Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
На учудването на тези, които биха сметнали автора на настоящия текст за човек с причудливо мислене, ще кажа, че макар между смъртта на Левски и Верди да зее пропаст от стотици километри и двадесет и осем години, между тях съществува и точка на съприкосновение. Тази точка е белязана от следните факти.
И към двамата сродниците им питаят заслужени чувства на национална гордост и преклонение.
Имената и на двамата са свързани с революционните движения, организирани по родните им места.
Към образа на Левски като революционер не бихме могли да добавим кой знае какво, по отношение на Верди обаче — не бива да забравяме, че той е наречен „маестро на италианската революция“. В едно писмо до Верди италианският патриот и писател Мацини отбелязва: „Това, което Гарибалди и аз правим в политиката, което нашият общ приятел Алесандро Мандзони [1] прави в поезията, Вие правите в музиката“.
И на двамата има кръстени улици в Италия (в италианското градче Болгаре в областта Ломбардия преди около три години бе открита улица, посветена на нашия национален герой).
И последно, но не по важност — и двамата са били хора с човешко отношение към себеподобните. Какво имам предвид ли?
От страниците на Св. Писание знаем, че човек не бива да тръби за добродетелите си. „А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“ (Мат. 6:3). Тоест правенето на добро не бива да е показно, така че да те видят, да те похвалят за добрината ти. В противен случай ставаш като фарисеите, чиито постъпки Спасителят не веднъж порицава по време на обществената Си проповед.
Спазвайки евангелската заръка на Христос, тайни благодеяния са извършвали не един и двама християни. Такъв например е бил великият светител на Христовата Църква св. Николай Мирликийски Чудотворец (†343), който спасил от позор семейството на разорен човек, подхвърляйки му тайно голямо количество пари.
Нека обаче мислено се пренесем през времето, повече от петнадесет столетия по-късно от годините, през които е светителствал св. Николай, в пределите на някогашната Османска империя.
Ще ви разкажа история, свързана с дякона Левски (който всъщност е бил йеродякон), която никъде не бихте могли да чуете или прочетете. Считам, че най-малкото заради тази нейна особеност, тя заслужава вниманието ви.
Историята, на която ще ви направя съпричастни, ми бе споделена от отец Недко Бръмбаров, енорийски свещеник в гр. Пирдоп.
Свещеникът я е чул от своя дядо по майчина линия Петър. Въпросният дядо Петър бил от с. Войнягово, Карловско. Знаем, че Левски е бил учител в това село през годините 1864-66 г. (по същото време той е и певец в местната черква[2]). По-късно при обиколките си из Стремската долина Левски отново посещавал Войнягово. Във въпросното село Петър (дядото на о. Недко) имал леля (сестра на баща му), която често давала подслон на криещия се Левски. Между другото, Левски не обичал да спи в стаите на някоя къща, а на двора, където се чувствал на по-сигурно място.
Заради гостоприемството на въпросната леля Апостола на свободата искал да я възнагради. Тя обаче отказала. Какво направил той — казал ѝ, че се опасява за живота си (в смисъл, че не се знае колко време му остава) и ѝ подарил за спомен своя дреха — хубав турски елек със сърмени украшения.
След време тя изнесла подарената дреха на проветрение, като я хвърлила — по думите на отчето — на една върлина да се грее под лъчите на слънцето против молци. Тогава се случило следното „чудо“ — от джоба на елека изпаднал един ялдъз, стара венецианска златна монета. Върху едната страна на монетата била изобразена сцената на Рождество Христово с витлеемската пещера, а върху другата — тази на Кръщението Господне. С този ялдъз сродницата на войняговеца Петър си купила шест декара градина за спомен от Васил Левски. Знаейки, че няма да вземе скъпия подарък, Левски я възнаградил тайно.
Неслучайно Вазов в своята „Епопея на забравените“, в иначе спорната си по отношение на някои от твърденията в нея ода, посветена на Левски, пише, че „ръката братска, без гордост, без вик подадена скришно на някой клетник“ е била угодна на Бога.
Сега да се прехвърлим в страната на музиката и изкуството — Италия, чийто известен син Джузепе Верди сънародниците му считат за връх в националното им музикално изкуство.
Знаете ли кое свое произведение маестрото е считал за любимо? Някои биха предположили „Травиата“, други „Аида“. Самият маестро обаче е считал, че това е Домът за пенсионирани музиканти, построен през 1899 г. и приютяващ възрастни оперни певци и музиканти в неравностойно положение.
Това, върху което искам да обърна внимание на любезния читател, обаче е следното: композиторът е пожелал домът да започне да функционира едва след смъртта му. Вероятно се досещате защо — за да не би обитателите му да се почувстват длъжни да благодарят на маестрото. И наистина, композиторът умира през 1901 г., а домът отваря врати година по-късно.
В завещанието си, писано около година преди смъртта му, великият италианец е отбелязал, че иска в деня след кончината му да се раздадат на бедните, обитаващи селото, в което самият той е притежавал вила — Сант ҆Агата, хиляда лири [3].
И нашият революционер йеродякон Игнатий (пред бесилото, на предсмъртната си изповед Левски помолва изповядващия го отец да го поменува в молитвите си като „йеродякон Игнатий”[4]), и композиторът Джузепе Верди не са били случайни хора, те не са част от прозаичното, което често срещаме и днес. Именно затова си спомняме за тях с възхита.
„Каква личност е трябвало да бъде този човек [Левски] — пише историкът проф. Николай Генчев, — за да остави такава дълбока, трайна диря в българската история[…] Скромността на Апостола, неговите естествени, човешки отношения с хората нямат нищо общо с ограничеността на посредствения тип“ [5].
Каква ли душа трябва да имаш, за да оставиш на света толкова вдъхновени нотни листа, които по един неподражаем начин продължават да вълнуват умовете и затрогват сърцата и на днешните меломани? Чудна музика, която продължава да живее повече от сто и двайсет години след смъртта на Маестрото.
Виждаме, че великите хора, макар и притежаващи присъщите за всички нас недостатъци, са велики не само в едно или две неща, а и в най-ценното — отношението към човека.
В светата Златоустова литургия ние, духовниците, се молим на Бога и Му благодарим за всичките Му проявени към нас благодеяния — както за знайните, така и, забележете, за незнайните. Именно в този пункт споменатите от мен светли личности се уподобяват на нашия общ Творец.
Бележки:
[1] Алесандро Мандзони е италиански писател, към когото Верди е изпитвал голямо уважение. На него е посветен и прочутият „Реквием“ на Верди.
[2] Борисов, И. Апостолът на свободата Васил Левски като църковен певец, www. pravoslavie.bg, 18 юли 2017 г.
[3] Гати, К. Верди. С., 1988, с. 638.
[4] Петев, И. По-важни моменти от живота и делото на йеродякон Игнатий-Васил Левски. С., 1993, с.136.
[5] Генчев, Н. Левски, революцията и бъдещият свят. С., 1973.
