ЗАЩО СВЕЩЕНИЦИТЕ ПОНЯКОГА КАЗВАТ „НЕ“?

1022 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм Св. Атанасий“, гр. Варна

Свещениците нямат право да казват „Не“. Те, които са посланици на Христос в този свят, офицери от Неговото войнство и призвани да водят всички по пътя към царството Божие, няма как да не откликнат на човешките нужди. Те носят светия дълг да служат на Бога и на хората. Но понякога го правят… Защо?

Защото колкото и да искат, има моменти, в които няма да се отзоват на всеки и навсякъде. А  и поради това, че все пак са … хора. Много пъти в енорийската практика става така, че вярващи и невярващи са смутени и разочаровани или изречено на църковен език, „съблазнени“, защото някой свещеник  е отказал да поеме ангажимент към тях. Във висша степен това се отнася за служителите в централните градски енории. Причините са различни, но повярвайте, те са наистина извинителни.

Всеки свещеник има енория, в която е изпратен със заповед на висшестоящия му пряк ръководител — владиката на конкретната епархия. В нея той отива и изпълнява духовните си задължения. В духа на староеврейската и раннохристиянската традиция той отдава дежурство обикновено по една седмица в храма и енорията си на пълно разположение в така наречената „чреда“. Тогава е длъжен да поеме всеки човек, който има някаква духовна, а и не само духовна нужда.

Заедно с това и преди всичко да отслужва светата Божествена литургия и отредените богослужения от този период на годината или строго конкретните за всяка енория молебни канони и последования. От особено значение са конкретните служби от различен характер (кръщенета, венчавки, освещавания, погребения, панихиди, различни видове молитви и всичко, което трябва да отговори на духовните нужди на хората), които се наричат с особеното наименование „треби“. Особено по време на пости, големи празници и други събития свещениците са особено ангажирани. Ритъмът на ангажиментите е динамичен, задъхан и непредсказуем.  Никой освен Бог не може да предскаже кой ще се обади и какво ще изисква като отслужване за всеки един ден или час.

Понякога отслужването на требите е свързано със съвпадения или „дублажи“ и става така, че конкретният свещеник трябва да отиде на място при положение, че вече е ангажиран и не е възможно да го стори. Тогава той отказва с ясни аргументи и твърде често пренасочва питащите към друг духовник. Това не означава, че е безотговорен или че не му се работи, а че просто е в конкретна невъзможност. Дори и най-добронамереният от тях не може да планира всичко, дори в рамките на настоящия ден.

От голямо значение е, че поради духа на отстъпление в настоящото време и кризата на християнските ценности в една част от поместните църкви (като Българската православна църква) има реален недостиг на служащи свещеници по места. Поради това всеки свещеник има по още няколко енории и отговаря за тях. Обикновено това са села или параклиси в големи учреждения (болници, университети) и места с голямо средоточие на хора и интереси. Те също трябва да бъдат обгрижвани не само духовно, но и в тяхната материална част.

Особено значение и внимание трябва да се отдаде и на времето за изповеди, срещи и беседи от съкровен характер, като част от неговата лична мисия и дълг към всеки, който търси помирение с Бога. Това изисква завишено внимание, молитва и концентрация за обгрижването на всяка една душа, която търси благодатта Божия.

Има енории с особено динамичен ритъм, в които се провеждат ежеседмични беседи, семинари, четения,  курсове и неделни училища с много ученици, които са повече от необходими за православната просвета в това време на пълзяща бездуховност.

Всеки свещеник има своя дълбоко индивидуална харизма и дарове от Светия Дух. Един е по-силен в проповедта и беседите, друг като организатор и администратор, трети е академичен ум и ценен преподавател, а друг — горещ молитвеник или известен в църковните среди писател. Тези дарове понякога се преплитат и представляват една пъстра палитра, която изгражда образа на всеки свещеник и пред Христос, и пред околните. Това определя и повишения интерес към тях в конкретната насока.

Особено наситена е програмата на предстоятелите на енорийските градски храмове, които трябва да понасят всички особености и нужди по поддръжката и движението на ценностите в поверените им храмове. Има особена категория свещенослужители, които са избрани за отговорни длъжности в епархията, като протосингели или епархийски съветници, и те трябва да откликват на всички ангажименти от това естество: системни събирания към съответните митрополии. Това не отменя другите им задължения, а ги допълва и задачата им е още по-сложна и отговорна. Много често свещениците биват изпратени по послушание от владиката, за да го представляват на определени събития по официални или неофициални поводи. Това е въпрос на чест и отговорност за всеки духовник, тъй като поради естеството на духовните задължения на архиерея той практически няма как да присъства на всички мероприятия, на които бива поканен.

Според канона на светото Православие свещениците не са целебатни (безбрачни), а са длъжни да имат законна съпруга и семейство. Това включва и всички грижи по изхранването и осигуряването на семейството, както при останалите членове на обществото. Свещеникът е длъжен да намери време за почивка, за да бъде със семейството си за определен период от годината и самият той  адекватно да си почива чрез спорт, излети и риболов или всичко, което да поосвободи духа му от психическото натоварване. Това много дава и доста взема на свещеника, защото го пренасочва по неизбежност от отслужването на духовните му задължения към битовизми от обикновен характер. Той трябва да е добър пастир, грижовен съпруг и добър баща и да откликва на най-близките и най-далечните нужди на всички, които се обръщат към него. Няма как да работи с време „от-до“ и да се затваря в конкретни дневни схеми, защото буквално може да се случи всичко, с всеки човек и във всеки един момент.

Бог преценява колко и как да натоварва служителя Си и наблюдавайки го по съкровен и премъдър начин, Той  му изпраща ангажименти. Понякога постъпва така просто за да го изпита, поради това той трябва да бъде на разположение винаги във всеки час от денонощието. Понякога миряни с неотложни въпроси, страдащи от депресия и имащи мисли за самоубийство или попаднали във вихъра на семейни скандали, могат да го потърсят за спешна и адекватна терапевтична помощ и неговата намеса трябва да е навременна и адекватна, защото иначе може да преломи или пречупи една търсеща и крехка душа. Това обяснява факта, че свещеникът е длъжен  всеки път да бъде на разположение на търсещите и питащите и да отговаря на всичките им въпроси, колкото и смешни или досадни понякога да са те. Всяка душа е болна и има нужда от съответното подходящо лекарство — с молитва, наставление или просто разговор за утеха.

Свещеникът, който съзнателно и отговорно извършва своите задължения, е баща на много деца, психолог и психиатър в най-широкия смисъл на думата и за неговото служение няма ясно обозначено работно време.

Свещенството е тайнство за призованите и въпрос на призвание, а не професия. Това вдига летвата високо и очакванията към него са  изключителни, което е обяснимо и задължително от век века. Той стои по-високо като очаквания от всички други професии и длъжности на света. Обръщението към него „отче“ е достатъчно ангажиращо и съдържа всичко като отношение и изискване в изпълнение на пастирския му дълг.

В този смисъл са и наблюденията на  един от известните боговидци на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994) в едно от разсъжденията му за свещенството: свещеникът няма как да изпълни тази задача, ако разчита на собствените си сили, а само ако наведе глава, ако се смири и осъзнавайки своята немощ, се уповава изцяло на Вседържителя Христос, Който го е призовал и ръкоположил за Свой представител чрез ръцете на каноничния епископ. Сам атонският подвижник изрично казва, че няколко пъти са му предлагали да го ръкоположат за свещеник, но той е отказвал, защото задачите на един свещеник са много повече и по-тежки от тези на монаха и самият той няма качества, за да ги изпълни в тяхната честота и пълна отговорност.

От този, на когото много е дадено, много и ще се иска и затова основната задача, която стои пред всеки християнин — да спаси душата си, за свещеника е още по-трудна  и висша. Той е Христов, но не е Христос и има своята немощ. Същата и по-голяма от тази на следващите Го апостоли, които са я проявявали неведнъж, въпреки че са били до своя рави, Богочовека Христос, усещали са дъха Му и са виждали потта на лицето Му. И в тежки за тях мигове на изнемога са изричали: „Усили вярата ни!“. Но той трябва да бъде разбран както от вярващите енориаши, така и от невярващите, и те трябва да очакват от него много, но и да не искат невъзможното в условията, в които е поставен.

Затова  е добре свещеникът да бъде подпомаган и приет по най-човешки начин, без да бъде подлаган на излишни и натоварващи изисквания от духовен и всякакъв характер. Това ще бъде от голяма духовна полза за него и за всички, които прибягват до неговата помощ и подкрепа.