ако”, съхраняваме надеждите и настояваме в оцеляването на този свят, очаквайки нещо сигурно и стабилно. Това обаче обичайно не се намира в предложено от нас решение, но се съсредоточава в неочакваното свръхлогично божествено утешение. Всеки опит за неговата подмяна с човешки заместители онеправдава самите нас. Всяко ограничение в задушаващата примка на рационалните отговори ни впримчва по-дълбоко в нашата драма. В диалога с болката, неправдата и смъртта, ние сме задължени да излезем от човешката мяра. Това е не само изход от изпитанието, но и неговото благодеяние.

Уникалната възможност

В крайна сметка, ако зададем въпроса, ние трябва да изчакаме отговора. Или Бог не съществува, или ни предоставя някакво изпитание, за да ни даде една уникална възможност. Ако  Разпятието не бе се случило, не би съществувало и Възкресението. Христос би бил един добър учител; а не Бог. Бог дава възможност. На нас остава да я съзрем и остойностим. Радостта и съдържанието на тази възможност е много по-голяма от напрежението и болката на изпитанието.

Смъртта, болката и неправдата представляват тайнство, на което отговорът се разтърсва. В тези случаи истината не се изразява като аргумент или възглед, но се предлага като смирение и съвместна болка. Това е път на границата между живота и смъртта, на скандализма и славословието, на чудото и неправдата,  път, който ни представя завои и скрити ъгълчета, в които се крие истината на живота. Ако човек избегне изкушението да се огъне, тогава среща истината в такъв вид, който никога не си е представял. Ако човек съумее да прегърне болката, тя ражда безпрецедентна осезаемост, като разкрива действителност, която иначе той не би видял. Предизвикателството не се състои в това да се случват събития и откровения; това съществува така или иначе. Предизвикателството е в това, човек да отвори очите си, за да може да ги види.

За съжаление безспорна истина е, че губейки многожеланите неща, обикновено ние познаваме и печелим по-големи.

Със сигурност болката и неправдата не могат да отменят Божията любов. Бог съществува. А Той е любов и живот. Съвършената любов и пълнотата на живота. А най-голямото чудо на Неговото съществуване е съвместното Му съществуване с болката, неправдата и смъртта.

Може би най-голямото предизвикателство за всеки един от нас е съжителството с неговата лична болка, с надежда да се  вкопчим в тези дълбинни “защо”, чрез смирена вътрешна перихореза в очакаването на Бога сред тези “неправди”, за които си мислим, че Той ни причинява.

Преди време ме приближи една млада девойка, чийто кандило на живота изглеждаше, че мъждука. Сред непоносимата болка аз съзрях надежда. През разплаканите ѝ очи аз срещнах радост, сила и мъдрост.

– Искам да живея, каза ми тя. Но не съм дошла, за да го потвърдите. Дойдох, за да ми помогнете да си отида готова от този свят.
– Аз съм свещеник на живота, а не на смъртта, отговорих ѝ. Затова искам да живееш. Разреши ми обаче да те попитам нещо – посред твоите изпитания, питала ли си се някога “защо на мен, Боже мой?”?
– Не ви разбирам, отче, каза ми тя. Аз питам “защо не на мен, Боже мой? И очаквам не смъртта си; но своето просветление”!