Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Няма добро, което да не остане ненаказано.
Гор Видал
Понякога в храма идват посетители, вярващи и невярващи, които задават един особен въпрос:„Отче, обяснете ми защо като направя нещо добро на някого, веднага след това ми се случва нещо лошо? Така става винаги. Защо тогава да върша добри неща?“. И тези изцяло добронамерени хора,колкото изненадани, толкова и огорчени,споделят някаква преживяна житейска ситуация,която ги е накарала да стигнат до този извод. Нека не мислим прибързано, че това се дължи на самовнушение или на някакъв особен каприз на потърпевшия. Нека просто се опитаме да поразсъждаваме и да погледнем на това от чисто духовна и православна гледна точка.
Уви, тези хора не са се заблудили и това е пределно ясно. Съществува един неотменим духовен закон във вселената: „Преди и след всяко добро дело следва изкушение“. Преобладаващата част от хората не са запознати с този закон и изпадат в недоумение и дори страх, когато го преживеят. Той обаче не е поради „завистта на дявола“ или поради някоя негова контраатака, а във висша степен по волята Божия.
Господ Бог, Който е вечна, изначална и бликаща любов, обгръща всички свои творения и като всеблаг Отец очаква от тях да вършат същото с другите. Изречено е: „Даром получихте, даром давайте“ (Мат. 10:8) и всички ние сме призовани да бъдем добротворци. Не само слушатели, но и деятели на Словото Божие, Негови съслужители, „нозе и ръце“. Преминали през очистителния огън на изкушенията и очистени от примесите на повредената си стара природа. Победители над злото в себе си и извън него. Синове, а не осиновени.
Но по Своя неведом начин Бог изпитва човеците, доколко са верни и последователни в това свое действие. Поставя ги в положение да бъдат изпитани дали ще издържат на проверката Му. Съзнателно отдръпва десницата Си и позволява на сатаната да ги изкуши, доколкото Той позволи. Защото врагът на нашето спасение няма собствена воля и не може да стори нищо, дори и най-малкото зло, без Неговото височайшо разрешение и позволение.
Доказателство за това е книга Иов, в която сатаната измолва от Бога да се намеси в живота на този праведник и да изпита верността му. Затова на практика се получава така. Това е духовната логика, произтичаща от Отца на светлините. Онези, които не я познават, изпадат в малодушие и стават жертва на своето невежество. Те не трябва да приемат това лично, а като принцип, който се отнася за всички. И след като избършат сълзите си, да продължат напред в своето похвално намерение.
Истинският последовател на Спасителя Христос трябва да е верен докрай — във всичко и въпреки всичко! Това е признак за богоизбраничество. Всички светии и праведници „от создание мира“ са изпадали в тази крайно неблагоприятна ситуация и след извършване на някакво добро дело на свои и чужди по вяра са опитвали от „гъбата с оцета“, поднесена от онези, на които най-искрено са помагали със съвет и дело.
Свети апостол Павел в посланията си до новообърнатите християни в различни части на езическия свят споделя горчивите си разочарования от неблагодарността на хората при изпълнението на своята духовна мисия. С болка на сърце той изрежда отстъпленията, предателствата и грубостта, която е срещнал от онези, на които най-искрено е помагал със съвет и дело.
Типичен пример за това е животът на един от великите руски старци — св. Йоан Кронщадски. Този неуморим молитвеник и добротворец до последния си дъх е бил преследван от жестоката неблагодарност на хората, на които е помагал. Човекът, който е бил най-близо до него в храма, редовно го е клеветил на владиката. С Божията помощ и с много усилия отец Йоан изгражда Дом на трудолюбието, който обаче е изгорен до основи от злорадстващи и завистливи души, измежду които е имало и няколко от обитателите му.
Всеки сърцат и отдаден свещеник преминава през този личен ад — да е обругаван, оплюван и клеветен от онези, на които най-много е помагал. Това е неотменима частица от неговия кръст!
В скромното си служение на мирянин и духовник съм бил личен свидетел на това как отдадени на делото си енорийски свещеници са били предадени от най-близките си служители и помощници в пастирското си служение. Пред мен са примерите на организатори на поклонически пътувания, които са били клеветени пред висшестоящи или други вярващи или невярващи веднага след приключване на тези благодатни посещения. Организатори на енорийски центрове или пионери на различни благотворителни инициативи, които са ставали жертва на най-грозни и дълбоко неверни доноси от онези, на които най-много са помагали. Опитни изповедници, които са били изоставяни от миряни, които дължат на тях своето прохождане във вярата.
Самият аз, с всичките си недостатъци, но изпълнен с добро желание, съм страдал много от това. Най-жестоките удари и горчиви разочарования съм понесъл от онези, на които съм помагал от все сърце, искрено и безвъзмездно. Наистина много боли… Чисто човешки си задаваш въпроса: „Защо, Господи?“. Проплакваш в окаяното си положение и търсиш разумен, нормален отговор…
Винаги обаче съм намирал утеха в прегръдката на Бога и съм продължавал напред, защото съм разбирал, че това е за мое смирение и най-важното — за спасение. Тесен е пътят към несъкрушимото Му царство и мнозина са звани, а малцина призвани. Няма как да влезем в него, без да го заслужим с труд и добротворство.
Затова от всеки тръгнал нагоре към небето се изисква да прояви „свято насилие“ над себе си и да се бори на два фронта — вътрешен със себе си и външен със злото в околните и с бесовете. За Него и за вечността си струва да претърпим и да продължим напред, като превъзмогнем всичко „човешко, твърде човешко“ и с помощта на благодатта Божия да съхраним своето себеотрицание и живата вяра да се борим докрай! Защото само това е спасителният път за онези, които искат да бъдат истински и в малкото, и в голямото, за да се нарекат Негови приятели. А когато застанем пред Съдията и Той разтвори книгата на живота на всеки от нас, да получим привилегията да тържествуваме с Него във вечността.
