ЗА БЛАГОДАРНОСТТА

418 0

Автор: Сергей Аверинцев

Източник: Predanie.ru

Превод: Пламена Вълчева

 

Дори и на руски думите „благодат” и „благодарност” си приличат много, а на гръцки, на езика на народа, който ни е дал православната вяра, това е една и съща дума — χάρις. А с една друга дума, която също означава  благодарност,  благодарение на гръцки, се обозначава главното тайнство, което ни причастява и приобщава с благодатта — Евхаристията. Думата „евхаристия”  на гръцки буквално означава благодарност, благодарение.

Днес чухме евангелското четиво, в което се разказва за избора на човека между благодарността и неблагодарността. Имало десет човека болни от проказа. Ние знаем какво е отношението към страдащите от тежки заразни болести в наши дни, а в онези времена хората вярвали, че такава болест като проказата несъмнено свидетелства за някаква особена вина на човека, за някакво особено Божие проклятие над него и според Моисеевия закон тези хора бивали низвергвани от човешкото общество не толкова поради така наречените хигиенни съображения, както в наши дни, колкото поради религиозни съображения.

В разказа, който чухме, това е описано с немного думи —  „спряха се отдалеч”. Те не можели да бъдат заедно с другите. Научаваме също, че единият от тях бил самарянин, от което следва, че останалите били юдеи. Юдеите и самаряните не общували помежду си, тези народи взаимно се смятали за нечисти и се ненавиждали. Но в това низвержение от човешкия свят, в това тежко боледуване от проказа самарянинът се оказал заедно с юдеите, те всички били низвергнати, дотолкова, че можели да бъдат заедно. И това говори за тежестта на тяхното положение. Стоейки настрана, отделно от хората, те молели за велика милост. И тази милост им била дадена. В съответствие със Закона Господ ги изпратил да се покажат на свещениците, които трябвало да удостоверят, че са се изцелили. Те получили този дар и си заминали.

Всички знаем какво изпитваме, когато тук, на земята силно се нуждаем от нещо. Когато сме гладни — а гладът може да е в различна степен, може да е наистина страшен, вероятно никой от нас не е изпитвал такъв глад, но той съществува. Но дори когато гладът ни е най-обикновен, ние искаме да получим храна веднага, незабавно. Когато сме жадни, искаме да ни дадат вода. Със земните блага нещата стоят така — те са ни нужни, ние сме слаби, нуждаем се от тях, молим се за тях на Бога и на хората и ги получаваме всеки път за известно време. Ожадняваме, получаваме вода и повече не мислим за това, защото имаме други грижи и други нужди, а после отново искаме да пием вода, както Спасителят казал на самарянката: „Водата, която ти ми даваш, е такава, че след като пие от нея, човек отново ще ожаднее.” Земните блага не утоляват жаждата ни навеки. И даже един такъв дар като изцелението от страшна, нелечима с човешки средства  болест — да, този дар е за цял живот, но животът свършва — този дар също е за известно време. Тези хора, всички тези  десет човека, както и техните съвременници — и болни, и здрави — са починали и по костите им не можем да разберем кой от тях е страдал от проказа и кой е бил здрав. Тялото на прокажения също изтлява, както ще изтлеят и нашите тела след смъртта ни.

Ала едновременно със земните блага, които получаваме от Бога и от добрите хора, ние получаваме още едно благо, много по-голямо от което и да било земно благо — възможността да изпитваме чувството на благодарност. Дори тук виждаме благодарност. Това е, което ни прави радостни сами по себе си. Човек, по силата на външните обстоятелства, може да е благополучен, успешен и както обикновено казваме, да е късметлия в живота, но това не го прави радостен, не го прави щастлив. Щастливият човек е благодарен човек. А благодарността е това, което не се изчерпва, тази вода, която утолява жаждата и тече в живот вечен, както е казано в Евангелието от Йоан. Това, което ще остане с нас, стига да го искаме и да не поставим на благодарността си към Бога и към добрите хора срок на давност, след изтичането на който тя да стане недействителна. Ако ние самите не направим това, благодарността ще ни съпътства, ще бъде източник на радост, неизчерпаем източник на радост през целия ни живот и това ще остане с нас след нашата смърт.

Този самарянин дошъл със силни вопли — κραυγῇ μεγάλῃ на гръцки, — паднал в нозете на Спасителя и получил чрез това, или по-добре ще е да кажем, приел чрез това — защото това било предложено на десетимата, възможността била еднаква за всички, но човек има свободна воля —  едно вечно благо. Неговото изцеление и очистване било благо, което продължило цял живот,  но само до неговата смърт, само тук, на земята; а онова вечно благо останало с него, и вярата му го спасила.

Един руски поет, човек, познаващ вярата, е написал:

Счастье не то, что годиной случается
И с мимолетной годиной кончается:
Счастья не жди, не лови.
Дух, как на царство, на счастье венчается,
В счастье, как в солнце, навек облачается:
Счастье — победа любви.*

Ние действително знаем, че само благодарността ни прави радостни. И всички наши справедливи, законни, по човешки казано чисти радости тук, на земята, нашите земни радости — радостта от родителската любов, радостта от вярната съпружеска любов, радостта от приятелската любов — са винаги радост от любовта и радост от благодарността.  Запознатите с вътрешния живот на човешката душа неведнъж са казвали, че в действителност ние виждаме и преживяваме тези наши радости не в  момента, в който ги получаваме, а тогава, когато те постепенно се прояснят и проявят в нашата благодарна памет.

Собствено казано, ние знаем и вярата ни учи, че сме длъжни да благодарим за всичко. Най-голямата Божия милост е, че Той съществува, че ни е сътворил и че е с нас. Светиите са благодарили на Бога и за страданията. Св. Йоан Златоуст починал в заточение, в тежко, сурово заточение с думите: „Благодаря на Бога за всичко.” Само ако можехме ние, малките, слаби и грешни хора, да се научим да благодарим поне за обикновените земни радости! Това би превърнало нашите земни радости в нещо постоянно, в нещо надеждно, и ако поискаме, в нещо вечно.

Онова, което касае появата в историята на Църквата на най-святата ни молитва — Господнята молитва, дадена ни от Самия Господ, не може да е случайно. Несъмнено ние трябва да виждаме в това волята Божия. Божията воля е такава, че в Господнята молитва има една дума, която още отците на Църквата са възприемали по различен начин. Дума, която още в светоотеческите времена е имала различни тълкувания. И опитът на Църквата е усвоил всички тези схващания и тълкувания. Това е необичайната, използвана само веднъж дума, за която раннохристиянските учени са упоменали, че е непозната както във всекидневния език, така и в литературата, дума, която у нас се превежда като „насъщен”. Ние разбираме думата „насъщен” — и това разбиране е утвърдено от Църквата — като необходимия за нуждите ни хляб, без който не можем, който ни е нужен От друга страна, съществува светоотеческо учение, наред с другото тълкувание на светите отци и то сред най-големите от тях, според което насъщен, надсъщен, επιούσιος, тоест превъзхождащ същността, ουσία, е евхаристийният хляб, благодатният хляб на бъдещия век. Така например тълкувал това блаженият Йероним. Църквата фактически е утвърдила и двете тълкувания, защото ние четем Господнята молитва както на земната трапеза преди вкусването на земните блага, необходими за нашия земен телесен живот, така и на Евхаристията, както тя току-що бе прочетена. Благодарността е дума, която знаменателно се използва за Евхаристията и тази дума свързва нашето приемане на земни блага с приемането на благата на бъдещия век.

*Откъс от стихотворението „Счастье” на руския поет и драматург Вячеслав Иванов (1866-1949). Вж. изследването на С. Аверинцев  Вячеслав Иванов: путь поэта между мирами (2001).