Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Веднъж при св. Паисий Светогорец на Атон дошъл млад поклонник, който му задал въпроса: „Отче, моля ви, отговорете ми — защо трябва да се изповядвам отново, когато след всяка изповед върша пак едни и същи грехове?“. Той го изслушал, усмихнал се и го питал: „Ти какво работиш?“. А младежът отговорил: „Работя в един автосервиз.“ От своя страна старецът го попитал: „А когато свършиш работата си с колите на хората на края на деня, преди да се прибереш у дома си, измиваш ли си ръцете внимателно?”. Младежът отговорил утвърдително: „Задължително. Как иначе? Прибирам се при семейството си с чисти ръце“. Тогава атонският монах казал: „Виждаш ли? Така сме и ние. Когато се омърсим от греха, сме длъжни да се очистим с покаяние и изповед. Защото казано е: „В каквото ви заваря, в това ще ви съдя.“
Това сравнение е премъдрият отговор на този интересен, но и актуален въпрос. Защото от мига на своето съзнателно обръщане към учението на Спасителя Христос, новият Негов последовател навлиза в един непознат дотогава свят, в който започва да изживява своята мъчителна „метаноя“ (покаяние, преоценка на ценностите), очистване и просвещение.
Тя продължава до последния дъх и в нея като в огнена пещ изгаря старата му природа и се изобразява „новата твар“, образът Божи, и той малко или много се превръща в съсъд на Светия Дух. Всеки искрено вярващ в Спасителя преминава през това свое лично изповедничество и следва дълбоко индивидуална траектория. Това е „невидимата бран“, в която падаме и ставаме, заблуждаваме се и грешим, лутаме се в и около пътя, движейки се нагоре към Неговото несъкрушимо царство.
Изглеждаме комични, беззащитни, отнесени, отвъдни,ненормални, трескави и дори… луди! Това е превъзмогване още и още, при пълно напрежение на силите чрез и в Христа Спасителя! Водим непримирима война на два фронта — вътрешен и външен, със старата си природа и с неспирните внушения на поднебесните духове на злобата. Ние сме в преса, под кръстосан огън и в почти постоянно състояние на гъвкава кръгова отбрана. Учим се в движение и обгаряме бавно и мъчително, като трептим с неспокоен пламък. Едни събудени, просветени души, наранени от порока, счупили оковите на мрака и устремени към светлината. Но за нас са истинска утеха думите на св. прор. Давид: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш“ (Пс. 50). Те носят цялата мощ и смисъл на покаянието, като свято тайнство и неизказана тайна и откровение. Те са вопъл и стон и един вечен стремеж към отърсване от всичко наслоено, което ни връща към дъното на ада.
Тези, които твърдят, че греховете след изповед се повтарят, са наистина прави, но това не прави покаянието и изповедта по-незначителни или маловажни. Напротив. Ние сме потопени в стихиите на един демонизиран свят от „создание мира“ и в него духовете на земята опустошават търсещите човешки души.
Всеки един от нас, духовник или мирянин, се бори в своя малък ад, толкова дълбоко личен и различен от този на другия, но странно — има едни и същи проблеми — със себе си, с близките, с далечните и със света като бушуваща реалност и като негова воля и представа. Затова и покаянието и изповедта са винаги значими, независимо дали се отнасят за някогашния, или за съвременния човек. С тях ние очистваме съда отвътре, за да го изпълним с Неговата благодат — очистваща, просвещаваща, лекуваща, освещаваща. Тя ни обгражда и ни дава сили да продължим напред и нагоре по стълбите на духовната лествица.
Според учението на светото Православие всеки грях е болест и дори една малка смърт и всеки път, когато вършим грях, ние умираме в него, но после се възраждаме с всяка своя покайна сълза и с всички думи, изречени с желание да разкъсаме паяжината на неговата кал, която е полепнала по нас и е проникнала дълбоко в същността ни. Но този проблем има и друг аспект. И той е още по-дълбок и драматичен…
Много вярващи имат своите наследствени обременености, свързани с тежки отрицателни наклонности. Един е по пророда гневлив, друг — подчертано злопаметен, трети — многословен, а друг — прекалено чувствителен, и това е травмирало неговата личност още от най-ранно детство и е станало съществена черта от характера му и поведението му в дома и в обществото. Всичко това налага една по-честа и задълбочена изповед и допълнително наблягане на точно този проблем, който е особено релефен.
Подобен проблем е и отражението на порочните наслоявания, придобити в периода преди обръщането към откровението на вярата. Придобитите и развитите наклонности към определени тежки грехове, превърнати в последствие в малки или големи зависимости като алкохола, преяждането, сладострастието и ред комплекси и страхове, които са травмирали душата на обърнатия християнин. Лекуването им предполага постоянно обгрижване с цел прочистването на душата. Там, където е необходимо и по съветите на изповедника, може да бъде изграден един по-чест ритъм на изповед и допускане до свето Причастие с Тялото и Кръвта на Спасителя Христос.
От голямо значение е и четенето на акатисти или молебни канони за изцеление от конкретна страст или вече придобита наклонност. Всичко това налага една особена, по-ангажирана терапевтичност, която се превръща в рецепта за конкретната болест. Тогава трайният успех се отдалечава и победата идва след дълга и упорита борба, след много молитви и милостини от поразения и от неговия духовник. От скромния си опит знам колко мъчително е това и колко често неблагодарен е този труд, защото преминава през хиляди подмолни рифове и огнени изкушения…
Иска се голяма решимост и опълчване срещу старата природа, която се съпротивлява с усвоените навици и с цялата си старозаветна упоритост, разпалвана от неспирните атаки на бесовете. Чрез тях, своите верни служители, врагът на нашето спасение се опитва по всякакъв начин да разстрои изградения ритъм на духовен живот. Но при всяко положение грехът отстъпва пред решимостта на една търсеща душа и изпитаните от векове лечебни средства на Майката Църква и ако не изчезне, поне „отънява“.
Затова и покаянието е толкова значима и определяща практика и е най-добрият път за очистване и просвещение на падналата природа на човека през вековете. В този дух са особено приложими и думите на св. Паисий Светогорец, който обичал да изрича в своите наставления към миряните: „На съда пред Христос най-голямо значение за Него ще има това доколко всеки от нас се е борил със стария си човек“. Тоест целият труд, осветен и прочистен след съзнателното обръщане към Христос и изобразяването Му като огнен печат в примера на живота му. Тогава всяко усилие е осветено и си струва огромното напрежение и преодоляната болка. Защото целта е свята — не само изцерението на душата от заразите на греха, но и по-важното — живот във вечността сред избраниците на Спасителя Христос!
Затова да не изпадаме в леност и нехайство, а да имаме дух на дръзновение и да се борим чрез лечебните средства на светото Православие и особено да прибягваме към светите Тайнства на изповедта и причастието, като сме сигурни, че чрез тях получаваме истинска милост и прошка и така, въпреки недостойнството си, ставаме икони Божии.
