Автор: Прот. Небойша Младенович
Източник: www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева
В съвременното общество християнското разбиране за смисъла и значението на поста предизвиква редица недоумения, дискусии и любопитни реакции именно защото отношението към храната зависи от разбирането, което човек има за себе си и изобщо за смисъла на живота. Първото предизвикателство към нас, постещите, обикновено идва от онези, които не постят или се отнасят равнодушно към християнството. И то се състои в парадоксалното цитиране на новозаветните думи, че „не това, което влиза в устата, осквернява човека” или в народния вариант: „злото не идва от храната”[1], с което, според тях, напълно приключва и се обезсмисля всяка дискусия не само за поста, но и за човека, който се възприема като тяло – и само като тяло – и във времето, и във вечността. В рамките на тази група особено интересни са онези, които се отнасят негативно към поста и го свързват с ограничаване на личната свобода, но живо се интересуват и пропагандират неговите секуларни форми – вегетарианство и диета. Сред християните има хора, които искрено признават, че дори мисълта за поста предизвиква у тях асоциации с употребата на невкусна храна, и в този смисъл възприемат поста като бреме, поради което роптаят, борейки се да издържат, да „отработят” определеното време. С това те всъщност изопачават смисъла на поста и вярата, свеждайки ги единствено до търпение. Не са рядкост и онези християни, които, постейки формално, смятат за грях, ако случайно вкусят нещо блажно, и държат сметка само за това, но няма да се вълнуват особено от това, че сърцето им е окаменяло към ближните, от това, че се сърдят на онези, които не им се кланят или не ги поздравяват, или от това, че се късат от завист, слушайки за благополучието и щастието на другите. „Постят”, а продължават да мислят за своите дребни интереси, сквернословие и ругатни. Не можем да разберем „механичния пост”, при който въздържанието от определен вид храна се смята за единствения и главен смисъл на поста. Това е много далече от същността на поста и всъщност го принизява. Постът не е обред или „йогийско” действие, а факт, основаващ се на библейския и светоотеческия опит на Църквата, екзистенциално и богословски обоснован начин на мислене и действие, от което Църквата не се е отрекла и никога няма да се отрече, независимо от промените на условията на живот и дискусиите на днешните хора за съкращаването на някои пости.
Чрез великопостните богослужения, чрез целия Постен Триод Църквата отправя послание към своите верни: „Като постим, братя, телесно, да постим и духовно”. Това показва, че същността на поста е във възприемането на истинската, цялостна хармония на нещата в живота, които Творецът на всичко видимо и невидимо е създал по Своя промисъл и в рамките на които е предложил на човека и света възможност за вечно съществуване, която той не е приел (първородния грях). Тоест, че целта на поста е в благословената употреба на творението (материята) като философия на живота: да употребяваме творението по начин, съответстващ на нашата природа и нашето вечно призвание. Свидетели сме на повсеместното разпространение на утилитарното и алчно-похотливо отношение към творението; нашата цивилизация е потребителска, хората трупат вещи и жадуват за тях, човекът се идентифицира с потребител, ставайки и сам вещ, която накрая нерядко също бива употребена. Налице е пълно отчуждение, човек за човека е вълк, а не брат, той не благодари на никого и не отговаря пред никого за нищо.
Именно постът, по думите на архиепископ Амфилохий[2], е онова, което изцелява човека от такова саможиво и невъздържано-лакомо отношение към хляба, към света и към другия човек. Този, който пости, от личен опит осъзнава колко велик дар и светиня е хлябът, с който се храним, разбира какво значи да бъдеш гладен. Така човек поставя предизвикателство пред своя биологичен начин на съществуване, уверявайки се, че енергията, необходима за неговото живеене, може да произлиза и от нетварната енергия на Божията благодат, а не единствено от храната, както казва нашият Спасител: Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста (Мат. 4:4). Това ни учи да благодарим и да възприемаме света и храната като дар на Божията любов, а другия човек – като Божия икона, като брат и вечен събрат. И така, въздържанието от храна достига до най-дълбоката вътрешност на човека и до всички сфери на неговия живот, разкривайки ни истината, че чрез благодарението храната става средство за молитвено общение на човека с Бога, което ни дарява вечност. В този смисъл постната храна става подтик за сърцето да се издига нагоре, към Бога, въпреки че за много хора е неразбираемо как можем да поставим своето сърце в зависимост от стомаха. Но това не става механично и растителната храна сама по себе си не е в състояние да промени характера на човека и склонността на сърцето към материалните неща.
Истински важно е познанието за новия живот, новият път на волята, новият свят на битието, новият човек. Въздържанието от храна има смисъл само тогава, когато се стремим към нещо, което е много по-съвършено от самата храна, когато се стремим към Христос (като в притчата за скъпоценния бисер, който, когато човек го намери, оставя всичко, което е обичал дотогава; когато намерим Христос, всички останали „ценности”, философия, музика, храна, ни изглеждат нищожни).
Познаването и преживяването на такъв духовен опит става в пространството на човешкото сърце, защото истината за света се съдържа в Личността на Богочовека Христос и до нея се стига посредством молитвеното общение с Троичния Бог чрез присъствието на нетварните божествени енергии (благодат) в човешкото сърце. По този начин достигаме до съществуващата връзка между поста и молитвата, между поста и сърцето, тоест, между поста и любовта, както и между нелюбовта (егоизма) и поста.
Какво е любовта за християните? Християнската любов е любов към Бога и човека, към човека като Божия икона, усещане за единството на човешкия род, почитане на човешката личност като явление от вечността. От това произлиза и способността всеки емоционално да изпита в себе си и радостта, и нещастието на другия, тоест да излезе от себе си и своята ограниченост и егоизъм. За християнската любов е необходима постоянна борба против егоизма, като чудовище с няколко глави; за борбата с егоизма – борба със страстите; за борбата със страстите – подчиняване на тялото на душата, което се е вдигнало на бунт като „мрачна нощна робиня”, както нарича тялото Свети Григорий Богослов – против своята безсмъртна царица. По друг начин се е опитал да представи отношенията между душата и тялото древнохристиянският апологет Атинагор, посочвайки следния пример: душата е музикант, а тялото инструмент. Ако инструментът е повреден, музикантът не може да извлече хармонични звукове от него. От друга страна, ако музикантът е болен, инструментът мълчи. Образно казано, чрез поста тялото става фин инструмент, който може да улавя всяко движение на музиканта-душа: тялото се превръща от африканско дайре в цигулка Страдивариус.
По този начин сме успели да се подготвим за приемането на дара на слизащата в сърцето Божия благодат, дара на Богообщението, което се осъществява чрез искрена молитва. Така става ясно, че постът ни подготвя за искрената молитва. Мнозина смятат, че молитвеното разположение на човешкото сърце не зависи от качеството и количеството на храната. Те смятат, че религиозните пориви не са пряко зависими от наситеността на техните стомаси и степента на задоволеност на тяхното сластолюбиво тяло. Но духовно опитните хора знаят, че съществува непосредствена зависимост между „сеенето в духа” и „сеенето в плътта” (Гал. 6:8). Тези, които „сеят в плътта” не по-късно, а още сега жънат в известен смисъл „тление”, а онези, които „сеят в духа”, жънат не по-късно, а веднага „вечен живот”, в смисъл на изтънчване на духовния слух и зрение, усилване на чувството за духовните истини, на най-тънкото разбиране на своята душа и душите на другите хора, улесняване на сърдечната молитва, на допира с небесното смирение и Христовия мир, така необходим и скъп на всяко искрено вярващо човешко сърце.
Постът е „сеене в Духа”, приобщаване към Божия Дух. Затова постът завършва и се осъществява в Светото Причастие с Тялото и Кръвта Христови. Следователно, това е стремеж към приобщаване към Христос, към най-пълния живот, който е в Него. Всичко останало е подготовка… Пътят не трябва да бъде самодостатъчен, засенчвайки своята цел.
Постът представлява доброволно действие, а вярата до голяма степен е въпрос на воля. Онзи, който не може да ограничи себе си в храната и питието, няма да може да победи и много по-силните и изтънчени страсти. Разпуснатостта в храната води до разпуснатост и в други сфери на човешкия живот. Постът учи човека първо да жертва малкото, защото „голямото започва от малкото”. Така можем да видим, че не храната е грях, а нашето отношение към нея, нашата неестествена и противоестествена свързаност с храната и поробеност от нея. Отношението към живота, предпочитащо блажната храна пред постната, е крайно плитко, тясно, материалистично, мизантропско и дори животинско.
Без постоянно усилие и подвиг на волята евангелските заповеди ще останат само идеал, сияещ на непостижима висота като далечна звезда, а не реално съдържание и смисъл на човешкия живот.
[1] В оригинала: „Од jела нема лоших дела”. – Бел. прев.
[2] Амфилохий (Радович), епископ Черногорски.
