Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)
Превод: Пламена Вълчева
Днес Църквата празнува Томина неделя и ние чухме в светото Евангелие, че когато учениците се събрали, поради страх от иудеите, Иисус се явил сред тях и им казал: „Мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат”.
Случилото се в Евангелието е именно онова, което на гръцки наричаме theoptia ke theokenonia, тоест боговиждане и в същото време богопричастие. Отците на Църквата ни казват, че духовните преживявания обикновено се състоят от едното от двете или от двете едновременно, затова когато говорим за боговиждане, това включва и богопознание, но не на Неговата същност, а на Неговата благодат. Както при свети Йоан Предтеча, който видял Светия Дух във вид на гълъб, но това не означава, че Светият Дух е гълъб. Това просто било конкретно послание за свети Йоан Предтеча. А theokenonia, богопричастие — тук не става дума за светото Причастие — имаме, когато осезаваме и чувстваме Божията любов и Божия мир, когато осезаваме вечността на Бога. Това не е видение, ние не виждаме нищо. Това е просто усещане, онова, което чувстваме, защото Бог е тук и ние знаем, че Той е тук.
И тогава, след боговиждането и богопричастието, Той им дал един дар. Иисус дал на Своите апостоли един дар. Той им казал: „На които простите греховете…” и т.н., както вече казахме. Що се отнася до даровете, те се дават на човеци, но се дават за полза на Църквата. Това означава, че Бог ни прави изпълнители на волята Му и разпоредници на даровете Му и ако ние злоупотребим с тях, ако ги заровим в земята или ги пропилеем, тогава ще бъдем виновни и ще понесем наказание.
Това важи и за духовните, психологическите или материалните дарове. Светците не задържали за себе си Божията благодат и Божиите дарове, а се опитвали чрез молитвата, чрез своите дарби и действия да освещават всички, да направят хората свети, да ги напътстват, да ги закрилят. И затова, ако Бог им давал богатство, те ставали негови разпоредници като свети Йоан Милостиви. Свети Йоан Милостиви бил родом от Лимасол в Кипър, бил женен и имал деца, но съпругата и децата му починали. И понеже имал голямо състояние, няколко пъти му предлагали да се ожени повторно, но той не пожелал това. Казвал, че е длъжник на ближните и затова започнал да раздава своето богатство и да помага на всички. Затова бил наречен „Милостиви” и в крайна сметка станал архиепископ на Александрия. Колкото повече давал, толкова повече имал какво да даде. Това е като огъня: колкото и да раздаваш от него, той не намалява.
Така било и при свети Василий Велики. Той дал всичко, което имал, за да изгради Василияда, която била с големи размери, колкото село, и там болните и гладните можели да намерят утеха.
И ако светиите имали дара на богословието, което е познание на Бога и няма нищо общо с академичното богословие, като свети Григорий Палама или свети Василий Велики, или дори стареца Софроний Есекски, който е съвременен старец и почина преди няколко години, те говорели за Бога, говорели за молитвата и за това как можем да се съединим с Бога в молитвата. И тогава те отново не задържали този дар за себе си, а се опитвали да обяснят на хората как да се приближат към Бога.
А ако имали душевни или социални дарби като майка Гавриила — монахиня Гавриила, — те отдавали любовта си на всички: и на православни, и на неправославни. Когато все още била физиотерапевт в Англия, монахиня Гавриила казвала: „През краката към сърцето”, защото помагала на хората да се изцелят от своето страдание и чрез тази материална помощ, чрез това лечение на краката и на различни части на тялото, тя в крайна сметка отваряла сърцата им и ги освобождавала от техните страхове.
Именно това направил Иисус, когато умил нозете на Своите ученици и им казал да следват Неговия пример. Затова учениците и всички ние трябва да умиваме нозете един другиму. Какво означава това? В онези времена нямало такива обувки като днешните, нито такива коли, нито такива улици, което означава, че хората носели сандали или изобщо не носели обувки и ходели по земята. Затова краката им се изморявали и напрашавали. Умиването на нозете не само ги освобождавало от болката, но и ги очиствало. Стъпалата са допирната ни точката със земята, с пръстта. Това се отнася също и за ума, който се опитва да ни преведе през трудностите на ежедневието, през този свят до нашето небесно назначение. Но той се изморява и замърсява от света, от всичко, което се прилепя към него, и това го прави мрачен и помътнен, а тогава дори душата и тялото ни натежават. Да умием нозете един другиму означава да очистим своя ум, да очистим своя разум от смущението, така че да намерим покой в себе си.
Иисус казал на учениците Си: „Мир вам!” и в същото време им дал Своя действен мир — Светия Дух. И апостолите веднага почувствали, че се изпълват с Дух Свети. Той не им дал Светия Дух, за да се чувстват добре, но за да се въоръжат със своя кръст, им казал: „И тъй, идете, научете всички народи.” Без кръста няма благодат и мир, Светият Дух е личен дар, но същевременно и лично оръжие, с което да браним мира на другите. Така че за нас Той е задължение, но в същото време и дар. И по този начин ние рисуваме платното на своя земен живот. Следователно кръстът е свързан с благодатта, а в служението са вплетени Божиите дарове.
