Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Смисълът на живота ни тук,
на земята, е да се извисим духовно.
Андрей Тарковски
През тази неделя, наречена Неделя сред Рождество Христово, си спомняме за невинно убитите дечица във Витлеем от цар Ирод, наречен Велики, който се изплашил за властта си, чувайки за раждането на Царя Христос (Мат. 2 гл.).
Този жестокосърдечен владетел (за когото римският император Октавиан Август казал, че е по-добре да бъдеш негова свиня, отколкото негов син) убил и някои от синовете си, жена си и своята тъща.
Разбрал за рождението на Христос, пресметливият Ирод се опитал по хитър начин да разбере за местопребиваването Му. Когато обаче се почувствал подигран от мъдреците, на които поръчал да му съобщят къде е родилият се Цар Иудейски (те, получили насъне откровение, се върнали в родината си по друг път), убил хиляди деца „от две години и надолу“, за да попадне между тях и Този, Който заплашвал царуването му. „Тогава се сбъдна реченото от пророк Иеремия, който казва: „Глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям; Рахил плачеше за децата си, и не искаше да се утеши, защото ги няма“ (Мат. 2:17-18).
От историята знаем, че с името на Ирод се свързва забележително строителство. Известно е, че неговият архитектурен шедьовър е дворецът крепост, наречен Иродион, намиращ се близо до Витлеем и Йерусалим [1]. Именно там през 2007 година еврейски учени откриват гробницата на този цар [2].
Дворци, бани, градове — всичко това е част от градежа на този кръвожаден човек. Но дали само това, че си построил величествени сгради, те прави велик? Нима не трябва да измерваме величието на човека (особено след въплъщението Христово, показващо значимостта на човешката природа) спрямо отношението му към себеподобните?
За отговора на този въпрос ще си позволя да ползвам помощта на поета Йосиф Бродски (нобелов лауреат за 1987). В едно свое есе, озаглавено „Размисли за изчадието адово“[3], Бродски твърди, че когато зад доброто стои Бог, а зад злото — Дявола, между тези понятия съществува разлика. В съвременния свят обаче — продължава поетът — зад доброто и злото стои едно — материята. Знаем, че материята не притежава нравствени качества. Хората обаче са започнали да разглеждат доброто и злото като материални величини. По този начин излиза, че строителството е нещо добро, а разрушението — нещо зло.
„И през всичкото това време, докато убиваше, той [поетът говори за Сталин] строеше. Лагери, болници, електростанции, металургични гиганти, канали, градове и т.н., включително паметници на самия себе си. И постепенно в огромната страна всичко се размеси. Вече бе неразбираемо кой строи, кой убива. Неясно ставаше кого обичаме, от кого се боим, кой твори Зло и кой — Добро. Оставаше да стигнем до заключението, че всичко това е едно.“ [4]
Смятам, че литературният гений е напълно прав. Вижте например изречение от цитираната от мен статия, публикувана в Нешънъл Джиографик за Ирод и неговото строително наследство: „Израелският археолог Ехуд Нетзер е посветил последния половин век на търсенето на истинския Ирод — такъв, какъвто го обрисува каменното му наследство, а не историческата хроника“ [5] (подч. мое — И. Б.).
Тук възниква реторичният въпрос: как може да разкриеш истинската същност на човека по „каменното му наследство“, а не по историческите сведения за него. Струва ми се, че в този пункт авторите на статията доста са подценили читателите си.
Няма да сгрешим, ако кажем, че духът на сатрапа Ирод е продължил да живее и след неговата кончина (ок. 4 год.пр.н.е.) в различни негови „потомци“, повтарящи поведението му.
Знаете ли например, че и до ден днешен мнозина се възхищават на аутобаните, построени по времето на Хитлер? Сякаш строителството на Хитлер би могло да го реабилитира и оправдае за убийствата на милиони хора. Извинете, но такъв тип мислене е плашещо.
На подобно схващане можем да се натъкнем и у нас. Така например някои наши сънародници се възторгват и се опитват да вдигнат неръкотворен паметник на държавници от миналото ни, които били построили толкова много, колкото никой друг. А доколко тяхното наследство може да се оцени адекватно по заводите и често срещаните неестетични и непрактични жилищни сгради, изградени по тяхно време, е друг въпрос.
За съжаление, духът на кръвожадния Ирод не си е отишъл от нашия свят и днес, а продължава да живее в сърцата на всички световни тирани. И градежът му (имам предвид не материалния, а духовния!) не спира. Защото когато вършиш добро или зло, ти също градиш. Градиш за бъдещите дни.
Струва ми се, че това, което ще остане от градежа на Иродовците (в очите на Бог), няма да е материалното, а нематериалното им наследство. Мисля, че и ние трябва да съумеем да се издигнем над повърхностното и да отворим очите си, за да видим нещата по този начин. Защото духовната пустота не може да бъде компенсирана с нищо (освен с покаяние).
Бележки:
[1] Вж. Отварят за посетители двореца на Ирод Велики, www.dveri.bg, 12.12.2020 г.
[2] Вж. Разкрития за Ирод, www.nationalgeographic.bg, 01.12.2008 г.
[3] Бродски, Й. Размисли за изчадието адово, www.kultura.bg, 2 септември 2017 г.
[4] Пак там.
[5] Разкрития за Ирод, www.nationalgeographic.bg, 01.12.2008 г.
