ЗА ВСТЪПВАНЕТО В БРАК

1763 0
41-300x199

41-300x199

Интервю с протойерей Максим Козлов*

Интервюто взе: Александра Вигилянска

Превод: Татяна Филева

Източник: www.pravoslavie.ru

Отец Максим, днес, за съжаление, отношението към брака губи своя духовен, метафизичен смисъл. Все по-разпространени стават интернет-запознанствата, появяват се всевъзможни телевизионни предавания от рода на топ-шоуто „Хайде да се оженим”. При това изборът на спътник в живота се свежда до съвсем конкретни параметри: ръст, тегло, материално положение… Създаването на семейство се превръща в изцяло прагматична задача, често пъти за постигане на определен социален статус, тъй като попълнената графа „семейно положение” завършва образа на съвременния преуспял „цивилизован” човек. Защо става така?

‒            Това, че разбирането за семейството като основен институт, без който нормалният живот на обществото е невъзможен, се разпада, не е чудно. Ако изключим от нашия живот основата на религиозния светоглед, то ценностите на брака ще съществуват само по инерция и много кратко време. Процесите, за които говорите, днес стават проблем от световен мащаб; той засяга огромна част от земната цивилизация, където религиозните основи на живота са изгубени. До подобна равносметка е стигнало обществото в бившите социалистически страни, където религията принудително е била изключвана от живота, но до още по-разрушителни и плачевни резултати, и то много по-стремително, са стигнали така наречените „цивилизовани” западни страни, където изключването на религиозната основа на живота става доброволно.

А и самият аз не разбирам на какъв принцип можем да обосновем семейството, ако не на духовен принцип. Ако не смятаме семейството за установена от Бога норма, ако не изхождаме от това, че верността между съпрузите, самоограничението заради останалите членове на семейството е някакъв приоритет за вечността, тогава защо трябва да се стремим към здраво и пълноценно семейство? Защо да не поживея за собствено удоволствие, докато съм млад, възползвайки се от този единствен живот, за да извлека от него максимум телесни и емоционални усещания? И защо да не си избирам „партньор” по пътя на пробите и грешките, на принципа „подходящ-неподходящ”: този има повече пари, но онзи има по-добра и перспективна длъжност, тази има по-хубав бюст, а онази вече се е поизхабила, не си ли заслужава да си потърся нещо по-младо и по-свежо? Деца ли? Да, без деца някак си не е правилно: престижът и общественото положение ни задължават да имаме деца; ще родим няколко деца, но така, че да не се обременяваме, и ако социалният статус позволява, ще ги предоставим на детегледачки и възпитатели, както подобава в „цивилизованите” семейства… Тази логика е напълно разбираема – в едно безрелигиозно общество едва ли можем да очакваме нещо друго. В този смисъл призивите за възстановяване на семейството като ценност извън запазването на основите на религиозния светоглед несъмнено са обречени на провал.

И съвсем естествено е, че фон на такова отношение към семейството стават технологиите, улесняващи търсенето на партньор: като се започне от партньор за една вечер (не говоря за платените услуги, а за многобройните интернет форуми, където с лекота можем да намерим партньор, отговарящ на всякакви изисквания) и се завърши с партньор за по-дълъг период. И това търсене е пределно опростено според конкретните зададени параметри, имащи изцяло прагматичен характер: ръст, тегло, социален статус, доход, цвят на очите, образование, наличие на недвижима собственост… Днес изборът на съпруг наподобява на купуването на кон на пазара, или на търсенето на автомобил по интернет – никаква разлика. И повтарям, няма защо да се учудваме на такова потребителско отношение към семейството. Въпросът е в това как да запазят в този секуларен свят способността да плуват срещу течението онези хора, които продължават да се придържат към традиционните духовни ценности? Как да устоим в тази среда, която ни тегли в противоположната посока, как да запазим децата от нейното разрушително въздействие? На тези въпроси няма еднозначни готови отговори, но поне трябва да осъзнаваме, че това е път срещу течението, изискващ определени духовни усилия.

‒            Има ситуации, след които си спомняме народните пословици от рода на „Сърцето не пита” или „Любовта е сляпа”. И колкото и да са цинични изискванията към бъдещия спътник в живота в сайтовете за запознанства, разбираемо е, че в избора на съпруг трябва да присъстват някакви параметри. Говоря и за онези, които се придържат към традиционните духовни ценности и се отнасят към брака християнски. Какви трябва да бъдат критериите на вярващия човек в търсенето на спътник в живота? И изобщо едно такова търсене подчинява ли се на някакви рационални схеми и принципи?

‒            За щастие, не. Казвам „за щастие”, защото ако беше възможно всичко да програмираме правилно по такъв образец, то бихме се отличавали от потребителите на сайтовете само по характера на параметрите. Вместо критериите: ръст, тегло, обиколки на тялото, цвят на очите – биха ни интересували такива неща, като вероизповедание, образование, семейство, традиция, национална принадлежност. Същият набор от външни параметри, сякаш не знаем, че качествата дори и на най-достойния, мил, образован православен човек не са достатъчни, за да бъде добър съпруг именно на тази конкретна девойка. Всичко това не е достатъчно, необходимо е сърцето да я тегли към него. Тук действат съвсем други закони.

Това не значи, че не може да има някакви предварително поставени вътрешни знаци, както по пътя: „опасен път”, „остър завой”, „задънена улица”. Ясно е, че съществуват ситуации с високо ниво на опасност. Ще посочим най-очевидните от тях.

Бракът с иноверец е област с много голям риск. И дори да се решим на такъв брак, това трябва да се прави само в изключителни случаи. Нали е очевидно, че съпрузите неизбежно ще се сблъскат не само с проблема за различните култури и манталитет, но и със сериозния въпрос: в каква вяра ще възпитават своите деца? Чрез единия ли? Първия като православен, а втория – като будист ли? Или според пола на родителите? Момичетата – като християнки, а момчетата – като мюсюлмани? Или извън всяка религиозна традиция, рискувайки децата да останат атеисти? Всички тези опасности изначално съществуват в такъв брак. Тук, въпреки наличието на дълбоко чувство и несъмнените нравствени достойнства на човека – достойнства, които са се оказали по-силни от различията в традициите и вярата – е по-благоразумно още преди брака да се опитаме да намерим единство във вероучението, ако е възможно. А ако не успеем, рисковете за бъдещето на такова семейство са много големи. Да се уповаваме на силата на взаимното чувство, очаквайки, че с времето ще успеем да изгладим, да примирим и преодолеем всички разногласия, е вид самонадеяност, която може да доведе до истинска катастрофа, особено за децата.

Голям риск е и бракът с невъцърковен човек. Възможно е той да не крие в себе си такива явни опасности, както съпружеството с убеден иноверец, но и тук съществува немалка опасност. За съжаление, днес има много такива бракове. Нали дори според статистиката православните девойки са в пъти повече от въцърковените младежи, достатъчно е да погледнем състава на енориашите на всеки храм. По обективни причини православните девойки са принудени да встъпват в брак с хора, които са далече от Църквата, и ние нямаме право да ги осъждаме: нали създаването на семейство и майчинството е естествен стремеж на жената. Какъв съвет можем да дадем в такива случаи? Ако човекът, бидейки честен, не е готов да изповяда себе си като православен християнин, но е готов да приеме своята спътница с всички особености на нейната нагласа, характер, поведение, ограниченията, които неизбежно присъстват в нейния начин на живот в съответствие с християнските принципи, тогава такъв брак има бъдеще. Но ако въпреки взаимните симпатии в тези отношения има нещо, което смущава и двамата, такъв брак е обречен на неуспех. Ако отиването на вечерна служба в събота предизвиква недоволна или иронична усмивка, ако спазването на поста, ограничаващо посещаването на кафенета, става предмет на недоволство или насмешки, ако разговорите за Бога и духовния живот водят до ожесточени спорове или взаимно озлобление, то да разчитаме на това, че тези разногласия ще се преодолеят в годините на семейния живот – е голямо лекомислие и недалновидност. А ако се решим на такъв брак, трябва да бъдем готови за големи скърби и изпитания. И не седем, а седемдесет пъти по седем трябва да мерим, преди да създадем такова семейство.

И това, което никога не бива да правим, е да подтикваме невъцърковен човек към църковен брак. Ние знаем, че в Основите на социалната концепция на нашата Църква съвсем трезво се казва, че в сегашната конкретна историческа ситуация гражданският брак не се определя като блудно съжителство, като грях, който пречи на човека да пристъпва към църковните тайнства. Разбира се, става дума не за нерегистрирания съюз, който сега също е прието да се нарича „граждански брак”, а за семейството, признато от гражданския закон. Църквата се отнася с уважение към такова семейство. И безусловно, че в брак, в който един от съпрузите е вярващ, а другият – не, много по-честно пред Бога и пред съвестта ще бъде да се ограничим с гражданския закон. Дори в случай, че невъцърковеният съпруг е готов да се венчае, правейки отстъпка заради другия, това не бива да се прави. Венчанието е създаване на семейство като малка Църква. За това, като минимум, е необходимо желанието на двама души така да огранизират по-нататъшния си живот, че той изцяло да съответства на християнското служение. Ето защо е по-добре първо да дорастем до онзи момент, когато създаването на семейството като малка Църква стане вътрешна необходимост, отколкото, и венчани, да продължим да живеем извън Църквата. Дори съществува специален чин на венчание, благославящ съпрузи, които са преживели дълги години заедно.

‒            Тъй като говорим за венчанието, бихте ли могли по-подробно да разкажете за смисъла на това тайнство? Какво именно се случва по време на венчанието?

‒            Всяко от седемте тайнства не е просто молитва за нещо. Тайнството е такава среща с Бога, при която Господ със Своята благодат, със Своето действие реално идва в нашия живот. Съюзът на двама души, имащи намерение съвместно да изградят своя живот, да се обичат един друг, да си помагат един на друг, да бъдат снизходителни един към друг, да пазят вярност един към друг, при венчанието получава Божествената благодат. А благодатта винаги е нещо по-голямо от самите хора – това е онази сила, която ни дава неизмерно повече, отколкото може да ни даде и най-прекрасният и добродетелен човек сам по себе си. В кръщението ни се дава това, което не можем да получим сами – прощаване на греховете от Бога. В евхаристията ние се съединяваме с Бога така, както не можем да се съединим с Него на нито едно духовно, умозрително, философско, нравствено ниво. При венчанието Господ по тайнствен начин уподобява нашия брак на съюза на Христос и Църквата, прави нашето семейство част от голямата Христова Църква. И това ни дава надежда, че земният съюз ще бъде продължен във вечността, че ние сключваме брак не само за да прекараме заедно 10, 20, 50, 70 години тук, в този живот, на земята, а за да не се разделим никога. Ние много добре разбираме, че това не е по силите на хората. Благодатта е дар свише. Чрез венчанието ни се дава уникалният шанс за тържеството на Божията любов в нашия живот – въпреки естественото човешко, взаимно нарастващо раздразнение, отхвърляне, привикване, притъпяване на чувствата, загуба на интерес един към друг.

‒            Задължително ли е благословението за брак от страна на родителите или на духовника?

‒            Ще започна с родителското благословение. Необходимостта от него е била оправдана от съответното възпитание, предполагащо такива отношения между децата и родителите, каквито са съществували, например, в доброто семейство от епохата на домостроя – така, както е описана от протопоп Силвестър. От една страна, децата трябва да имат такава готовност за послушание, която предполага безкрайно доверие към родителите и пълно приемане на тяхната воля. От друга страна, родителите трябва да бъдат готови да носят такава отговорност за децата си, че да определят избора на детето, изхождайки не толкова от своите предпочитания и приоритети, колкото от съображенията на висшето добро за душата и земното битие на своите деца. Днес често ли срещаме такива възвишени отношения между деца и родители в съвременните семейства, дори и в православните? Твърде рядко, честно казано. Затова ми се струва, че в днешната реална ситуация ролята на родителите се състои по-скоро в мъдрия съвет, подсказване и корекция на поведението на детето при избора на спътник в живота, а понякога – в опита да опазят децата от явно погрешна, гибелна стъпка. Голямо щастие е, ако изборът на децата съвпада с мнението на родителите и детето получава тяхната подкрепа и одобрение. Но да смятаме, че несъгласието на родителите е абсолютна пречка за брак, не е било възможно още през ХІХ век. Свети Филарет Московски в своята резолюция казва, че несъгласието на родителите не е основание за отказ от сключването на брак. Затова родителското благословение за брак днес се явява по-скоро нравствен принцип и цел, идеал, към който трябва да се стремим, но далеч не безусловно канонично изискване.

Що се отнася до обгрижването от страна на духовника, то неговото участие във вземането на толкова важно и съдбоносно решение несъмнено ще бъде само от полза. Аз дори не засягам онези изключителни случаи, когато става дума за духоносни старци, чиято святост е безспорна и които виждат в нашия живот, душа и съдба повече, отколкото обикновеният човек. Разбира се, младите хора, имащи намерение да встъпят в брак, е по-благоразумно да се обърнат за духовен съвет към свещеник и всякак да се стремят да съобразяват своите решения и постъпки с неговото мнение и предупреждения. Но не мисля, че свещеникът ще постъпи благоразумно, ако въз основа на своите наблюдения, пречпочитания, вкусови или нравствени оценки възпрепятства сключването на брак под формата на строго запрещение. Много по-голяма духовна помощ ще окажат съветите или предупрежденията. Дори ако свещеникът вижда явната обреченост на предстоящото съпружество, то най-голяма полза ще може да принесе само с опита за максимално отдалечаване на момента на сключване на брак, удължавайки срока на предбрачното общуване между младите хора. Това ще им помогне да вземат по-трезво решение – възможно, по Божията воля, която, както често става, може да им се открие чрез житейските обстоятелства. Ние знаем как времето помага за това призрачните мрежи да се разрушат, а реалното добро – понякога въпреки разсъдъчната логика и емпиричната очевидност – да се осъществи.

‒            Възможен ли е благополучен и щастлив брак без любов? Да кажем, съюз между единомишленици, основан на взаимното уважение?

‒            И колко тъжно ще бъде в такъв брак! Съпругът ти е другар по партия? Или колега? Такива бракове най-често се сключват, когато човек се страхува, че няма да успее да създаде семейство и бърза да намери някого, който му е повече или по-малко близък – поне по възгледи и убеждения. Нали това също е в някакъв смисъл брак по сметка, само че взаимната изгода се измерва не с доходите, а с общите интереси. Ако това е така, то шансовете за щастие са много малко. Разбира се, „Божията благодат лекува немощните, и възпълва недостигащото”, и се случва така, че в брака, основан само на страстна влюбеност, израства истинската жертвена любов един към друг. Така и тук, на тази почти безжизнена нива на прагматичните разсъждения при устройването на своя живот, може да израсне нещо добро. Но трябва да разбираме, че изначалните стартови условия са минималното, за да може да се прояви действието на благодатта. Все пак жената не е колега по служба, а мъжът – просто доброжелателен спътник в купето на влака, с когото е приятно да си поговорим.

‒            Жената на първо място се асоциира с образа на съпруга и майка. Затова е напълно разбираем стремежът на повечето православни девойки към създаването на семейство. В същото време в православните среди съществува очевидният проблем, за който вие вече говорихте: жените в нашите енории винаги са болшинство, и следствие от това е тяхната самотност и ненужност. По силата на обективни причини се получава така, че жените няма къде да реализират своя потенциал, своето призвание за семейни грижи и възпитаване на деца. Как мислите, по какъв начин и в коя сфера може да намери приложение православната жена? И действително ли нейното реално призвание е в майчинството?

‒            Аз не бих казал, че днес изключително „Kinder, Kiche, Kirche” (детето, кухнята, църквата) е единствено възможният път за реализирането на жената в християнството. Да, ние и от фактите знаем, че това не е така. Немалко жени, които имат здрави семейства и възпитават деца, успешно се реализират и в обществената дейност, и в творчеството, и дори в бизнеса. И те не са склонни да се откажат от тези занимания, ограничавайки се само с грижите за семейството. Съвсем друго е, когато семейството престава да бъде приоритет за жената. Ако тя прави избор в полза на кариерата и за сметка на възпитанието на децата и семейните ценности, то съвсем очевидно е, че този път не може да бъде наречен християнски. За щастие, такива крайни алтернативи е лесно да бъдат избегнати, и повтарям, съществуват множество примери, когато жената, бидейки съпруга и майка, реализира себе си и в други области – професионални и обществени.

Що се отнася до самотните жени, които не са успели да създадат семейство, то наистина съществува огромен проблем, свързан с намирането на онази ниша, която такива жени биха могли да заемат. Далеч не всички жени чувстват в себе си призвание за монашество, а да се затвориш в манастир принудително, бягайки от неуспехите в личния живот, не е най-добрият път. Ако жената не чувства призвание за монашество заради самото монашество, ако не се чувства Божия агница, Христова невеста, то каква монахиня ще бъде тя? Но в същото време и в съвременната църковна практика жената далеч не винаги може да намери приложение на своите възможности, и този проблем и досега не е решен. Разбира се, тя може да се реализира в професионален план. За някого изразът на майчинското чувство, онтологично присъщо на жената, ще бъде грижата за кръщелниците или за други деца в семейства, където такава женска помощ е необходима. Други могат да стоплят в сърцето си чуждо дете. Но като цяло пътят и съдбата на самотната жена в християнството е проблем, който трябва да се решава на общоцърковно ниво: необходимо е да се търсят начини, които биха могли да помогнат на такива жени в реализирането на техните възможности. Какво може да им предложи Църквата, освен монашеството? Възможно е да се създадат някакви институции при енориите, където жената би могла да принесе и полза, и сама да се стопли, чувствайки топлината на семейството, в което я обичат и разбират. В семействата в дореволюционна Русия е имало взевъзможни икономки, бавачки, помощнички – жени, които, не създавайки свое семейство, са намерили своята реализация и семейна топлина в чуждия дом. На този въпрос нямам готови отговори, но очевидно е, че мястото на самотната жена в Църквата е проблем, който стои на повърхността и очаква своето разрешение.

* Протойерей Максим Козлов – настоятел на храм „Света мъченица Татиана” при Московския Държавен университет, професор в Московската духовна аказемия и Сретенската духовна семинария.