ЗАЩО ТРЯБВА ДА ЧЕТЕМ СВЕТИТЕ ОТЦИ

378 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Живеем във време на преоценка. Не само на установените от години светски понятия, проповядвани доскоро като неоспорими ценности, но и на онези в областта на Духа — там, където са истинските скрижали на настоящето и насоки за бъдещето. Това се отнася за всяка област, която отразява въпросите на невидимия свят, особено на Църквата Христова и най-вече на светото Православие.

В историята то е понасяло какво ли не — критика от всички страни и винаги с претенцията, че е аргументирана. Обвинявали са го и преди, и сега, че е прекалено консервативно, статично и неадекватно за предизвикателствата пред идващите поколения и епохи в отношенията  между хората.

Толкова много хора „доказваха“, че то е прекалено фиксирано в миналото, че е някакъв архаичен отглас от духа на Византия и е твърде отдалечено от трескавия пулс на новото време. Много интелектуалци и богослови даваха съвети как и в какво трябва да се промени, забравяйки, че неговата сила и въздействие е в присъщата му непреходност.

Но въпреки всичко то запази пълнотата на благодатта, вечния завет  между Христос и светите апостоли, и си остана както древно, така и жизнено, както статично, така и адаптивно за всички, които искат да се спасят. Пречистото му учение преминава от поколение в поколение и остава най-добрата духовна храна — „небесната манна“, която насища духовния глад на всяка вярваща личност.

Много хора си задават въпроси, които се превръщат  не само в предизвикателство, но и в огнено изкушение. Те се обръщат към себе си и към другите, питайки: „Защо е нужно да четем светите отци? Нали имаме светото Евангелие и неговите боговдъхновени откровения? Нима това не е достатъчно за нашето спасение?”.

Да. Свещеното Писание носи в себе си всичко, което ни е необходимо, за да се спасим. Неговото послание е рецептата за вечен живот. То съдържа в себе си „закваската на новия живот“, маята за приготвянето на подходящото тесто и е най-верният ни спътник по пътя за царството Божие.

Наистина, в протестантския призив „sola scriptura”(само Писанието) има нещо много чисто, истинско и живо, което ни тласка към искреността  и жертвеността на ранните християни. Кой отдаден на учението последовател на Спасителя, православен или не, не се е изкушавал понякога от него?

Но ние, чедата на Източната църква, имаме и нещо в повече от другите наши приятели и събратя, което трябва да приемем като „благодат въз благодат“. И това е съкровището на Свещеното Предание, този сбор от наставленията на светите отци, който ни е оставен още от древността, от зората на майката Църква. Той преминава в нея като златна нишка, поколение след поколение, и озарява нейната история с премъдростта и чистотата си. Това е наследство, завещано ни не просто от благочестиви, но и от благодатни хора, които са се молили, разкайвали  и  разсъждавали, бидейки в осенение „свише“ от Духа Светаго.

А те са толкова различни и многолики — от неграмотни монаси, които са държали на всяка цена да останат неизвестни, до блестящи ерудити, владеещи няколко езика и изпълнени с богатството на светската и духовна начетеност. Те са различни  и като темперамент, и като жизнен опит и световъзприятие, но си приличат в едно — приели са пътя на подвижничеството и кръста на запечаталото се в духа им Христово учение с една-единствена цел: да спасят душите си.  Всички те, без да са завършили психиатрия или психология и да ползват някаква методика в подхода си,  са оставили забележителни прозрения за човешката душа, които са възприети не само от хората в света, но и се изучават в катедрите по психиатрия и психология, социология и политология  и дори във военните академии.

Но всичко това е защото са били вдъхновени от Духа Светаго и са доловили Неговия тих глас, който е отеквал в очистените им души. Те са като малки и разноцветни стъкла, толкова различни в багрите и оттенъците си, но отразяващи по свой неповторим начин светлината на Слънцето — Христос. Всяко от тях има свой колорит и е част от пъстрата палитра на Божията пълнота. Те са силни в единството и благословени в различието си — толкова различни, но и толкова близки, защото са пръчките от лозата, за която говори Спасителя.

За тях един от благочестивите мъже на Изтока, преподобният Зосима, изрича: „Каква сила имат думите на светците. И наистина, каквото са казали, са го казали от опит и в истина… Именно затова думите им са силни, защото са изречени от хора на действието, както завеща мъдрецът: думите ти да се потвърждават от живота ти!“(„Бисери от духовната съкровищница на светите отци“, стр. 405).

Те са проблясъци от Божието откровение, творения не само на своя жизнен и духовен опит, но и на „истината“. А тя е само и единствено в Христос, Който прямо и ясно е изрекъл: „Аз съм пътят и истината и животът“(Иоан. 14:6). Но те са и „хора на действието“. Защо? За огромната част от невярващите, а дори и за вярващите (включително православните) те са  застинали някъде там, отвъд стихиите на света, непознаващи криволичещата логика на реалния живот. Те доброволно са напуснали живота или са се отдалечили от него, за да запазят своята вътрешна чистота и отдаденост на пълното служение на Бога. Но всъщност те са индивиди, не само разочаровани, но и непригодни за „мира сего“, неспособни да понесат  отговорностите на връхлитащото битие. Някакви особени утописти и мечтатели, неумеещи да се борят за мястото си в  обществото и избягали от своята чисто лична отговорност пред себе си и пред него. Изграден е образът им на социални аутсайдери и неадекватни чудаци, за които остава единствено утехата на съзерцанието.

Но тяхното отдалечаване, тяхното съзнателно бягство не е плод на слабост и малодушие, а следствие от решимостта им да изобразят в себе си Христос, така както е изрекъл „апостолът на народите“ св. ап. Павел. В чистия си стремеж да последват Спасителя те са се стараели със силата на свободната си воля, дори в рамките на този студен и враждебен свят, да просветят своя ум, душа и тяло и да достигнат една съкровена и неразбираема за другите цел — да обожат своята личност. Били са водени от желанието да се превърнат в икони Божии, още докато са тук, в рамките на своето земно странстване.

Тяхната безотговорност (в очите на мнозина) е всъщност неуморен труд в подвизи и молитва за очистване на душата им в нейния стремеж за служение на Бога и хората. Те са приели за свят дълг да се отдадат на Христос в пълнота, без остатък, от цялото си сърце и душа. Точно поради това те са най-големите труженици и най-социално ангажираните личности на земята. С това те благославят, просвещават, освещават всичко и всички. Те са истински посланици на Христос и приличат на прозорци, през които Неговата светлина нахлува в света на сенките. Те са жалони по пътя към царството Божие, „живи камъни“ и избрани съсъди на Духа Светаго, „Неговите ръце и нозе“.

В едно свое разсъждение св. Игнатий Бранчанинов казва, че наставленията на отците са „духовно огледало“, в което можем да видим своите лични недостатъци. Всеки от тях има своя дълбоко лична житейска драма и своя неповторима траектория по тесния път към Несъкрушимото царство.

Но ние трябва да проумеем, че  те не са били осенени със святост от мига на своето рождение, а  са „преминали през огън и вода“, докато се просветят и осветят. Ние целуваме иконите им, четем акатистите им и им се молим, но не вникваме в същността на техния пример. Те са били хора също като нас, със своите борби, комплекси и вътрешни противоречия. Страдали са от страсти, били са разтърсвани от мигове на съмнение, били са неразбрани, водели са опустошителни битки със себе си и домашните си.

Също като нас те са се опиянявали от образа на света и са търсели в него успех и наслада. Работили са различни професии и са имали занимания, както всеки обикновен човек. Затова техните напътствия са особено важни и относими, защото не само отразяват небето, но и носят опита от този грешен и прелюбодеен свят, хванат в капана на кесаря. Всички те са били връхлитани от нашите общи невидими врагове. Всеки от тях, колкото и различен да е бил, е проумял през призмата на горчивия си опит откровението на св. ап. Павел: „Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“(Еф.6:12).

Правилата на духовната битка, принципите на „невидимата бран“са били и  ще бъдат едни и същи за всеки, който е повярвал в Христос и е решил да го последва до тесния път до Неговото царство. Това е неизбежната духовна лествица, чиито стъпала трябва да изкачи всеки, за да достигне до истинското просветление и обожение.

Затова техните наставления са винаги актуални и относими към всяка една душа и сърце. Те не просто  трябва да бъдат четени, но  и следвани в пълнота и с ясното съзнание, че по техните стръмни пътеки ще достигнем до върха на правдата — Христос.