Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Преди доста време една интересна случка развълнува нашата църковна действителност. Група ревностни свещеници от една от най-активните епархии, горчиво разочаровани от поведението на родните политици, предложиха те да бъдат анатемосани и отлъчени от светата Църква. Това породи дискусии и коментари от всякакъв характер, но все пак и въпреки всичко това предложение не се прие. Духовниците бяха изслушани внимателно, но призовани да изоставят този войнстващ тон, да се смирят и да се молят за тях. И Слава Богу, защото по този начин победиха благоразумието, разумът и мирът Христов. В противен случай биха победили демоните, които щяха да ни тласнат допълнително към противопоставяне, омраза и взаимни обвинения.
Но тази случка, толкова любопитна и заинтригуваща, плод на техния свят гняв, сама по себе си поставя въпроса защо всички ние, православно вярващите, трябва да се молим за нашите управници. С какво те са заслужили това при тяхното очевидно и хладно и дори богопротивно поведение по въпросите на вярата и по наболелите проблеми на всички нас, повярвалите, в учението на Спасителя? Някои ревностно вярващи не могат и досега да се примирят с това и изживяват своята вътрешна борба, превръщайки се в съблазън за околните.
Християнството е религия на любовта. На Божията отдаваща се любов, която се спуска от Отца на светлините и запалва небесен огън в душите на вярващите. Тази отвъдна стихия и тиха лудост те превръща в човек, който обича всички хора. Не само онези, които са най-близо до теб, но и враговете. Това е немислимо в този свят, верен на старозаветното „око за око, зъб за зъб“. На всички свои врагове да гледаш като на болни души, заразени от проклятието на греха. Спасителят ни учи да протягаме ръка към всеки с чистото желание да му помогнем, да полагаме усилия да понесем и неговата болка и страдание, да се радваме с онези, които се радват и да плачем с тези, които плачат. Издига ни високо над злободневните човешки страсти и ни наставлява да не слагаме знак за равенство между личността на човека и неговата греховност. Така ние оставаме на висотата на любовта, превъзмогвайки стихиите на вечно враждуващия свят, които опустошават душите на хората.
Христос дойде за всички в този свят и от висотата на Своето Разпятие проля кръвта Си за всеки, роден от жена в земята на смъртните. Нещо повече, ясно проповядва, че дойде тук долу при нас, за да предаде Своето послание не на праведниците, а на грешниците, като ги призове към покаяние.
Спасителят е Цар на мира и любовта и призовава всички, които са повярвали в Него, да излъчват мир и любов в мислите, думите и делата си. Цялото Му служение в хода на Неговата историческа и духовна мисия са живо свидетелство за това. Аристократичен и достъпен, възвишен и прагматичен, топъл и великодушен, Той във висша степен е пример за онези, които са повярвали в Него. Никога и в нищо Христос не е делил хората на привилегировани и отбрани с някакъв стремеж към елитарност, а се е стараел Неговото неземно послание да достигне до всяка една душа, повярвала или неповярвала в Него. Това е изисквал и предал като дар на своите апостоли.
Прекият продължител на делото на Спасителя, който разгърна християнството в историята и го превърна в система, изрича следното: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба“ (Рим. 13: 1-2). Още по-насърчително това звучи с: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт, за да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота;“ (Тим. 2: 1-2).
С това християнството не отстъпва пред духовете на този свят и не подчинява царството на Духа на царството на кесаря, а изразява една висша премъдрост, а именно, че всичко, което се случва е или по Божия воля, или по Божие допущение. С нея е злоупотребявано много в историята на човечеството и мнозина богослови и умове са разсъждавали върху смисъла на всичко, което тя носи като заряд и послание в и извън Светия Дух. Особено в света на светото Православие, което се разгръща именно в динамиката на своя цезаропапизъм.
Идеята за симфонията между двете власти и теорията на двата меча е вградена дълбоко в разбирането на светата Църква за света и посоката на общественото развитие. Целият космос е йерархичен и това е израз на волята Божия. Нищо не е в безпорядък, а е дълбоко промислено и подредено в един премъдър и висш ред, вдъхнат от Твореца на цялата вселена. Господ Бог Вседържител ръководи целия невидим и видим свят в устройство и система, в която няма хаос или безпорядък.
Факт е, че светото Православие много пъти е обвинявано в сервилност и угодничество пред светската власт и твърде удобно разположение сред злободневните и политически интриги в хода на всеки век или епоха. Наистина има много такива случаи, но и никой не може да отрече реалните и горещи примери на съпротива срещу самата идея за компромис, която е пагубна за истинските ревнители на духа. В историята на светата Църква и източното християнство сияят примерите на мнозина патриарси и духовни водачи, които са били непреклонни в отстояването на чистото изложение на вярата и спазването на християнското благочестие.
Но с учението си светата Църква иска и закриля най-вече мира и любовта между всички свои членове — духовници и миряни, висшестоящи и нисшестоящи, просветени или все още недостатъчно просветени в Духа Светаго. Това е проява на нейната най-висша и топла грижа и цел за всички нейни чеда, синове и дъщери. Израз на неугасимия стремеж за мир и хармония, за освещаване на битието на всичко в този свят и превръщането му в образ на царството Божие.
Житията на светиите изобилстват от подобни примери за неустрашими духове, които не са коленичили пред „силните на деня“, а са защитавали заветите на вярата докрай, изпълнени с твърдост и последователност, които са жертвали дори и живота си в защита на своята свята кауза, които са изгорели в огъня на тази борба, за да се светят на поколенията вярващи след тях.
Всеки православен християнин носи в себе си своя малък, но свят дълг да се моли в личните си молитви за всички и всичко — за Светия Синод, за правителството, народа, духовния си наставник, за да бъдат просветени от Светлината на света и да получат подкрепа в криволичещите пътеки на своето битие.
В последованието на светата Божествена литургия служещият свещеник няколко пъти отправя молитвени приношения към Бога за онези, които ни управляват. Още на светата проскомидия той отделя частица от просфората с копието и я потопява в потира, като изрично споменава, че е безкръвна жертва за властимащите. А после в хода на богослужението се моли прочувствено отново в духа на това, което е написано във великата ектения — „за нашия български народ, за правителството и за христолюбивото ни войнство“. Особено въздействащ в това приношение е текстът на „задамвоната молитва“, която свещеникът чете пред иконата на Спасителя Христос.
Подобни приношения са неделима част от молебените, каноните, акатистите и водосветите, които земната Църква отправя към небето за мир и милост в този свят на болка, борба и разрушение. С тях всички ние, духовници и миряни, търсим Неговото благословение в делата на ръцете си и във всичко, което принасяме на Отца си, като просим и умоляваме милостта Му да бъде върху нас.
Това не оправдава поведението на управляващите ни и не им дава „индулгенция“ за делата, които извършват по силата на своите служебни задължения и в изпълнение на свободната си воля на длъжностите, на които са избрани от народа. По никакъв начин не легитимира или прикрива злоупотребите и безобразията, които са сторили, и не дава всеобщо благословение за онези, които смятат да сторят.
Ние нямаме право да заклеймяваме и осъждаме властимащите като недостойни, защото съдията е един и това е Христос. Всеки върви по своя път и получава своите уроци по тесния път към царството Божие. Нямаме право да обобщаваме в духа на общия популизъм и да заклеймяваме цялата обществена прослойка на политици и управленци. Измежду тях има прекрасни хора, истински рицари на доброто и светли духове, които се борят срещу всяко зло и подкрепят твърдо и последователно всяка добра идея. Нещо повече, някои от тях са вярващи и посещават светите богослужения, покайват се, изповядват се и се причастяват. Често ходят в храмовете и помагат в енорийските центрове. Активно участват в благотворителни инициативи и подкрепят свещениците и нуждаещите се миряни с пари и връзки в нуждите им.
Всяка душа носи своето послание и има своя дълбоко лична траектория в развитието си. Затова всички ние молим Сина Божий, Светлината на света, да просвети техните умове, души и воли за достойно изпълнение на служебните им задължения, в защита на нравствените ценности и на Божиите заповеди. Защото те са призвани и призовани да бъдат представители на народа и водачи на мястото, на което са поставени по Божия воля или допущение.
Те носят висшия дълг да бъдат служители на Бога и на хората, изразители на висшите хуманни и християнски ценности за справедливост, ред и законност в обществото. А нашият дълг е да се молим за тях като души и личности, които имат нужда от подкрепа в своята социална мисия и които носят короната на властта, която е и корона от тръни. Ако ние сме наистина Христови приятели, а не обикновени Негови служители, ако сме синове, а не осиновени, сме длъжни да изпълним най-важното — завета на любовта, без значение до кого ще достигне нейната топлина, и така да се опитаме да осветим всеки и всичко в този свят, без да отговаряме със заучените отговори на света и сатаната.
