Защо не трябва да бием своите деца?

8088 1

Автор: Марина Комисарова
Източник: www.matrony.ru
Превод: Татяна Филева

Някои може би ще бъдат ужасени от самия въпрос. Как изобщо можем да си помислим, че това е допустимо?

Но не всичко е толкова просто. Много хора все още са убедени, че децата може да се бият, ако това не вреди на здравето им. Техните доводи са следните:

1. В Библията е написано и бла-бла, най-общо казано, преди са ги биели, и от това не е следвало нищо лошо, израствали са добри хора.

2. Детето е несъзнателно същество, подобно на кучето, не разбира от дума, а от болката разбира отлично.

3. Дори в английските училища неотдавна са отменили телесните наказания, така че…

4. Родителите, които не бият децата си, викат по тях, а това много повече погубва детската психика.

5. А как иначе да постъпваме, когато нищо друго не помага?

Има и психолози, които описват как да се бият децата, и в тези описания как правилно да шляпаме с длан детето по седалището, несъмнено се долавя садистичен подтекст. Разбира се, тук няма да цитирам тези бисери на девиантното мислене.

Просто искам да кажа защо не бива да се бият децата. Това не е смъртоносно и, надявам се, няма да чуя традиционния стон, че да, ето, някои са били бити от родителите си и те сега завинаги са травмирани, вече не могат да живеят нормално, могат само да ходят и да се оплакват, опитвайки се да получат компенсация. Слушайки такива „травматици”, започваш да разбираш техните жестоки родители. Макар че родителите, навярно, са били много по-лоши. Но това не е важно.

Ще говорим не за това какво вече е направено с някого, а за това какво е по-добре да не правим, когато сме изправени пред такъв избор.

Понякога става така, че изобщо няма избор. Тоест, едногодишното дете е бръкнало в контакта или е пипнало горещия чайник, и родителят инстинктивно го е шляпнал. Не е мислил за това и не е правил избор, просто се е поддал на импулса. Да ругаем себе си за такова движение не е необходимо, всичко се случва. Но не бива и да хвалим себе си. Все едно детето нищо не е разбрало за температурата и електричеството и дори не е разбрало в какво родителите са видели заплаха за него: то просто е разбрало, че мама или татко са недоволни. Недоволството може да се прояви и иначе.

Всички идеи за това, че на детето може и трябва да се въздейства физически, се крепят върху средновековните представи за това, че засега детето няма ум, а значи не е способно да разбере нищо. В действителност емоционалната възприемчивост на детето е толкова висока, че то е много по-чувствително от възрастния. За да оцелее, детето трябва да сверява всички емоции, то чувства и любов, и не любов, и одобрение, и неодобрение, и различава всички нюанси. Нашите „възрастни” емоции остават скрити за нас от нашия разум, от нашия навик да правим безсмислени анализи, и главното, от психичните защити. Възрастните и сами не знаят какво искат, как се отнасят към едно или друго, какво чувстват, затова много често им е необходим психолог, за да им помогне да се ориентират в това, толкова заплетено е всичко. Детето едва формира своята саморефлексия, а ето, чуждите емоции разпознава безпогрешно.

Но ако детето привикне към това, че когато са недоволни от него, започват да го пердашат, то действително може да притъпи възприятието си на по-фините родителски емоции. Неговият праг става по-висок. Тогава се появява ефектът „той не разбира от дума, а само от шамари”. Към това са го приучили. Да, като животно.

На тези, които смятат, че да се вика на детето, е по-лошо, отколкото „да се бие безопасно”, предлагам да размислят върху следното. Самите вие какво бихте избрали, вашият партньор или, не дай боже, началник, да ви се развика, или да започне да ви бие? Хората не крещят ли често един на друг? Хората невинаги могат да сдържат напрежението на емоциите и затова викат. Постоянно студените, невъзмутими хора, изглеждат плашещо. Не, истеричките и скандалджиите са още по-зле, разбира се. Но някаква мяра на емоции, проявени с повишаване на тон, това, най-общо казано, е нормално явление. Поне никого няма да учудиш с това. Не е ли така? Ако изкараш от нерви близък човек, той ще започне да вика: „Какво правиш? Как можеш? Ааа!” и т. н.

Съвсем друго е, ако този близък или не толкова близък човек започне да ни бие. Ето, просто така се приближава и ни удря един зад врата или сърдито ни бие по гърба. И не, това не е договорна игра в рамките на нестандартните сексуални отношения, а той така изразява своето недоволство. Какво ти се иска да направиш с такъв човек? Да му удариш един в отговор, нали? И по-добре, за да не излизаш от правовите граници, да се отдалечиш и повече да не общуваш с него. Защото той е преминал границите.

Всички, които се позовават на това, че някога са биели децата и не е имало никакъв проблем, забравят, че някога са биели не само децата, а всички изобщо. Някога и в службата са биели, и за правонарушения, и мъжете са биели жените законно, и бащите – вече порасналите синове, и господарите – крепостните, и белите – черните, и в училище са биели, и в учрежденията, и изобщо, боят е бил нещо нормално. Представите за телесните граници на личността са били други. Хората са били по-прости, по-груби, по-малко са осъзнавали своята индивидуалност, но работата не е само в това. Проблемът е в контраста, който детето наблюдава, когато идва в света, където бият само него. Само него!

Тоест началникът в работата не бие бащата, мама не влачи домашната помощница за косата, на улицата няма публични сбивания, по телевизията и в новините не показват нищо такова, никого в този свят не е прието да бият на законни основания, нещо повече, да биеш е унизително, с еротичен подтекст, оголвайки долната част от тялото. А ето, него, детето – може. Ако някогашното дете е било някак адаптирано към света на законните телесни наказания, някак е възприемало себе си в този свят, не по-лошо от другите, сега, когато то живее в свят, където всичко е насочено към създаване и поддържане на личностните граници, тези негови граници биват нарушавани и потъпквани. Тоест преди границите изобщо не са се формирали като такива, а сега ги формират и ги нарушават.

Особено страшно е, когато това не е импулсивно шляпване с последващо обяснение, че, ето, мама много се е уплашила, когато си хванал ютията, или много се е ядосала, когато едва не си удушил котарака, и не се е сдържала. Импулсивните постъпки на родителите с последващо разкаяние (а ние помним, че човешките деца прекрасно усещат емоциите, много по-добре от кучетата), децата възприемат нормално. А ето, ритуала на наказанието – не.

Ритуалът на наказанието е садистично действие. Това трябва добре да се осъзнава, за да не се прави никога с детето. Това е показно изпълнение, чиято цел е да потисне детето и да смачка неговото Аз. Отново ще поясня за „травматиците” (поставям думата в кавички, защото нямам предвид истинските травматици, болните хора, а здравите, тези, които симулират детска травма, за да не порастват никога), че най-често няма да успееш по този начин да смачкаш това Аз, то ще намери начини да се приспособи, в редки случаи дори може да стане по-силно, зелената тревичка пробива и асфалта, но сега не говорим за това. Говорим за мотива на родителите, за тяхната родителска личност, за това какво правят като родители.

По този начин такива родители извършват Божи съд над детето, предлагайки му да ги признае в качеството на свои богове, а болката и страданието – в качеството на заслужено наказание. А след това му предлагат да потисне своята здрава агресия и да я насочи навътре, към себе си. Да се научи да изпитва невротичен страх и вина.

И пак, в някакъв стар свят, без уважение на правата на личността и останалите съвременни ценности, в това не е имало особено унижение и ужас, а значи не е имало и невроза. Всички са живеели така. Над бащата властвал боляринът и го е биел – над болярина – царят, над царя – Бог, а свещеникът можел да наложи епитимия, включително и с пръчки. Бащата властвал над майката и я биел всяка събота, а майката биела детето. Самото то, когато пораствало, започвало да побийва слугите, а с времето си позволявало все повече и повече. Тоест, от детството се образувала стройна йерархия, кой над кого е и кой кого бие, в която детето се вписвало още от най-ранна възраст.

В съвременния свят този „старинен ритуал” се превръща в извратено, особено цинично разчленяване на границите на детето. Именно разчленяване, при това някак грижовно, ласкаво. Виждали ли сте ласкави маниаци по филмите? Детето изпитва ужас, то не е адаптирано към този ритуал, в заобикалящия го свят няма аналози, напротив, светът наоколо е демократичен и толерантен, хората се борят за правата на животните, а ето, него, детето, могат да го бият, и не само във вихъра на емоциите, а съзнателно и хладнокръвно.

Родителите, на които това изглежда приемливо – вие изобщо разбирате ли какво е за растящата личност да приеме мисълта, че е възможно напълно законно да бъде подлагана на унижение и болка? И това да направи с нея най-близкият човек, от когото тя очаква защита. И да нарича грижа мотива на своето издевателство.

Детето, разбира се, ще преживее това, ще забрави и дори ще се усмихне, когато, вече като възрастен, си спомни. Психиката е способна и на това. Тя е много гъвкава, много силна, жалко, че „травматиците” не искат и да чуят за това. Но самите вие, родители, не бихте ли искали да осъзнаете защо ви е необходимо това? И защо то се крие зад благородните доводи на родителската любов?

Най-общо бих искала да кажа, че децата не бива да се бият. По-добре е да викате, ако са ви изкарали от търпение. Но още по-добре е да изпиете нещо успокоително, щом като ви е толкова трудно да се справяте с родителската роля. Нали никой не е обещал, че ще бъде лесно.


1 коментар за "Защо не трябва да бием своите деца?"

Comments are closed.