Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Един въпрос, който разтърсва вярващи и невярващи. Отговорът на православната вяра е много прост, доколкото можем да го видим чрез истината на Възкресението.
Логичният отговор е: просто защото съществува тлението, което не прави изключение за никое човешко същество независимо дали е на 5, или на 85 години. Както гравитацията не прави разлика за никой предмет.
Ако не съществуваше Възкресението, смъртта на едно 10-годишно дете наистина би била несправедлива, но от момента, в който съществува възкресение на мъртвите, на нищо не можем да припишем несправедливост, още повече на Бога, защото отвъд гроба има продължение и тогава ние ще получим отговор защо са се случили всички тези неща в живота ни и ще видим, че зад онова, което ние наричаме несправедливост, е стояла любовта на Бога, зовяща ни към спасение.
От онтологична гледна точка отговорът е следният: просто защото не съществува смърт.
Това, което ние наричаме смърт, когато виждаме един мъртвец, е отделяне на душата от тялото поради неговото тление и пред нас е резултатът от това събитие. При Възкресението, когато затръбят тръбите, душата и тялото повторно ще се съединят. Естествено Бог не е причина за злото, както казва и св. Василий Велики, нито Бог иска децата да умират. Някой може да каже, че в някои случаи Бог допуска това или се намесва, но това става заради човешкото спасение и е по Божията воля. Ние не можем да съдим за тези неща, просто сме неспособни, само можем да пазим мълчание. От друга страна, смъртта на праведниците е празненство за Църквата. Тоест имаме успение и очакване на възкресението.
Защо тогава не го разбираме? Защо не можем да го преживеем? Много просто, защото нямаме „усещане за вечния живот“. Когато казваме, че е умряло едно дете, просто са се разделили душата и тялото за няколко години, както казваше свети Паисий. Смъртта е една малка раздяла за няколко години, затова и в Църквата имаме усещането за радостворната скръб. Скръб за раздялата, но и радост, защото смъртта е била разрушена и ние ще се срещнем отново. Никъде в църковните тропари няма да срещнем погребални думи просто защото всички текстове процъфтяват от уханието на Възкресението.
Въпросът не е в телесната, а в духовната смърт. Тялото ще го загубим, защото то се движи в тлението. Въпросът е да не загубим Христос и своето спасение. Не трябва да ни интересува кога ще си тръгнем от този свят, а дали ще съзрем Христос и какъв отговор ще дадем.
Защо Бог взема млади хора?
На въпроса защо Бог позволява да умират толкова млади хора, св. Паисий отговаря, че Бог взема човека „в най-добрия момент от живота му“, „за да спаси душата му“. „Ако види, че някой ще стане по-добър, го оставя да живее. Но ако види, че ще стане по-лош, го взема, за да го спаси. Някои пък, които водят греховен живот, но имат разположение да правят добро, ги взема при Себе Си, преди да сварят да направят доброто, понеже знае, че биха го направили веднага щом им се удаде възможност. С други думи, сякаш им казва: „Не се уморявайте! Достатъчно е доброто разположение, което имате“. Друг, понеже е много добър, го харесва и го взема при Себе Си, защото Раят се нуждае от цветенца. Естествено родителите и роднините трудно могат да разберат това. Виждаш, едно детенце умира, Христос го прибира като ангелче и родителите плачат и ридаят, макар че трябва да се радват. Защото откъде знаят какво би станало, когато порасне?“.
Трябва по този начин да се радват родителите. При това „от онзи момент имат свой застъпник в Рая. И когато умрат, децата им ще дойдат с хоругви на вратата на Рая да посрещнат душите им. Това не е малко!”.
„На дечицата пък, които са изтерзани от болести или от някакво увреждане, Христос ще каже: „Елате в Рая и изберете най-доброто място!“, а те ще Му кажат: „Хубаво е тук, Христе мой, но искаме и нашата майчица да е до нас!“. И Христос ще ги чуе и ще спаси по някакъв начин и майката“.
Съществува друг живот, това, което живеем, е подготовка за вечността. Трагично е, бидейки православни, да преживяваме смъртта като унищожителна катастрофа, като вечна загуба, като изчезване на човека. В смъртта човек намира своя завършек. Да не ни плаши смъртта, защото тя не съществува. Да се боим да не загубим Христос. Противоречиво е да се ужасяваме, когато чуем, че детето ми, мъжът ми, жена ми са се разболели и могат да загубят тукашния живот, и в същото време да не ни интересува дали изобщо ще станат причастни на вечността. Не съществуват умрели или изчезнали хора. Съществува починали, които очакват да се събудят.
Кого очакват те? Този, Който „пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край”.
