За всичко съм виновен аз!

1859 0
sn-2

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Колко болка трябва да преживееш, колко страдание да претърпиш, за да достигнеш до състоянието да изречеш с въздишка: ”Всъщност, за всичко съм виновен аз!” Защото присъщо е на всеки от нас, точно обратното – когато се обърне назад към онова, което е преживял в своя живот, да обвини за своите несполуки другия и да погледне на себе си като на жертва на чуждо злорадство. И нещо по-лошо – да си самовнуши, че всичко, което е постигнал е плод само и единствено на неговите усилия, без помощ откъдето и да е. Това е прелест и обща съблазън.

Да, наистина ние виждаме, но не само „смътно като през огледало“, (1 Кор.13:12) както казва великият Павел,  но и с обратна, погрешна перспектива. Защото човекът не просто е грешен, а е болен в този объркан свят. И това е вследствие от първородния грях, който дълбоко е поразил нашата природа и в нея са навлезли проклятието, греха и смъртта. Затова и всеки от нас е като „пропукан съд“, който не само  пропуска вода, но и е омърсен отвътре. Това е нашият трагизъм, но и дълбоко лично предизвикателство за всеки, който иска да се спаси. А  именно – да обърне перспективата, да изправи пирамидата на ценностите и да я постави в своя малък свят така, както е промислено от Бога. Но до това се стига чрез … страдание.

Трябва да гориш като мокро дърво на бавен огън, за да изгорят всички напластявания на гордостта и себелюбието. Няма как да осъзнаеш  колко важен дар е мирът, без да преживееш опустошителните стихии на войната. Невъзможно е да оцениш топлината и на най-нежния слънчев лъч, ако не си бил обгърнат от прегръдката на мрака. Когато човек е „неразумно” млад и изпълнен с копнежи, няма как ясно да види същността на нещата, а само външно и леко се докосва до тях. Единствено парещата сърдечна болка, която пронизва цялото ни същество, може да го доведе до това състояние – да дойде на себе си, да се взре дълбоко в себе си. Всички светии и праведници са проумели мисълта „пролей кръв, придобий дух“. Бидейки заразени от вирусите на гордостта и страстите, чрез обгарящи страдания са се освобождавали  и изцерявали с манната на Божията благодат. Така са достигнали до състояние на реално усещане за своята лична немощ  и практическа невъзможност да се справиш сам без Бог, както с връхлитащите предизвикателства, така и с прищевките на старата си природа.

Колко полезна и спасителна е тази „благословена немощ“! Колко много красиви плодове е дала и в духовно и в светско отношение. Не просто да разбереш стихийно, а спокойно да осъзнаеш, че си нищо без Него и Той не те изкушава, ако и ти не изкушаваш сам себе си. Тогава намираш истинското място на хората, около себе си, придобиваш способността да определяш мярката на нещата и постепенно възпитаваш способността да се радваш на истинското в живота. Именно тогава, когато си бичуван, огорчен, отхвърлен, дори забравен от всички … освен от Бога. Така осъзнаваш немощите на хората, проумяваш тяхното объркано духовно състояние, прозираш техния личен ад и виждаш как всеки до теб е в неговия си окоп и води непримирима борба. Но този плод береш само след като утихнеш, навлезеш в себе си и се смириш. Разсъбличаш се от заблудите и  оставаш гол, като си захвърлил настрани натруфените дрехи на копнежите, мечтите и митовете за своята значимост. Тогава осъзнаваш своята пълна окаяност без Бога. Тогава остават два пътя: или на потопяващото отчаяние или на възраждащата радост. Единият води до преизподнята, а другият до Царството Божие, което всъщност  е в теб, в твоята най-съкровена същност.

Затова и Светите отци наставляват в своите прозрения колко важно е самонаблюдението, преоценката на преживяното, дори и в рамките на един житейски ден. Те препоръчват в неговия край, всеки да застане на колене пред своя личен иконостас и да си припомни всичко през него – с кого се е срещнал, какво е изрекъл, къде е прекалил и до каква степен е съгрешил и всичко да положи пред всевиждащия съд на Бога. После със съкрушено сърце да осъзнае немощта си и да поиска милост и прошка, за да продължи напред. Да пренасочи погледа си отвън – навътре, от света към душата си. И после да преживее своя личен апокалипсис и да превъзмогне своя ад.

Истинският духовен живот започва именно от мига, когато се насочиш  да търсиш грешките в себе си и искрено искаш да се освободиш от тях, с чисто и разтърсващо покаяние. Тогава не слушаш уговорките на ума, който винаги те оправдава пред съвестта ти и те увещава, че светът е такъв и хората са неизменни в желанието да грешат, а се вслушваш в туптежа на нараненото си сърце и казваш: ”А какво направих аз? Дали съм постъпил така, както поиска Господ? Изпълнил ли съм Неговата Отеческа воля?”

Затова нека имаме този чист взор, проникновението да бъдем трезви, като се освободим от фалша и заблудите на собствения си аз и изречем откровено: „За всичко съм виновен аз!”